Решение № 8274 от 19.07.2022, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 8274 гр. София, 19.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА ИВ. ПОПОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско дело № 20211110161342 по описа за 2021 година

Производството е образувано по искова молба на ЕК. Д. ИВ. срещу /фирма/.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL26610 от 10.09.2007г., по силата на който му е отпуснат банков кредит в размер на 115 000лв. Поддържа, че погасяването на кредита е следвало да става на равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска от 487,43лв. за първата година и 864,07лв. за останалия период. Посочва, че след сключване на договора месечната му вноска била увеличена, като лихвеният процент бил увеличен едностранно от банката. Счита, че в договора са налице три неравноправни клаузи съгласно чл. 143 ЗЗП, а именно чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, които накърняват договорното равновесие, като позволяват едностранно изменение на лихвения процент от страна на банката. Счита, че тези клаузи не са и индивидуално уговорени, поради което се явяват нищожни. Предвид това посочва, че е извършил плащания към ответника за възнаградителни лихви и такси за управление на кредита на основания, които не са съществували валидно към момента на плащането и по този начин е налице недължимо платени суми, които иска да му бъдат върнати. Освен това счита, че банката неправомерно е олихвявала лихви с изтекли лихви /прилагала е анатоцизъм/, тоест налице е капитализиране на лихви, които също подлежат на връщане.

Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което 1) да бъдат обявени за нищожни клаузите на чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит като неравноправни; 2) да бъде осъден ответника да заплати сумата от 11 355,43лв., представляваща разликата от предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от ищеца завишени такива за периода 10.09.2007г.-27.10.2021г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане;

3) да бъде осъден да заплати сумата от 549,02лв., представляваща надплатени годишни такси за управление на кредита за периода 2016г.-2020г., ведно със законната лихва; 4) да бъде осъден да заплати сумата от 16 867,84лв., представляваща капитализирани 1 лихви по договора за кредит, които били начислявани от банката и прибавяни към главницата за периода от сключване на договора – 10.09.2007г. до предявяване на исковата молба – 27.10.2021г.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Твърди, че при сключване на договора ищецът не е действал като потребител, доколкото средствата са отпуснати за закупуване на търговски обект – магазин, който е използван от него като място за развиване на търговска дейност, извършвана по занятие като едноличен собственик на капитала и управител на търговско дружество. С оглед на това счита, че разпоредбите на ЗЗП в случая са неприложими. Евентуално поддържа, че клаузите по договора са индивидуално уговорени. Посочва, че изменението на БЛП се дължи на съществени изменения в икономическата обстановка и заложените компоненти в договора. Твърди, че погасителните вноски са били определяни съгласно едностранно изменен от банката БЛП само в периода 26.09.2008г.-26.03.2009г. С банката били сключени 8 допълнителни споразумения при индивидуално договорени параметри. Прави и възражение за изтекла погасителна давност за вземанията. Евентуално изтъква, че ищецът има право да получи само сумите, които лично е внесъл, но не и тези от трети лица.

Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на страните, намира следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП за прогласяване нищожността на следните клаузи от договора - чл. 3, ал. 6, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1, както и осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По делото не е спорно, че на 10.09.2007г. между ответното дружество – /фирма/ /с предишно наименование /фирма//, в качеството на кредитодател, и ищеца – ЕК. Д.

ИВ., в качеството на кредитополучател, е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL26610. Съгласно чл. 1, ал. 1 от договора, банката предоставя на кредиполучателя кредит в размер на 115 000лв., както следва: 28 100лв. - за покупка на недвижим имот, представляващ магазин № 6, изграден в груб строеж, находящ се в /населено място/, на партерния етаж, на кота 0,00 метра, в секция „В“ на жилищната сградa, с площ от 60,35 кв. м.; и 86 900лв. – за други разплащания. Кредитополучателят е поел задължението да върне кредита заедно с дължимите лихви в сроковете и при условията на договора. В чл. 2, ал. 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят се задължава да извърши добросъвестно разплащането за имота, предмет на финансиране с настоящия договор за кредит чрез нареждане на превод по сметка на продавачите Тодор Иванов Пейчев. В чл. 3 от договора е уговорено, че за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката през първата година от срока за издължаване на кредита фиксирана годишна лихва от 2,00%, а за всяка следваща година до крайния срок дължи годишна лихва в размер на сбора от базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на изчисление на лихвата, плюс договорна надбавка от 0,9 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката възлиза на 7,00%. Съгласно чл. 3, ал. 6 от договора, действащият БЛП на банката за лева не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за лева и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Уговорените в договора надбавки не се променят.

