Решение № 521 от 02.02.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 521 гр. Пловдив, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20235330112872 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от А. Е. И. срещу „Фератум България“, с която е предявен установителен искове с правна основание чл. 124, ал. 1 връзка чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11, връзка чл. 22 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/***г., съгласно който ищцата е трябвало да изплати кредита при ГПР 49,11 % ,ГЛП 23% на дванадесет броя вноски.

Излагат се подробни съображения, че договорът за потребителски кредит е недействителен, тъй като не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, както и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Поради гореизложеното моли съда да приеме, в отношенията между страните за установено, че договор № *** за предоставяне на потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. В условията на евентуалност моли съда да прогласи клаузата на чл. 5 от същия договор за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

В срока за отговор е постъпил такъв от ответното дружество, в който се излагат подробни съображения, че искът е неоснователен и като такъв, следва 1 да се отхвърли.Ангажират се доказателства. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/*** г. , по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1300 лева, която следвало да бъде върната на 12 вноски. С договора бил уговорен ГПР в размер на 49,11 %. Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението.

Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, между „Фератум Банк“ ЕАД и ищеца бил сключен договор за гаранция /поръчителство/, по силата на който се обезпечава Договор за предоставяне на потребителски кредит ***/*** г., сключен между страните в производството.

За обезпечаване на кредита, по силата на договора за гаранция, ищецът е следвало да заплати сумата в размер на 1004 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и 2 съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,11 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се 3 възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 88 лева.

4

Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат в размер на 400 лева по чл. 38 ЗАдв. съобразно чл. 7, ал. 2, Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, които следва да се присъдят на адв. М. М..

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. Е. И.,

ЕГН:**********, срещу „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: 200599406, установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК, че Договор за предоставяне на потребителски кредит №***/*** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: 200599406, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 ГПК на А. Е. И., ЕГН:**********, сумата в размер на 88 лева, представляваща разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК: 200599406, на основание чл.

38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адвокат М. М. сумата в размер на 400 лева - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на А. Е.

И., ЕГН:**********, по гр.д. № 12872/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ____________/п/___________ 5