Решение № 2586 от 07.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2586 гр. Пловдив, 07.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20235330112202 по описа за 2023 година

Предявени са главни искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД, както и насрещни искове по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.

Ищецът С. П. П., ЕГН: **********, от град П., ул. „*********“ № ***, ет. ***, ап.

***, чрез пълномощник адв. А. Д., е предявил против „Стик- Кредит” АД, ЕИК: 202557159, със седалище и адрес на управление: град Шумен, пл. „Оборище” № 13Б, представлявано от изпълнителния директор С. Т., иск за прогласяване за недействителен договор за потребителски кредит от разстояние № ********** г., на основание чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.

При евентуалност, моли да се прогласи за недействителна клаузата за неустойка на чл. 27 от договора, на основание чл. 26 ал. 1, предложение първо и второ от ЗЗД, вр. чл. 26 ал. 4 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от разстояние № *********** г., по който ищецът получил сумата от 950 лева, за срок от 18 месеца, при ГЛП- 24, 48 % и ГПР- 27, 42 %, като общата за връщане сума по договора била 1 190, 40 лева. Съгласно чл. 17 от договора се предвиждало обезпечение на кредита чрез поръчителство на физическо лице или банкова гаранция. Тъй като се кандидатствало онлайн, софтуерният продукт на ответника бил така направен, че не давал възможност да се продължи напред без да се избере опцията „обезпечение“. При неосигуряване на обезпечение по чл. 27 от договора се предвиждала неустойка в размер на 1 1

201, 99 лева- повече от стойността на кредита. Ищцата била заплатила по заема сума около 606 лева. Договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: първо- обезпечението представлявало условие за получаване на финансирането, без да се предоставя възможност за избор на потребителя. Второ- неустойката не била включена като разход в ГПР и по този начин имало несъответствие между действителния и отразения размер на разходите по кредита. Трето- не било посочено кои точно разходи формират ГПР, като по ясен и разбираем за потребителя начин не се съдържала информация за всички разходи.

Посочването само с цифрово изражение не било достатъчно, защото така потребителят бил поставен в положение да тълкува клаузите по договора. Така той не знаел колко точно е оскъпяването на кредита и колко ще дължи, а това било нарушение на императивно изискване на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. При условията на евентуалност се твърди, че клаузата за неустойка била нищожна. Срокът за предоставяне на обезпечение бил много кратък, непредоставянето на обезпечение не водело до никакви вреди за кредитора, а неустойката представлявала сигурна печалба за финансовата институция. Неустойката в случая само санкционирала длъжника и излизала извън присъщите й по закон функции. Кредиторът трябвало да направи предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника, за да го предпази от свръхзадлъжнялост, но чрез предвиждане на неустойка се прехвърлял риска от неизпълнението на това върху длъжника, като по този начин се увеличавал допълнително дългът му. Цитира се практика на СЕС в подкрепа на изложеното в исковата молба. Моли за признаване на договора за недействителен, а при евентуалност- за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка. Претендира разноски. В съдебно заседание страната не се явява, като пълномощникът й представя писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който исковете се оспорват. Договорът за потребителски кредит бил сключен от разстояние, при спазване на изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Заемната сума по договора била веднага предоставена на ищеца на каса на „Изипей“. Комуникацията между страните при сключване на договора се провеждала електронно или чрез смс, като ищецът кандидатствал за отпускане на заема и предоставял на кредитора свой телефон и имейл. В случая ищецът попълнил електронна заявка, като създал свой личен профил и въвел данните си, а с натискане на бутона „подпис“ изразил своето недвусмислено волеизявление за съгласие за сключване на договора. След одобряване на заявката му на електронната поща на лицето били изпратени проект на договор и погасителен план, СЕФ, ОУ, като по този начин му била предоставена необходимата преддоговорна информация, като клиентът бил запознат предварително с всички условия и се съгласил с тях. Твърди се, че неустойка не била начислявана и не била събирана, но въпреки това клаузата за нея била напълно валидна.

Неустойката била свободно договорена между страните, тя служела като обезпечение на кредита и се дължала единствено за периода, за който такова не било представено. Тя не излизала извън присъщите си функции и стимулирала длъжника да изпълни точно задълженията си, за да не носи отговорност. Относно размерът й се посочва, че нямало въведено законово ограничение, като дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, той следвало да бъде намален, а не цялата клауза да се обявява за недействителна. Ищецът 2 знаел предварително условието за обезпечението и ако не можел да го осигури, той би следвало да не сключва договор, като в противен случай действал недобросъвестно по смисъла на чл. 12 от ЗЗД. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. чрез пълномощника си поддържа отговора.

В срока за отговор се предявява насрещен иск от ответника. Посочва се, че по договора за кредит лицето е получило по банков път сумата от 950 лева, при ГЛП- 24, 48 %, ГПР- 27, 42 % и просрочена лихва от 10 %. Потребителят чрез натискане на бутона „подпис“ изразил съгласие за сключване на договора от разстояние, като в случая били изпълнени специалните изисквания на ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и ЗПК. Лицето извършило четири плащания по договора, както следва: на 29.12.2022 г.- 145, 03 лева; на 06.02.2023 г.- 138 лева, на 14.03.2023 г.- 140 лева и на 03.05.2023 г.- 183 лева. Тъй като за периоди от повече от два месеца лицето не изпълнявало задълженията си, настъпили предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, считано от 30.06.2023 г. Така, дължими останали главницата по кредита от 870, 23 лева и възнаградителната лихва от 165, 09 лева. С настоящото страната писмено се уведомявала за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита. В тази връзка се предявяват насрещни искове за осъждането му да заплати само главницата и лихвата по кредита. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника. Твърди се, че съгласно чл. 23 от ЗПК при обявяване на договора за потребителски кредит за недействителен, се дължала само чистата стойност на кредита. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № **************** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 950 лева, при следните условия: срок- 18 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 24, 48 % и годишен процент на разходите- 27, 42 %, при общ размер на всички плащания- 1 190, 40 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение (поръчител или банкова гаранция) в размер на 1 201, 99 лева (по 0, 9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден на непредставеното обезпечение).

Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем, ведно с общи условия и погасителен план и СЕФ.

Представена е разписка за преведена в полза на ищцата сума по заема от 954, 73 лева, както и разписки за извършени от длъжника по кредита плащания в общ размер на 606, 03 лева.

По делото е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че по кредита е била заплатена общо сумата от 606, 03 лева, като са останали дължими главница от 870, 23 лева и възнаградителна лихва от 165, 09 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

3

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 27, 42 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент)- 24, 48 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 19 е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената от кредита сума за всеки ден от непредставеното обезпечение. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител или банкова гаранция) и условията за представянето му, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да 4 съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. По този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителния план, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.