Решение № 197 от 26.05.2021, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 197 гр. В. Т. , 25.05.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В. Т. в публично заседание на трети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Георги Драгoстинов

Владимир Страхилов

Лилия Ненова при участието на секретаря Силвия М. Тодорова като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело № 20204100500593 по описа за 2020 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по реда на глава ХХ от ГПК.

С Решение № 614/30.12.2019 г. по гр.дело № 1745/2019 г. на Г. районен съд „З. к. Л. И.“ АД е осъдено да заплати на П. Н. Т. сумата 20 000 лв. – главница, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, по частичен иск от сумата от 80 000 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 20.09.2019 г., до окончателното изплащане, както и сумата 2 194,44 лв.

– мораторна лихва върху главницата, считано от датата на сезиране на застрахователя – 22.08.2018 г., до датата на исковата молба – 20.09.2019 г., като за периода от 13.10.2017 г. до 22.08.2018 г. искът за присъждане на мораторна лихва върху главницата е отхвърлен като неоснователен. С решението съдът е осъдил застрахователното дружество да заплати на адвокат В.Ш. от АК-Р. адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., а по сметка на ГОРС държавна такса в размер 887,78 лв., както и 5 лв. за служебно издаване на изпълнителен лист.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „З. к. Л. И.“ АД. Застрахователната компания намира първоинстанционното решение за неправилно. Заема становище, че ищцата не е материално-правно легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди, тъй като събраните по делото доказателства не сочат на изключителен случай по смисъла на Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Изтъква също, че максималният размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди следва да е до 5 000 лв. предвид новелата на § 96, ал. 1 от ПЗР на Кодекса за застраховането (КЗ) вр. чл. 493а, ал. 4 от КЗ. Моли за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковете, както и присъждане на разноски за две инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна П. Н. Т., чрез адвокат В.Ш. от АК-Р., са постъпили отговор на въззивната жалба и насрещна въззивна жалба.

1

В отговора ответникът по жалба се позовава на същото тълкувателно решение като жалбоподателя, като подчертава, че според решението обезщетение се присъжда при доказана особено близка, а не изключителна връзка. Сочи, че от събраните по делото гласни доказателства се установява дълбоката и трайна връзка между ищцата и починалия неин внук. Моли за оставяне на въззивната жалба без уважение.

С насрещната въззивна жалба П.Т. обжалва като неправилно първоинстанционното решение в частта на дължимата върху обезщетението мораторна лихва. Счита, че началната дата, от която се дължи лихвата, е датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие – 13.10.2017 г., от който момент вземането за обезщетение става изискуемо и подчертава, че договорът за застраховка „Гражданска отговорност“ покрива отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица вреди, като застрахователното събитие и непозволеното увреждане възникват в един и същ момент. Алтернативно счита, че датата, от която застрахователят е изпаднал в забава, е 17.10.2017 г., когато същият е бил уведомен за настъпилото застрахователно събитие. Моли за отмяна на първоинстанционното решение в атакуваната част и преизчисляване размера на мораторната лихва. Претендира се и присъждане на възнаграждение на адвоката на страната на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА за въззивното производство.

В срока по чл. 263, ал. 3 от ГПК не е постъпил отговор на насрещната въззивна жалба от страна на застрахователя.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция „З. к. Л. И.“ АД се представляват от юрисконсулт Атанас Гебрев, който поддържа въззивната жалба и моли за нейното уважаване.

Подновява искането за присъждане на разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.

П.Т. се представлява от адвокат Ш., която поддържа подадения отговор и насрещна въззивна жалба. Подновява искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, в съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:

Въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са подадени в срок, от страни в процеса, имащи право и интерес от обжалване на съответните части на подлежащия на обжалване първоинстанционен съдебен акт, поради което са процесуално допустими.

След извършена по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка, съдът намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно. По неговата допустимост и правилност настоящият съдебен състав намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по обективно съединени осъдителни искове на П. Н. Т. срещу „З. к. Л. И.“ АД с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

В исковата молба се излагат твърдения, че на 13.10.2017 г. в гр. Г. О., на ул. „О. П.“ в близост до жилищна кооперация № 34, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Т. С.“ с рег.№ ВТ****КМ и валидна гражданска отговорност при ответника, водачът А. А. И. нарушил правилата за движение по пътищата и предизвикал пътно-транспортно произшествие с пострадали лица, сред които и К. Я. Е., починал на 16.10.2017 г. въпреки усилията на лекарите. Сочи се, че с влязла в сила присъда водачът на автомобила е признат за виновен и осъден с налагане на съответно наказание. Ищцата сочи, че починалият е неин внук. Твърди, че е претърпяла и ще продължава да търпи и занапред неимуществени вреди – непрекъснати болки и 2 страдания от неочакваната и преждевременна загуба на момчето. Сочи, че завинаги е лишена от опората, която е имала в лицето на внука си, особено след смъртта на своя съпруг, както и от възможността да види как момчето се реализира в живота. Заявява, че предявила претенция за изплащане на застрахователно обезщетение от застрахователя по гражданската отговорност на виновния водач, но не получила такова. Претендира ответникът да бъде осъден да ú плати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв., частично от 80 000 лв., ведно със законната лихва от датата исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва върху обезщетението за периода от настъпване на смъртта на К. Е. до датата на исковата молба в размер на 3 916,98 лв.

