Решение № 17079 от 02.09.2026, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 17079 гр. София, 02.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 73 СЪСТАВ, в публично заседА.е на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЕМИЛИАН ЛЮБ. ЛАКОВ при участието на секретаря ЕМИЛИЯ АНТ. СОПОТСКА като разгледа докладваното от ЕМИЛИАН ЛЮБ. ЛАКОВ Гражданско дело № 20231110134731 по описа за 2023 година

Предявени са обективно, кумулативно съединени осъдителни искове по чл.128, т.2 КТ, по чл.224, ал.1 КТ, по чл.79, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът Д. З. З. твърди, че с ответника И. Д.

КОНСУЛТ ООД са обвързА. от трудов договор от 2.6.2022 г., по силата на който се е задължил и в периода 2.8.2022 – 24.8.2022 г. е полагал труд в предприятието на ответника. Договорът е сключен на осн. чл.70, ал.1 КТ с уговорка за изпитване в полза на работодателя,. В периода 24.8.2022 – 15.10.2022 г. ищецът е ползвал разрешен от здравните власти отпуск по болест, за които са му издадени три последователни болнични листове. На 16.10.2022 г. научил, че на 26.9.2022 г. работодателят е прекратил едностранно трудовото правоотношение. От тази дата не е и допускан до работа. Твърди, че не са му плащА. трудови възнаграждения и че работодателят не е администрирал към НОИ последния болничен лист от 28.9.2022 г., поради което не е получил обезщетение за периода до 16.10.2026 г. На 1.2.2023 г е започнал работа при друг работодател. Затова моли и за осъждане на ответника да му плати да му плати следните суми:

- на осн. чл.128, т.2 КТ – 4649,50 лв., претендирана като трудови възнаграждения по трудовия договор от 2.6.2022 г. за периода юни 2022 – 1 януари 2023 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 22.6.2023 г., до изплащане на сумата;

- на осн. чл.245, ал.2 КТ, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД – 304,50 лв. – обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.128, т.2 КТ за периода 31.7.2023 г. 22.6.2023г.

- на осн. чл.224, ал.1 КТ – 395,00 лв. – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по трудов договор от 2.6.2022 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 22.6.2023 г., до изплащане на сумата;

- на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД – 17,72 лв. – обезщетение за забава за плащане на сумата по чл.224, ал.1 КТ за периода 31.1.2023 – 22.6.2023 г.

- на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД – 426,00 лв., представляваща обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди поради неполучено обезщетение от НОИ въз основа на разрешения му от здравните власти отпуск поради временна неработоспособност за периода 26.9.2022 – 15.10.2022 г. поради неизпълнение от страна на работодателя-ответник на трудовия договор от 2.6.2022 г. по отношение на възникналите въз основа на него задължения по чл.162, ал.3 КТ, вр. чл.40а, ал.1, т.1 КСО непредвиждане на болничен лист на ЛКК от 28.9.2022 г. за период от 20 дни, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 22.6.2023 г., до изплащане на сумата.

Моли за евентуалното осъждане на ответника, за по-ниски размери на обезщетенията, ако съдът приеме, че трудовото правоотношение е прекратено считано от 26.9.2026 г., като се съобрази с по-кратките срокове за които се дължат обезщетенията. Тази формулировка не представляват евентуално съединени искове, тъй като не се основат на различни правни основА.я, а касаят развитие на хипотези при които исковете ще бъдат частично основателни.

Ответникът И. Д. КОНСУЛТ ООД в срока по чл.131 ГПК не представя отговор на исковата молба, която му е връчена надлежно по реда на чл.47, ал.1, вр. чл.50, ал.4 ГПК. Извън срока по чл.131 ГПК представя становище моли за отхвърляне на исковете и моли за отхвърлянето им.

Софийският районен съд, като прецени събрА.те по делото доказателства по отделно и в съвкупност приема за установено следното 2 от фактическа и правна страна:

Относно иска по чл.128, т.2 КТ.

Основното задължение на работодателя по трудовия договор е да плаща на работника или служителя трудовите му възнаграждения.

Ето защо, този иск е обусловен от доказване от страна на ищеца, че с ответника са обвързА. от твърдения трудов договор и че за периода, за който претендира трудово възнаграждение, е изпълнявал задължението си да престира работна сила.