В чл. 6 от договора е предвидено, че кредитополучателят погасява кредита на 2 равни /анюитетни/ месечни вноски, включващи главница и лихва с размер на всяка вноска от 487,43лв. – през първата година от срока на кредита и 864,07лв. – за оставащия период. Съгласно чл. 6, ал. 3, в случай че по време на действието на договора банката промени БЛП за жилищни кредити в лева, размерът на погасителните вноски, определен в алинея 1, т. 2, се променя автоматично в съответствие с промяната, за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменимо и безусловно съгласие.

В чл. 12 от договора е предвидено, че банката запазва правото си по време на действие на договора да променя тарифата за условията, лихвите, таксите и комисисионите, които банката прилага при операциите си. Измененията в тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.

За обезпечаване вземанията на банката по договора се учредява договорна ипотека върху описания по-горе в чл. 1 недвижим имот.

По делото не е спорно, че кредитът е усвоен от страна на ищеца.

От представените нотариални актове се установява, че на 17.09.2007г. Т. П. и съпругата му А. П. са продали на ищеца Е.И. магазин № 6, който е описан в договора за кредит, за посочена в договора цена от 28 100лв. На същата дата в полза на банката е учредена договорна ипотека върху имота за обезпечаване вземанията по договора за кредит в общ размер от 115 000лв.

Установява се от представените допълнителни споразумения към договора за кредит, че между страните са сключени 8 бр. допълнителни споразумения с дати 18.03.2009г., 08.04.2010г., 11.03.2011г., 19.03.2012г., 30.10.2012г., 01.03.2013г., 14.10.2013г. и 02.04.2015г., с които са изменяни условията по договора.

Първият спорен въпрос между страните, на който следва да се даде отговор, е дали към момента на сключване на договора за кредит ищецът е имал качеството потребител и дали спрямо него е приложима потребителската защита, уредена в правото на ЕС и в националното законодателство – ЗЗП. Отговорът на този въпрос ще обуслови и отговорът дали оспорените клаузи могат да бъдат признати за неравноправни и като такива за нищожни.

За отговора на поставения въпрос, настоящият съдебен състав счита, че следва да се позове и цитира Решение № 28/07.03.2022г. по гр. д. № 2847/2020г., IV ГО на ВКС, в което изключително обстойно са обсъдени и изведени критериите, на които следва да отговоря едно лице, за да има това качество, като е съобразена както практиката на Съда на ЕС, така и практиката на ВКС. В него е прието, че понятието „потребител“ е дефинирано в разпоредбата на чл. 2, б."б" от Директива 93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителски договори. На основание § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП, същото е въведено в националното законодателство, с разпоредбата на пар. 13, ал. 1 от ДР на ЗЗП, която предвижда, че "потребител" е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.“

