Решение № 3728 от 20.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3728 гр. Пловдив, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330100044 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Р. П. Л. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 284,52 лева, представляваща недължимо платена сума при начална липса на основание, а именно: недействителен Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, и Договор за кредит № ***, сключен между страните, а при условията на евентуалност – поради недействително на клаузите, предвиждащи заплащане на такса за разглеждане, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 05.01.2026 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се излагат съображения, че на *** между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1048,00 лева, която следвало да бъде върната на 12 месечни вноски, ведно с лихви, при лихвен процент от 12,27 % и ГПР в размер на 49,80 лева. В чл. 6 от договора била предвидена такса за разглеждане в размер на 176,06 лева. Навеждат се доводи, че на *** между страните бил сключен Договор за кредит № ***., по силата на 1 който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1500,00 лева при годишен лихвен процент от 20 % и ГПР в размер на 47,54 % за срок от 24 месеца. В този договор също била предвидена такса за разглеждане в размер на 380,41 лева. Посочва се, че ищецът заплатил дължимите суми, включително и таксите за разглеждане по двата договора в общ размер на 556,47 лева (равняващи се на 284,52 евро). Посочената сума била платена при начална липса на основание, доколкото договорите за кредит били недействителни на основание чл. 22 ЗПК. Посоченото се извежда на база на обстоятелството, че посочените в двата договора стойности на ГПР не отговарят на действителните такива, доколкото в тях не са включени таксите за разглеждане. При условията на евентуалност, ако съдът приеме, че не целият договор е недействителен, се възразява, че клаузите на договорите, предвиждащи такси за разглеждане, са нищожни на основание чл. 10а, ал.2 ЗПК. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от ответника „ЮтеКредит България“ ЕООД, с който се изразява становище за недопустимост и неоснователност на предявената искова претенция. Признава се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1048,00 лева, която следвало да бъде върната на 12 месечни вноски, ведно с лихви, при лихвен процент от 12,27 % и ГПР в размер на 49,80 лева, и такса за разглеждане в размер на 176,06 лева, и Договор за кредит № ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1500,00 лева при годишен лихвен процент от 20 % и ГПР в размер на 47,54 %. Оспорва се твърдението на ищеца, че посочените договори са недействителни, доколкото в същите е посочена методиката за изчисляване на ГПР, като таксата за разглеждане е включена в ГПР. Дори да се приеме, че клаузите за дължимост на такса за разглеждане са нищожни, посоченото не влече нищожност на целите договори. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

2

По делото е представен Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, от който се установява, че ответникът в качеството му на заемодател е предоставил на ищеца в качеството му на заемател сумата в размер на 1048,00 лева, при фиксиран лихвен процент от 12,27 % и ГПР от 49,80 %. Съобразно чл. 6.1 от Договора страните са постигнали съгласие ищецът да заплати на ответника сумата в размер на 176,06 лева за еднократна такса за разглеждане – разсрочено с всяка вноска.

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит №*** , сключен между страните, се изяснява, че ответникът в качеството му на заемодател е предоставил на ищеца в качеството му на заемател сумата в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент от 20,00 % и ГПР от 47,54 %. В договора отново е предвидена такса з аразфлеждане в размер на 380,41 лева – разсрочено с всяка вноска.

В хода на съдебното дирене е приобщено и заключение по допуснатата ССчЕ, изготвено от вещото лице П. Н., от което се установява, че ищецът е заплатил на ответника по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, сумата в размер на 1271,70 лева, равняваща се на 650,21 евро, и по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните – сумата в размер на 2172,75 лева, равняваща се на 1110,91 евро.

Съдът кредитира така приетото заключение по допуснатата ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано.

Същото не се оспорва и от страните в производството.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

За основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесните договори за заем, които са недействителни. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесните договори за заем са действителни.

Като валидно правно основание за дължимост на претендираните от ищеца сума ответникът посочва Договор за потребителски кредит № ***, 3 сключен между страните, и по Договор за потребителски кредит № ***, сключен между страните, с оглед на което следва да се разглеждат и наведените от ищеца специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:при нарушение на добрите нрави, при неравноправни клаузи във вреда на потребителя, и при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузите на договора за дължимост на такса за разглеждане на кредита.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за 4 потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е 5 посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки, то следва да се приеме, че процесните договори за кредит са недействителни на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Посоченият извод не се променя от обстоятелството, че таксата за разглеждане на кредита е включена в ГПР. Както бе посочено, за да е изпълнено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК следва в договора е описан механизма на формиране на ГПР, а не потребителят да е поставен в позиция да тълкува какви суми биха били включени в него. При прочита на съдържанието и на двата договора се установява, че в тях е посочено единствено цифровото изражение на ГПР, както и цифровото изражение на ГЛП, без да става ясно по какъв начин се формират същите и дали разликата между двете стойности представлява именно таксата за разглеждане на кредита.

Доколкото съдът приема, че двата договора за кредит са недействителни, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят следва да върне единствено чистата стойност по тях.