Решение № 6305 от 20.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6305 гр. София, 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Г. СТОЕВ при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20231100506279 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20060387 от 04.10.2022 г., постановено по гр. д. № 29510 /2020 г. по описа на СРС, 39-ти състав, са уважени предявения от А. М. Н. и Е. М. И. срещу А. А. Д. и М. И. М. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК активно и пасивно субективно съединени положителни установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че А. А. Д. и М. И. М. дължат солидарно на ищците сумата от 3619,30 лв., представляваща стойността на самолетните билети по направлението София – Тенерифе, за което е подписано Споразумение от 31.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 27.04.2017 г. по гр. д. № 64173/2016 г. по описа на СРС, 39 състав.

Със същото решение ответникът М. И. М. е осъден да заплати на ищците, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1498,13 лв., представляваща разноски в исковото и заповедното производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника М. И.

М., чрез особения му представител – адв. И. Г., в която са изложени оплаквания за недопустимост на решението, а при условията на евентуалност на оплакванията и за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Сочи, че процесната сума е била събрана изцяло в рамките на образуваното изпълнително дело № 820/2018 г. по описа на ЧСИ М.П.М., с район на действие СГС, peг. № 786. Поддържа, че разглеждащият делото съдебен състав е следвало да установи, че за да е налице правен интерес от предявяването на какъвто и да било иск, между страните е следвало да съществува спор. Изтъква, че 1 първоинстанционният съд е допуснал непоправим пропуск, възприемайки тезата, че претендираното вземане не е погасено и този извод е довел до това да бъде уважена една недопустима претенция на ищците. Твърди, че изготвеният и подписан договор е сключен без основание и се явява нищожен, предвид текста на чл. 26, ал. 2, предл. четвърто ЗЗД.

Твърди още, че ответниците са поели задължение без насрещна престация, като техните ангажименти преповтарят задължения, които по договора за организирано туристическо пътуване тежат върху туроператора, респективно – върху неговия застраховател. Счита, че ответниците не се явяват пасивно легитимирани да отговарят по предявената претенция.

Поддържа, че задължено лице по договора се явява туроператорът, а ответниците са действали в случая като негови пълномощници. Моли съда да обезсили решението, а при условията на евентуалност да отмени същото като неправилно и необосновано. Претендира разноски. С молба от 14.06.2024 г. прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна.

Въззиваемите ищци А. М. Н. и Е. М. И. , чрез пълномощника си адв. Г. Б., с надлежно учредена власт по делото, в законоустановения срок са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата по подробно изложени съображения. Изтъкват, че искът не е недопустим, тъй като М. М. е пуснал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, възражението е уважено от СГС с окончателен съдебен акт и им е указано да водят установителен иск. Поддържа, че ответникът се е задължил за сумите за новозакупените билети, а не да плати почивката. Твърди, че ответникът е задължил себе си, а не дружеството, което представлява и така пише в подписания договор. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение. Претендира разноски, съгласно представен в о.с.з. от 14.06.2024 г. списък по чл. 80 ГПК.

Решението, в частта, с която е уважен предявеният от А. М. Н. и Е. М. И. срещу А. А.

Д. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК активно и пасивно субективно съединени положителни установителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че А.

А. Д. дължи на ищците сумата от 3619,30 лв., представляваща стойността на самолетните билети по направлението София – Тенерифе, за което е подписано Споразумение от 31.05.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение от 27.04.2017 г. по гр. д. № 64173/2016 г. по описа на СРС, 39 състав, не е обжалвано от ответницата и е влязло в законна сила.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

