Решение № 880 от 15.06.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 880 гр. Русе, 15.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тихомира Г. Казасова при участието на секретаря Василена В. Жекова като разгледа докладваното от Тихомира Г. Казасова Гражданско дело № 20264520100413 по описа за 2026 година

Т. С. Ц. заявява, че на ********г. сключила с „**********“ ООД Индивидуален договор за потребителски кредит №************, по силата на който дружеството поело задължение да предостави на ищцата парична сума в размер на 500 лева, която следвало да бъде възстановена ведно с възнаградителна лихва, такси и други разходи, при следните условия:

- общ размер на кредита – 500 лева;

- ГПР – 40.15%;

- фиксиран годишен лихвен процент – 38.01;

- лихвен процент на ден – липсва;

- брой погасителни вноски – 5, дължими месечно на визираните в погасителния план дати;

- размер на погасителната вноска – 109.70 лева без включена такса, дължима по Договор за членство в клуб „**********“ и 155 лева с включена такса, дължима по Договор за членство в клуб „**********“;

- гаранция – запис на заповед, издадена от „**********“;

- обща сума, дължима по кредита с включена такса, дължима Договор за членство в клуб „**********“ – 775 лева.

Твърди, че не и е предоставян Договор за членство в клуб „**********“ и не е подписвала такъв, но въпреки това всяка месечна вноска включвала такса по този акцесорен договор.

Излага следните аргументи за недействителност на договора за кредит:

1

Счита, че същият притежава характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК.

Поддържа, че не отговаря на изискванията, визирани в чл.10, ал.1 ЗПК – не е съставен по ясен и разбираем за потребителя начин. В тази връзка сочи, че ГПР е вписан като абсолютна процентна стойност – 40.15, без да са указани взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му. Заявява, че не е включена таксата по Договор за членство в клуб „**********“ – 226.50 лева, с която ГПР надхвърля максималния допустим лимит от пет пъти размера на законната лихва. Твърди, че не е подписала този акцесорен договор и не е получавала услуги по него, но дори такъв да е наличен, приема, че дължимата по него такса представлява според дефиницията на СЕС „конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита“, поради което следва да бъде съобразена и включена в ГПР.

Заявява, че не е подписала и не са й предоставени общите условия – задължително изискване към договорите за потребителски кредити.

Намира за нищожна клаузата, регламентираща договорната лихва, поради противоречие с добрите нрави. Съгласно съдебната практика, договорна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната се приемала за нищожна поради противоречие с добрите нрави, а при обезпечените кредити, какъвто е настоящия случай – двукратния размер на законната лихва.

Двете вземания на кредитора – възнаградителната лихва и таксата по Договор за членство в клуб „**********“ се явявали съществени за процесния договор и при включване на тези параметри, ответникът действал изцяло недобросъвестно.

Нищожна се явявала и клаузата на чл.32 от ДПК, според която кредитополучателят следвало да заплаща 15 лева – административни разходи за уведомления, съобщения, телефонни обаждания, дължими за всеки 30-дневен период, през който е забавена погасителната вноска, като за целия срок на договора максимално дължимата сума не следвало да надвишава 70 лева.

Моли съда да постанови решение, с което да:

- Прогласи нищожността на Индивидуален договор за потребителски кредит №************/********г., сключен между Т. С. Ц. с ЕГН: ********** и „**********“ ООД с ЕИК: ********** поради противоречие с разпоредбите на материалния закон;

- в условията на евентуалност моли съда да п рогласи нищожността на отделни негови клаузи, а именно: чл.3, регламентиращ фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 38.01% и преференциален фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 32.89% и чл.32, с който, в тежест на кредитополучателя, е вменено задължение за заплащане административни разходи в размер на 15 лева, дължими за всеки 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но не повече от 70 лева за целия срок на договора за кредит;

- Да признае за установено, че Т. С. Ц. с ЕГН: ********** не дължи на „**********“ ООД с ЕИК: ********** сумата 226.50 лева по Договор за членство клуб „**********“ поради липса на правно основание или поради обстоятелството, че такъв договор не 2 съществува или поради неговата нищожност.

По отговора на ответника.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът „**********“ ООД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи, досежно недопустимостта и неоснователността на претенциите.

Счита, че за ищцата не е налице правен интерес от предявяване на иска, тъй като не са предприети действия по принудително събиране на процесните суми и не са оспорени правата й по друг начин.

Поддържа, че договорът за кредит е валиден, съобразен с разпоредбите на ЗПК.

