Решение № 402 от 24.07.2026, Районен съд - Разлог

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 402 гр. Разлог, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Крум Ил. Динев при участието на секретаря З. И.-Б., разгледа докладваното от Крум Динев, Гр. дело № 20251240101405 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава 13 от ГПК, (”Основно производство”). Производството по делото е образувано по ИМ на Т.С.И., ЕГН*, с адрес *, насочена с/у ответник В.Г.Р., ЕГН*, с адрес *, съдържаща следната отрицателна установителна претенция, а именно да бъде прието, че ответницата не е собственик на самостоятелен обект с площ 68 кв.м, намиращ се на 1 етаж в жил. сграда с идентификатор №*** по КК на *.

Ищцата твърди, че притежава право на собственост по отношение на същия поради осъществено давностно владение, считано от 1991 г. Ищцата оспорва ответницата да е собственик на недвижимия имот, тъй като последната за продължителен период не е живяла в *, а е пребивавала в Г.; към момента на съставяне на нот. акт не е изтекла кратката придобивна давност по чл.79, ал.2 от ЗС, като този констативен нот. акт не се ползва със сила на присъдено нещо, нито с материална доказателствена сила (ТР №11/2012 г. на ВКС, ОСГК). Отправена е и претенция за отмяна по реда на чл.537, ал.2 ГПК, на нот. акт №140, том V, рег. №7215, нот. дело №837/2021 г. на нот. К.М., с район на действие Рг.РС.

В срок е постъпил отговор от страна на В.Г.Р., ч/з адв. Б.Б.. Намира ИМ за нередовна. По същество оспорва предявените искове като неоснователни. Навежда следните фактически твърдения: ответницата е дъщеря на В. и Г.В.И. - наследодателите построили 2-етаж. жил. сграда в процесния имот. След смъртта на майка й (2010 г.) и баща й (2019 г.), тя е единствената, която реално е обитавала и стопанисвала процесния 1 етаж от сградата.

Твърди, че родителите й са живели в имота непрекъснато до смъртта си, поради което ищцата не е могла да упражнява давностно владение в/у целия 1 етаж от 1991 г. Ищцата живяла на втория етаж, а не на първия, като ответницата е тази, която след 2010 г. се е грижила за баща си и имота, правила е ремонти, плащала е данъци, ток и вода. От 2018 г. се е преместила да живее постоянно в процесния имот, поради което се е снабдила с нот. акт №140, том V, за собственост по давностно владение и наследство в/у самостоятелен обект с идентификатор №***. Ответницата твърди, че ищцата е извършила редица самоуправни действия като заключила холна стая на 1 етаж и поставила диван зад вратата; премахнала железни огради на тераса и изградила тухлени стени, присъединявайки терасата към стаята; затворила с врата общото стълбище на ниво м/у двата етажа, като по този начин е ограничила достъпа до покрива и комина (общи части по чл.38 ЗС).

На база приетите по делото док-ства, първоинстанционният съд достига до следните 1 фактически положения:

От представените писмени док-ства се установява, че Г.В.И., починал на *, В.А.И., починала на *, са родители на ответницата В.Г.Р. и нейния брат З.Г.И., починал на *, като ищцата Т.С.И. е негова съпруга, от брака си те имат 2 деца – Г.З.И. и В.З.И.-Т.. На 01.03.2021 г. с нот. акт за собственост в/у недвижим имот, издаден на основание чл.587, ал.2 ГПК, Т.С.И., Г.З.И. и В.З.И.-Т. са признати за собственици по давностно владение и наследство на недвижими имоти, построени в ПИ с идентификатор *** - сграда с идентификатор ***, а именно етаж 2 на сграда с идентификатор ***; сграда с идентификатор ***, с предназначение хангар, депо, гараж; сграда с идентификатор *** – селскостопанска сграда. На 17.12.2021 г. с нот. акт за собственост в/у недвижим имот, придобит на основание наследство и давностно владение, В.Г.Р. е призната за собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, с адрес *, с предназначение – жилище, площ от 68.00 кв. м.

Ответницата твърди, че на 1 етаж от процесната сграда, построена от нейните родители Г. и В.И., последните живели до смъртта си. След смъртта на В., именно ответницата се грижела за своя баща и посещавала имота. След 2018 г. ответницата трайно се нанесла да живее в имота, започнала да владее идеалните части на своите съсобственици, присъединявайки владение на праводателите си, считано от 1970 г., извършвала ремонти в етажа, заплащала разходите във вр. с него.

Така всички свидетели, разпитани по делото са категорични, че след 1991 г. Т. живяла в процесния 1 етаж заедно със свекъра и свекървата си – родители на ответницата. Няколко години след сключване на брака м/у Т. и З., при различни спомени на свидетелите - м/у 3 и 10 г., ищцата и съпругът й построили 2 етаж от къщата, където се преместили да живеят. На 1 етаж останали Г. и В., като Т. не се противопоставяла родителите на съпруга й или на ответницата да останат да живеят там, макар да съществувал конфликт м/у нея и В., а след смъртта на последната единствено на етажа живял Г., който бил посещаван от ответницата, която се преместила там окончателно около 2018 г. (по отношение на годината - св. Ц., която ползва като ориентир смъртта на Г.) и започнала да го ремонтира, като по тези въпроси няма противоречия м/у свидетелите. Единствено св. Б.К. изолирано добавя, че след построяването на втория етаж Т. продължила да ползва първия, дори тя останала на този етаж и след смъртта на свекървата, но тези факт обаче категорично се отричат от останалите свидетели, като сам този свидетел твърди, че посещавал епизодично имота и нямал преки впечатления кой къде живее, поради което в тази част съдът не кредитира показанията, тъй като са напълно изолирани от останалия доказателствен материал.Вярно е, че свидетелите Ц. и М. споделят за близки отношения с ответницата, но показанията им са последователни и синхронизиращи пом/у си, подкрепени в по-голямата си част и от думите на св. И. и св. К., поради което съдът не намира основание да не ги кредитира.