По отношение на оплакването във въззивната жалба на ищците за недопустимост на обжалванато решение поради липса на правен интерес като абсолютна процесуална предпоставка, обуславяща допустимостта на иска, следва да се отбележи, че целта при установителния иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК е да се установи със сила на пресъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение (Решение № 138 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 927/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 102 от 9.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 767/2009 г., I т. о., Решение № 168 от 1.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1332/2013 г., II т. о., ТК и др.). Разпоредбите на чл. 422, ал. 1 ГПК и чл. 415, ал. 5 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1и т. 2 ГПК са специални процесуални норми, относими към заповедното производство, с които се предоставя правото за предявяване на кредитора на установителен иск за съществуване на вземането. За валидното му предявяване кредиторът не следва да обосновава правния си интерес, тъй като 2 този иск е средство за защита на признатото в заповедното производство вземане и предпоставките за предявяването му са нормативно установени. Излишно е да се доказва интересът от установителен иск, когато се касае до предвидените от самия закон установителни искове. Правният интерес произтича от предявяването на възражението по чл. 414 ГПК и няма нужда от отделно доказване на правния интерес (в този смисъл Определение № 271 от 7.05.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 308/2009 г., II т. о., ТК, Определение № 377 от 15.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 191/2009 г., II т. о., Определение № 383 от 15.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 150/2009 г., II т. о., ТК, Определение № 359 от 17.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 228/2009 г., I т. о., ТК, Определение № 258 от 18.03.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 68/2010 г., I т. о., ТК, Определение № 290 от 1.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 244/2010 г., I т. о., ТК). В настоящия случай, въз основа на подаденото заявление по реда на чл. 410 ГПК е издадена редовна заповед за изпълнение на парично задължение от 27.04.2017 г. по ч.гр.д. №64173/2016 г., по описа на СРС, и в рамките на законоустановения едномесечен срок от връчването на заповедта от длъжника А. А. Д. е подадено възражение по чл. 414 от ГПК. С Определение № 3100 от 12.02.2020 г., постановено по ч.гр.д. №15018/2019 г. по описа на СГС, е прието възражение с вх. № 3053187 от 02.07.2018 г. по описа на СРС на М.

И. М., по чл. 423, ал. 1 ГПК, срещу горепосочената заповед за изпълнение на парично задължение и делото е върнато на СРС за даване на указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК на заявителите. С оглед изложеното, така предявеният установителен иск по чл. 422 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК е процесуално допустим.

Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира подадената въззивна жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Относно наведения довод за липса на материална легитимация на ответниците, настоящия съдебен състав счита същия за неоснователен, тъй като при извършване на лексикално, граматическо, логическо и смислово тълкуване на клаузите в сключеното на 31.05.2016 г. процесно споразумение по правилата на чл. 20 ЗЗД, се налага извод, че ответниците А. А. Д. и М. И. М. са се задължили и в лично качество.

По отношение наведеното във въззивната жалба оплакване за нищожност на договора поради липса на основание и противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на престациите, на първо място следва да се отбележи, че основанието на правната сделка по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 4 от ЗЗД, представлява основната и непосредствена цел на сделката, поради която същата е извършена, и към която са насочени правните последици от сключването й, като разпоредбата на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД въвежда законодателно оборима презумпция за предполагане на основанието на сделката до доказване на противното, при разместване на доказателствената тежест за този, който претендира нищожността.

На следващо място, съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в Решение № 156 от 10.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2451/2019 г., III г. о., ГК , Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК и др. страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Според ТР № 1 от 15.6.2010 г по т. дело № 1/2009 г на ОСГК 3 на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общоустановените нравствено-етични правила на морала. Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД е налице винаги, когато се нарушава правен принцип, като принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Въпросът дали поведението на даден правен субект съставлява действие, накърняващо добрите нрави и злепоставящо чужди интереси с цел извличане на собствена изгода се преценява с оглед конкретния случай. Само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес.

Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева.

Доколкото целта на процесния договор от 31.05.2016 г. е възмездяването на ищците със стойността на допълнително закупените от тях самолетни билети, „във връзка с неосъществени полети… от София до Тенерифе, както и поради пропускане за настаняване на трима души според възможностите за закупуване на билети…“ (чл. 1 от договора от 31.05.2016 г.), то тя е допустима от закона и съответстваща на свободата на договарянето цел и не предполага съществена неравностойност на насрещните престации. В тази връзка настоящият състав намира, че конкретното споразумение не е и лишено от основание, като по делото не са ангажирани доказателства за противното от ответната страна. Следователно възражението за нищожност на процесния договор се явява неоснователно, до какъвто извод е стигнал и първоинстанционният съд.