Във връзка с приложението и тълкуването на понятието и вече отправените запитвания по приложение на чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори е формирана практика на Съда на европейския съюз, според която под „потребител“ следва да се разбира всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска 3 или професионална дейност. В този смисъл са следните решения: 1/ Дело С-348/14 на СЕС, в т.39 от което е прието, че в определението за "потребител" по член 2, б."б" от Директива 93/13 попада физическото лице, което има положението на съдлъжник по договор за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност; 2/ Дело С-110/14 на СЕС, в което е посочено, че понятието „потребител" е обективно и не зависи от знанията, които съответното лице може да има, или от информацията, с която то действително разполага. Прието е, че съдът следва да извърши преценка на всички обстоятелства по делото, включително на клаузите на договора и естеството на представляващата предмет на договора стока или услуга, за да се установи целта на придобиването или съответно на получаването , с оглед установяване на качеството на „потребител" на страната по него /т.22-т.23/. В диспозитива на решението е постановено, че чл.2, б."б" от Директива №93/13 ЕС от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическо лице, което упражнява адвокатска професия и което сключва договор за кредит с банка, в който не се уточнява предназначението на кредита, може да се счита „потребител" по смисъла на тази разпоредба, ако договорът не е свързан с професионалната му дейност. В това отношение не е от значение обстоятелството, че породеното от същия договор задължение е обезпечено с ипотека, учредена със сключен от това лице, в качеството му на представител на собствената си адвокатска кантора договор върху притежаван от тази кантора и предназначен за упражняване на професионалната му дейност недвижим имот. 3/ Такова разрешение е дадено и в решението по Дело С-419/11 TiaXEC във връзка с приложението на чл.15, пар.1 от Регламент №44/2001г. на Съвета за компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. В същото е прието, че физическото лице, което има тесни професионални връзки с дружество, като например управлението или мажоритарното участие в същото, не може да се счита за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато поръчителства по запис на заповед, издаден за гарантиране на задълженията, които това дружество има по договор, свързан с получаването на кредит. 4/ В определение по Дело С–74/15, Dumitru Tarc гu, I. Tarcгu срещу Banca Comercial г Intesa S. Romвnia SA и др. е прието, че по Дело С74/15 на СЕС е разяснено, че директивата се прилага за всички договори, извън изключенията, изброени в десето съображение на Директива 93/13, поради което предметът на договора е ирелевантен за приложното поле на директивата, която дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните - в зависимост от обстоятелството, дали те действат или не действат в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Понятието "потребител" по смисъла на пар.2, б."б" от Директива 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, който се състои в това да се прецени, дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т.27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т.28/. В случаите на физическо лице, което е поело да бъде гарант за изпълнението на задължения на търговско дружество, задача на националният съд е да установи, дали това лице е действало в рамките на осъществяваната от него дейност по занятие, или поради връзка от функционално естество, която то има с това дружество, като например неговото управление или значителен дял от неговия дружествен капитал, или е действало за цели от частен характер /в конкретния случай обезпечението е дадено за дълг на търговското дружество, само заради това, че управител и едноличен собственик на капитала на дружеството-длъжник е синът на лицата, учредили обезпечението/. 5/ Аналогично е и разрешението дадено в определение по Дело С-534/15, Pavel Dumitras, Mioara Dumitras срещу BRD Groupe Societe Generale – Sucursala Judeteana Satu Mare. 6/ В диспозитива 4 на решение по дело С-590/17 Henri Pouvinq Marie Dijoux срещу Elictricite fe France е прието, че чл.2, буква „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че служител на предприятие и неговият съпруг, които сключат с това предприятие договор за заем, какъвто принципно имат право да сключват само членовете на персонала на посоченото предприятие, и който договор е предназначен за финансиране на закупуването на недвижим имот за частни цели, трябва да се считат за „потребители“ по смисъла на тази разпоредба. Не е важно и качеството на лицето, например работодателят също може да е търговец и едновременно с това кредитодател /т.42/. 7/ В определение по Дело С-535/16 е прието, че чл.2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че физическото лице, което по силата на договор за новация поема пред кредитна институция задължение за погасяване на кредити, първоначално отпуснати на дадено дружество за целите на неговата търговска дейност, може да се приеме за потребител по смисъла на тази разпоредба, когато това физическо лице няма явна връзка със съответното дружество, но е постъпило по този начин поради връзките, които има, извън дейността си по занятие, с лицето, което е управител на дружеството, както и с лицето подписало акцесорни договори към първоначалните договори за кредит /договори за поръчителство, договор за обезпечение върху недвижим имот/ за потека/. 8/ Аналогично е и разрешението дадено по Дело С-105/17 на СЕС, образувано за тълкуване на Член 2, букви б) и г) от Директива 2011/83/ЕС — Член 2, точка 2 — Понятията „търговец“ и „търговски практики“. В същото е прието, че действията на физическото лице биха могли да бъдат приети за „търговска практика“ само когато това лице действа за цели, които влизат в рамките на неговата търговска или стопанска дейност, занаят или професия, което запитващата юрисдикция следва да провери с оглед всички релевантни за случая обстоятелства.