От правна страна съдът съобразява следното:

В Тълк. решение №8 от 27.11.2013 г. по тълк. д.№8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, е разяснено, че предмет на делото по предявен отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника, а не на ищеца, както и че при липса на правен интерес на ищеца за предявяване на отрицателен установителен иск за собственост производството по делото следва да бъде прекратено. В Решение №13/12.03.2016 г. по гр. д.

№3637/2015 г. на ВКС, е разяснено, че когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация - въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника в/у същия имот.

2

Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай, че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника. В случая и двете страни в производството твърдят, че притежават право на собственост в/у имота поради изтекъл давностен срок, поради което предявеният иск е допустим, но по същество частично основателен.

В случая имотът е съсобствен, като той е бил собствен на родителите на ответницата. В отговора към ИМ се навежда твърдение, че Г.И. се легитимира като собственик по силата на нот. акт от 1970 г., но за който док-ства не са представени, като единствено е налице нот. акт за право на собственост на недвижим имот с №7, том I, дело №2/1970, който касае Г.И.Р. и без да е ясно каква е връзката му с Г.И. и неговата съпруга. Въпреки това, твърди се че те са упражнявали давностно владение в/у имота от 1970 г. до смъртта им, като този факт следва безспорно от изслушаните свидетели, а и не се оспорва от ищцовата страна. Ответницата се позовава на упражнявано давностно владение, срокът на който е изтекъл далеч преди смъртта и на двамата родители, като това позоваване е процесуално средство за защита, но фактическият състав на този придобивен способ завършва с изтичане на съответния срок.

Така Г. и В.И. са притежавали право на собственост в/у процесния обект, а след тяхната смърт ответницата се легитимира като собственик на 1/2 ид. ч. от същия. В този случай, за да се приеме, че тя е придобила собствеността на останалата 1/2 ид. ч., то в производството следва да се докаже упражняване на давностно владение в рамките на 10 г. от установяване на владението и отблъскване владението на останалите съсобственици, освен ако към момента на започване на своенето не е налице такова фактическо основание, изключващо владението на останалите притежатели на право на собственост. В случая обаче от 2018 г., когато се доказва, че ответницата се нанесла в имота и започнала неговото облагородяване, до датата на предявяване на ИМ в съда, когато давността е спряла да тече на основание чл.115, ал.1, б.“ж” ЗЗД, не е изтекъл правнорелевантният десетгодишен срок, поради което само на това основание може да бъде прието, че ответницата не притежава право на собственост в/у целия етаж. Тя е собственик на 1/2 ид. ч. от същия по силата на наследствено правоприемство, доколкото в производството не се установява ищцата да е придобила правото на собственост в/у същата, като нито един от разпитаните свидетели не посочва дори, че в периода от 1991 г. – 2025 г. Т. И. е живяла в процесния обект. Ето защо отрицателният установителен иск е частично основателен до размер на 1/2 ид. ч., като този изход по спора има значение и за произнасянето по заявеното искане по реда на чл.537, ал.2 ГПК,.

Право на разноски имат и двете страни, като в полза на ответницата се дължат 409.00 € заплатено адв. възнаграждение, съобразно отхвърлителната част на иска, а ищцата – 400.00 €, с оглед уважената част. Заявеното възражение от страна на ищеца по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК, е бланкетно и съдът не го обсъжда.

Така мотивиран, Рг.РС на основание чл.235, ал.1 ГПК,

Р Е Ш И:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 ГПК, в отношенията м/у страните Т.С.И., ЕГН*, с адрес *, и В.Г.Р., ЕГН*, с адрес *, че В.Г.Р., ЕГН*, не притежава право на собственост в/у 1/2 ид. ч. от самостоятелен обект с площ 68.00 кв.м, намиращ се на 1 етаж в жил. сграда с идентификатор №*** по КК на *, с адрес *, с предназначение – жилище, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска за останалата 1/2 ид. ч. от имота;

ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК, нот. акт с №140, том V, дело №887/2021 г., издаден на 17.12.2021 г. от нот. К.М., район на действие Рг.РС, за 1/2 ид. ч. от описания в нотариалния акт и в този диспозитив недвижим имот;

3

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК, В.Г.Р., ЕГН*, да ЗАПЛАТИ на Т.С.И., ЕГН*, адв. възнаграждение от 400.00 €, съобразно уважената част на иска;

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК, Т.С.И., ЕГН*, да ЗАПЛАТИ на В.Г.Р., ЕГН*, адв. възнаграждение от 409.00 €, съобразно отхвърлителната част на иска;

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Бл.ОС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Разлог: _______________________

4