Решение № 5303 от 31.12.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5303 гр. Пловдив, 31.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330115794 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Т. И. Н. против „ЮтеКредит България“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.

22, вр. чл. 11, т. 10 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на Договор за кредит № ********************, сключен между страните, поради непосочване в договора за кредит на действителния размер на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Ищецът твърди, че с ответника е сключил Договор за кредит № ********************, по силата на който му е предоставена сума в размер от 3750 лв., която е следвало да върне на 24 месечни вноски до 24.01.2026г., ведно с договорената възнаградителна лихва и други акцесорни вземания. Установеният по договора фиксиран годишен лихвен процент е 30%, а ГПР е 65,60%. Сочи се и че съобразно договора, потребителят следва да заплати на кредитора сума в размер от 1044,39 лв.- такса за разглеждане на кредитната заявка. Поддържа се, че закупената „допълнителна услуга“ по своето същество включва действия по отпускане и управление на кредита, за което на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не следва да изисква възнаграждение. Изтъква се, че разписаното в договора възнаграждение за услуга по разглеждане на кредитна заявка следва да бъде включено в ГПР, тъй като е сигурен разход за потребителя. Поддържа се, че е налице драстично разминаване между посочения в договора ГПР и действителния му размер. Твърди се и че непосочването на компонентите, формиращи ГПР и отразяването в договора за кредит на различен ГПР от действителния води до нищожност на договора. Поддържа се, че това представлява нелоялна търговска практика, чиято цел е да заблуди потребителя за реалните параметри, при които получава кредитно финансиране. Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е подаден писмен отговор от „Юте Кредит България” ЕООД, със становище за недопустимост и неоснователност на предявения иск. Сочи 1 се, че искът е недопустим, тъй като потребителят не е упражнил правото си да се откаже от договора за кредит в 14 - дневен срок от сключването му. По отношение на основателността на исковата претенция, изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Допълнително, изтъква се и че на ищеца му е предадена преддоговорна информация и с полагането на подписа си в договора, той се е съгласил с всички условия, при които ответното дружество предоставя кредити. По отношение на клаузата за заплащане на такса за разглеждане на кредитна заявка се твърди, че това е индивидуално договорена клауза с потребителя и той сам е преценил да се възползва от тази възможност. Сочи се и че реално е предоставена услуга на потребителя, която не е свързана с отпускането и управлението на кредита. Моли се така предявените искове да бъдат отхвърлени.

Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и от приетите по делото доказателствени материали се изяснява, че между ответника „ЮтеКредит България” ЕООД (като заемодател) и ищеца Т. И. Н. (като заемател) е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за кредит № ********************, по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 3750 лв. /л. 6/. Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 30, 00%, а ГПР възлиза на 65, 60%.

Във връзка с възникналото кредитно правоотношение, заемодателят изисква от потребителя заплащането на „такса за разглеждане“ на кредитната заявка, която е в размер от 1044, 39 лв. (таксата е посочена в графа „основни данни“ от договора).

Не съществува спор между страните, поради което е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото обстоятелството, че при формиране на приложимия към договора кредит ГПР, не се включва „таксат за разглеждане“ на кредитната заявка в размер от 1044, 39 лв.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "ЮтеКредит България" ЕООД като заемодател и Т. И. Н. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 3750 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем, по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- Закон за потребителския кредит.

По отношение на възложената в тежест на заемателя „такса за разглеждане“ на кредитна заявка в размер от 1044, 39 лв., съдът счита, че същата е договорена в нарушение на нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Прочитът на клаузата от договора налагаща задължение за потребителя да заплати „такса за разглеждане“ налага разбирането, че кредиторът задължава ищеца да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика влизат в кръга на обичайната му дейност ( доколкото ответникът предоставя кредитно финансиране по занятие). Дейността по разглеждане на кредитни 2 заявки е такава, свързани с усвояването на кредита и е присъща за ответното друж ество (доколкото преди да се предостави кредитно финансиране, по необходимост е нужно да бъде разгледана кредитната заявка на потребителя). Нормата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично запретява възможността кредиторът да изисква от потребителя заплащане на услуга, която е свързана с присъщата му дейност по предоставяне на кредитно финансиране.

Същевременно от прочита на договора за кредит се извежда заключение, че кредиторът не включва вземането за „такса за разглеждане“ при формиране на приложимия към договора за кредит ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК (обстоятелството, че вземането за „таксата“ в размер от 1044, 39 лв. не се включва при формиране на ГПР е отделено и като безспорно с доклада по делото). Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

В конкретния случай, в договора за кредит е посочен ГПР, който съществено се различава от действителните разходи. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Впрочем, невключването на вземането за „такса за разглеждане“ на кредитната заявка към разходите по договора за кредит, следва да се окачестви като нелоялна и по – специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това положение е несъвместимо и с разписаното в чл. 3, §. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Лисата на ясно посочен краен размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Нещо повече- доколкото в процесния случай кредиторът неправилно и 3 недобросъвестно посочва в договора ГПР, който драстично се различава от действителните разходи, то на практика целият договор за потребителски кредит е недействителен ( в тази връзка – постановеното по т. 2 от диспозитива на Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C 714/ 22, с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд).

Предвид гореизложеното, искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. 22, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен и да бъде обявена нищожността на Договор за кредит № ********************, поради непосочване в същия на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.

Доколкото съдът обявява, че процесният договор за потребителски кредит е нищожен на специалното основание по ЗПК, то не е необходимо да се обсъждат доводите на ищеца за недействителност на правоотношението на основание общите правила разписани в ЗЗД.

По отношение на разноските:

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от адв. Г. Г. М., като съобразно Договор за правна защита и съдействие от 01.09.2024г., е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. М., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.