Пояснява, че Договор за членство в „Клуб **********“, сключен по изрична воля на кредитополучателя, предоставял на ищцата достъп до допълнителни услуги, като:

„избягване на предсрочна изискуемост“, „възможност за промяна на погасителен план“, „финансова оптимизация“, „допълнително краткосрочно финансиране“, за ползването на които страните уговорили месечна такса в размер на 45.30 лева (226.50 лева – общо по ******). Посочената сума, заедно с вноската по кредитния договор (109.70 лева), формирали общата месечна дължима сума – 155 лева.

Признава, че към момента ищцата извършила плащане в общ размер 500 лева, с което погасила изцяло отпуснатата главница, но имала просрочено задължение с 290 дни в общ размер 183.36 лева, съставляващо сбор от: 24.79 евро – договорна лихва; 35.79 евро – натрупани глоби; 15.54 евро – законна лихва за забава и 118.80 евро – неплатен ангажимент по *******.

Твърди, че ГПР е изчислен коректно, тъй като „********“-та в размер на 226.50 лева не следвало да бъде включена в него. В тази връзка сочи, че таксата е възнаграждение за пакет от опционални услуги, от които ищцата не се възползвала.

Оспорва твърдението за нищожност на възнаградителната лихва с мотива, че размерът й е определен в съответствие с принципа за свобода на договарянето, установен в чл.9 ЗЗД, не е прекомерен или накърняващ добрите нрави.

Заявява, че „********“ – та не представлява такса за усвояване и управление на кредита, забранена с разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК, а е предвидена като компенсация за конкретни, изрично посочени в договора действия, които кредиторът би извършил при неизпълнение от страна на длъжника.

Моли съда да отхвърли претенциите като неоснователни.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за установено от фактическа страна, следното:

Страните по делото са обвързани от облигационни правоотношения, основани на Индивидуален договор за потребителски кредит №************, сключен на ********г., по силата на който ответникът предоставил в заем на ищеца сумата 500 лева при следните условия:

- общ размер на кредита – 500 лева;

- ГПР – 40.15%;

3

- фиксиран годишен лихвен процент – 38.01;

- брой погасителни вноски – 5, дължими месечно на визираните в погасителния план дати;

- размер на погасителната вноска – 109.70 лева (главница + лихва);

- гаранция – запис на заповед, издадена от „**********“;

- общо дължима сума – 548.51 лева (главница + лихва, съгласно изчислен ГПР).

Според чл.15 от контракта, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, определени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, включващ разходите за лихви. Указано е, че ГПР не включва: разходи за обезщетения, които кредитополучателя дължи при неизпълнение на задълженията си по договора; разходите за такси, свързани с извършване превода на средства и поддържане на банкови сметки, както и разходите, свързани с обезпеченията.

Разпоредбата на чл.32 от договора предвижда обезщетение на сторени административни разходи, в случай на допуснато просрочие на част или цяла погасителна вноска по кредита с повече от 30 дни, в размер на 15 лева, дължимо на всеки 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но не повече от 70 лева.

В приложение обозначено като „Календар“ е приложен погасителен план, включващ сумата 45.30 лева - добавка към месечната погасителна вноска (109.70 лева), дължима по Договор за членство в клуб „**********“.

Ищцовата страна представя справка, изготвена с програмен продукт „Кредитен калкулатор – ГПР“, от който е видно, че при изчисление заложените в договора параметри – главница и лихва, ГПР възлиза на 45.3836%, а при добавяне разхода, дължим по Договор за членство в клуб „**********“, ГПР е в размер на 534.2881%.

Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:

Предвид изложените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум съдът приема, че е сезиран с претенция за прогласяване недействителността на договор за паричен заем, а в условията на евентуалност – прогласяване нищожността на отделни негови клаузи, както и с отрицателен установителен иск за недължимост на сума, основана на договор за членство в клуб „**********“.

По допустимостта:

Ответникът оспорва наличието на правен интерес, респективно допустимостта на претенцията, с мотива, че не са предприети действия по принудително събиране на процесните суми и правата на ищцата не са оспорени по друг начин.

Искът за прогласяване нищожност на договор като противоречащ на закона е установителен. Установителният иск съществува като правна възможност за всеки, които има интерес от него. За разлика от унищожаемите договори, които биха могли да се санират, нищожните договори са изначално лишени от правно действие. Обстоятелството, че кредиторът не е предприел правни действия по принудително събиране на сумите не превръщат нищожната сделка в действителна. Позоваването на нищожност не е ограничено със срок. Правният интерес от предявяване на установителния иск по чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД се 4 извежда от необходимостта да се отрече съществуването на валидно облигационно правоотношение, което би послужило като основание за събиране на вземания.

По изложените съображения, съдът намира претенцията за допустима.

По основателността:

Изхождайки от предмета на оспорения Договор и страните по него – физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.