В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответното дружество. С писмено становище преди първото по делото съдебно заседание ответникът заема становище за неоснователност на исковата претенция, като оспорва материалноправната легитимация на ищцата да получи обезщетение, признава съществуването на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ относно л.а. „Т. С.“ с рег.№ ВТ****КМ към датата на настъпване на пътно-транспортното произшествие, позовава се на разпоредбата на § 96, ал. 3 от ПЗР на КЗ относно максималния размер на обезщетението и на чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ относно началния момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетението.

С оглед разпоредбата на чл. 432, ал. 1 от КЗ увреденото лице може да предяви пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на причинителя на вредата.

Същевременно съгласно чл. 429, ал. 1 от КЗ застрахователят по договора за застраховка „Гражданска отговорност“ се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума, отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие.

Предвид горното, за успешното провеждане на прекия иск срещу застрахователя в тежест на ищцата е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на валиден застрахователен договор при ответника за автомобила, управляван от делинквента към датата на процесното ПТП, проведено производство за доброволно уреждане на спора със застрахователя, както и предпоставките на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на вредите спрямо увредения – деяние, противоправност, вреда, причинна връзка между деянието и настъпилите вреди. По акцесорната претенция следва да бъде установено наличието на главен дълг и настъпила забава за изпълнение.

От събрания по делото доказателствен материал се установява, че с влязла на 08.05.2019 г. в законна сила присъда по НОХД 311/2018 г. по описа на ВТОС А. А. И. е признат за виновен в това, че на 13.10.2017 г. в гр. Г. О., ул. „О. П.“ в близост до жилищна кооперация № 34, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Т. С.“ с рег.№ ВТ****КМ, нарушил правилата за движение, регламентирани в чл. 21, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, като се движел с превишена скорост, вследствие на което напуснал пътното платно, навлязъл на левия тротоар и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Г. Д. и на К. Я. Е., а на возещия се в лекия автомобил А. П. Л. – комбинирана средна телесна повреда.

Съгласно чл. 300 от ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В пряка причинноследствена връзка с деянието е причинената смърт на К. Е., която е елемент от обективната страна на състава на престъплението, за което деецът е осъден.

Датата на смъртта на починалия вследствие на инцидента К. Я. Е. се установява от представения по делото препис-извлечение от акт за смърт, издаден от Община В. Т., видно от който лицето е починало на 17.10.2017 г.

В настоящия случай страните не спорят, че отговорността на виновния за произшествието 3 водач е била застрахована от ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и че процесното ПТП е възникнало в срока на покритие на застрахователната полица.

Не се оспорва и наличието на родствена връзка между ищцата и починалия Е., като видно от приобщените към доказателствения материал удостоверение за наследници изх.№ 4232 от 20.10.2017 г., издадено от Община Г. О. и удостоверение за родствени връзки изх.№ 33/01.08.2018 г., издаден от Кметство с. К., общ. Полски Тръмбеш, ищцата П.Т. се явява баба по бащина линия на починалия К. Е..

Не е налице и спор, че ищцата е отправила до застрахователя писмена застрахователна претенция за изплащане на обезщетение по реда на чл. 380, ал. 1 от КЗ, което е абсолютна положителна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по съдебен ред, както и че застрахователят не е определил и изплатил обезщетение на ищцата. Тези обстоятелства се установяват и от представените по делото претенция за изплащане на обезщетение с вх.№ 11861 от 22.08.2018 г. и отговор на застрахователя във връзка с претенцията с изх.№ 11080 от 11.10.2018 г.

Спорът между страните се концентрира около въпроса относно материалноправната легитимация на ищцата изобщо да получи обезщетение за претендираните от нея неимуществени вреди и в случай че е легитимирана - относно размера на дължимото обезщетение и приложимостта при определянето му на § 96, ал. 3 от ПЗР на КЗ, както и началният момент на лихвата за забава върху дължимото обезщетение.

Кръгът от лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на близък, не е уреден в законодателството на РБългария. Въпросът е намерил разрешение в тълкувателната практика на Върховния съд. С Постановление № 4/25.V.1961 г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия - неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. По-късно, с Постановление № 5/24.ХI.1969 г., Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. С Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е прието, че освен посочените по-горе лица, материално легитимирано да получи обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък по изключение е и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.