Решение № 1076 от 13.07.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1076 гр. Плевен, 13.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Св. Найденова при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Вера Св. Найденова Гражданско дело № 20254430101157 по описа за 2025 година

Делото е образувано въз основа на депозирана искова молба /изпратена по подсъдност от СРС/ от И. В. В., с ЕГН **********, с настоящ адрес в ***, чрез адв.В. Б. от САК, преупълномощен от Адвокатско дружество „Б. и В.“, против „***” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в ***, представлявано от И.Н.Х.-С., в която се твърди следното - на 14,07,2020 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит №202007140203050070, по силата на който на ищеца бил предоставен паричен заем в размер на 500,00 лева, при ГЛП – 40,60%, при ГРП – 49,09%. Посочва се, че при сключването на договора е предвидено условие за обезпечаване на същия с предоставяне на гаранция по кредита, който да отговаря на предвидените условия в чл.4, ал.3 от договора и в чл.3.2. от ОУ към договора, като при непредоставяне на предвидените гаранции в срок до края на следващия ден от подписване на договора, в чл.6, ал.1 е предвидено начисляването на неустойка в размер на 4,00 лева + 0,89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден. Твърди се, че ищецът е заплатил всички дължими суми по договора. Ищецът счита, че процесният договор за заем е недействителен по редица съображения, като на първо място счита, че не е спазена разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, съгласно която в договора за 1 заем следва да се съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, а в процесния договор е посочен годишен процент на разходите, но не е ясно нито какво включва, нито как е формиран - изрично е уговорен само годишен лихвен процент от 40,60% и годишен процент на разходите от 49,09%. Счита, че в ГПР следва да се включват освен дължимата възнаградителна лихва, така и всички допълнителни разходи, които в случая не са включени в ГПР. Счита, че в случай че в ГПР се включат и доп.разходи, то той би надхвърлил многократно предвидения размер съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК. Посочва, че в случая получаването на кредита при предлаганите условия предполага предоставянето на обезпечение, като дължимото в тази връзка възнаграждение е разход по кредита, който следва да бъде включен в ГПР, а липсата на изрично отбелязване в договора за кредит, че този разход се включва в ГПР, както и изобщо кои разходи са взети предвид при определянето му, е в противоречие с императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК. Противоречието на процесния договор на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК дава основание за признаване на целия договор за недействителен съгласно чл.22 от ЗПК, а съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо ищецът счита, че в случая заемателят дължи връщане по договора само на получената сума от 500,00 лева, които вече са заплатени на заемодателя, а всичко платено над чистата стойност на получената като главница сума от 500,00 лева е платено при изначална липса на основание с оглед недействителността на договора, поради което подлежи на връщане. В заключение моли съда да постанови решение, с което да признае сключения между „***” ООД и И. В. В. Договор за потребителски кредит №202007140203050070 от 14,07,2020 г. за недействителен на основание чл.22 от ЗПК във връзка с чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 от ЗПК, както и на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД да осъди „***” ООД да заплати на И. В. В. сумата от 158,63 лева /недължимо платена по процесния договор/, от която 16,68 лева договорна възнаградителна лихва за периода 14,07,2020 г. – 14,08,2020 г., и 141,95 лева – неустойка за непредставяне на обезпечение по чл.4, ал.3 вр.чл.6 от Договора за кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 2 датата на подаване на исковата молба – 06,12,2024 г., до окончателното й изплащане. Претендират се разноски. В с.з. ищецът не се явява и не се представлява. В молба, депозирана преди с.з., моли съда да уважи претенциите, като сочи, че исковете са три.

В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, чрез юрк.Давидова, с който предявените искове се оспорват. Прави се възражение за местна неподсъдност на делото. Направено е искане за съединяване на водените между същите страни в РС Плевен производства. На основание чл.175 от ГПК се признават следните факти: сключването на 14,07,2020 г. на договор за кредит №202007140203050070 между страните по делото, по силата на който на кредитополучателя е предоставен заем в размер на 500,00 лева; че кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор разход за неустойка, а само разход за възнаградителна лихва. Възразява се срещу док.искания на ищеца. Претендират се разноски, прави се възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адв.възнаграждение. В с.з. ответникът не изпраща представител. Преди с.з. депозира молба с изискано от съда писмено доказателство.

Съдът като взе предвид представените по делото доказателства, прецени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

Безспорно по делото е, че е сключен договор за потребителски кредит №202007140203050070/14.07.2020 г. между ищеца като кредитополучател и ,,***‘‘ ООД като кредитодател, по силата на който на кредитополучателя е предоставен заем в размер на 500,00 лева, със срок на заема 1 година, като при изтичането на срока за ползване се удължава автоматично с една година за общо 5 години, ако в 30-дневен срок преди изтичането на първоначалния или всеки последващ едногодишен период нито една от страните не изрази писмено желание за прекратяване на договора, при годишна лихва в размер на 40,60% и годишен процент на разходите – 49,09%.

Безспорно по делото е, че кредиторът не е включил в ГПР по процесния договор разход за неустойка, а само разход за възнаградителна лихва.

Отделено като безспорен факт и ненуждаещ се от доказване обстоятелство е, че ответникът е получил описаните в ИМ суми по процесния договор за кредит.

3

Съгласно чл.4, ал.3 вр.чл.6 от Договора страните са договорили, че заемът се обезпечава с гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сума в размер на 1000,00 лева и със срок на валидност до 14.07.2025 г.; в случай, че кредитополучателят не предостави на кредитора обезпечение по кредита, той дължи неустойка в размер на 4,00 лева плюс 0,89% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и 0,89% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По предявеният иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът – като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът - заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника нужди, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът намира, че клаузата в чл.4, ал.3 от Договора за заем – установяваща задължение за обезпечаване, чрез гаранция или поръчителство е нищожна на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката, вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок 4 след сключването на договора - в рамките на 1 ден, чрез осигуряването на посочените по-горе изисквания се явява и неравноправна, по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП. Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15,06,2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съдът приема също, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните, касае се и за недействителност на клаузата по чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД. Дължимата неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Разходът за неустойка обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, за което има изрично признание от страна на ответника.

Вземането по чл.6, ал.1 от потребителския договор има характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал "неустойка", за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал.

3. т.1 от ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция. Вземането се явява допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлява печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. Вземането по чл.6, ал.1 от процесния договор не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера на ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, aл. 3, т. 1 ЗПК. Това вземане по правната си природа е печалба за кредитора, т. е. договорна лихва. Договорната лихва, като разход по кредита, съобразно 5 повелителните изисквания на чл. 19, aл. 1 ЗПК е следвало да бъде включена в размера на ГПР.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,09%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл.19, ал.4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК. По силата на §1, т.1 от ДР на ЗПК.

Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, aл. 4 ЗЗП във вр. с чл.