В случая по делото е безспорно между стрА.те, че на 2.6.2022 г. са сключили трудов договор, по силата на който ищецът се е задължил да полага труд в предприятието на ответника да длъжност „електротехник строителен“ срещу насрещното задължение на ответника да му плаща трудово възнаграждение в размер на 710 лв. месечно. Също така – че ищецът е работил в периода 2.6.2022 – 24.8.2022 г., след което до 16.10.2022 г. е ползвал разрешен му от здравните власти отпуск поради временна неработоспособност. Ищецът твърди, че след този период не е допускан до работа, но това е неотносимо за фактите от предмета на делото, тъй като не е предявил иск по чл.215 КТ.

От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че въз основа на счетоводството на ответника не може да се направи извод на ищеца да са му плащА. трудови възнаграждения. За периода юни-2.6.2022 – 24.8.2022 г. размерът на дължимите възнаграждения, след приспадане на дължимия ДОД и осигуровки за сметка на работника е общ размер на 1513,43 лв., в която част и за периода 2.6.2022 – 24. искът е основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 4649,50 лв. искът е неоснователен и следва да се отхвърли.

За периода, в който ищецът е не е полагал труд, а е ползвал разрешен от здравните власти отпуск поради временна неработоспособност на работника не му се дължи трудово възнаграждение от работодателя. Същият има право на обезщетение по чл.40, ал.1 и ал.5 КСО, като част от него /за първите три дни от отпуска според редакцията на този текст към 2022 г./ обезщетението се дължи от здравните власти, а за останала част - от бюджета на НОИ. Ето защо, ищецът няма право на трудово възнаграждение по чл.128, т.2 КТ за периода 24.8.2022 – 31.1.2023 г.

3

Доколкото с исковата молба се сочи, че ищецът не е бил допускан до работа следва да се подчертае, че не предявил иск по чл.215 КЗ, поради което такъв не е бил предмет на делото и не е разглеждан.

По отношение прекратяването на трудовия договор на осн. чл.71, ал.1 КТ със заповед на работодателя от 26.9.2022 г. следва да се посочи, че касае обстоятелства за период след който ищецът не твърди да е работил при ответника, поради което това обстоятелство не е относимо по отношение на този иск.

Относно иска по чл.245, ал.2 КТ, вр. чл.86, ал.1 ЗЗД във връзка с главния иск по чл.128, т.2 КТ:

Правото на обезщетение за забава е функция от главно вземане, което не е изпълнено на падежа за определен период от време, през който длъжникът е в забава. Ето защо, в тежест на ищеца е да докаже фактите по главните искове, периодите на забавата и размерите на обезщетенията за забава, които се равняват на законната лихва увеличена с 10 пункта за исковия период. В тежест на ответника е да докаже твърдените правоизключващи факти – в случая – възраженията си срещу главните искове.

В настоящия случай ищецът доказа частично иска по главния иск по чл.128, т.2 КТ, периода на забавата, тъй като същият е функция на осн. чл.84, ал.2 ЗЗД на договорения с трудовия договор падеж на изпълнението на задължението на работодателя за плащане на трудовото възнаграждение.

Искът е частично доказан и по размер за исковия период 31.7.2023 – 22.6.2026 г., който въз основа на приетата по делото и неоспорена от стрА.те ССчЕ е видно, че се равнява на 135,03 лв. В тази част искът е основателен и следва да се уважи, а за разликата над този размер - до пълния предявен размер от 314,50 лв. – да се отхвърли.

Относно иска по чл.224, ал.1 КТ:

Съгласно този текст при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на обезщетение за неизползвА.я платен годишен отпуск.

Ето защо, това право е обусловено от доказването от страна на ищеца на трудовият договор, полагането на труд от ищеца за период, съразмерен на твърдяното количество платен годишен отпуск, прекратяването на трудовия 4 договор и размерът на среднодвеното брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащо месеца на прекратяване на трудовото му правоотношение. При доказване на тези обстоятелства, ответникът носи тежестта да докаже, че е погасил задължението си по чл.224, ал.1 КТ.

В случая ответникът твърди, че е платил задължението си на ищеца без да представя доказателства за това.

Ищецът е полагал труд в предприятието на ответника през три непълни мецесеца от 2022 г. Но по делото не е доказано трудовият договор да е прекратен.

Съгласно чл.335, ал.1 и ал.2, т.3 КТ трудовият договор се прекратява писмено, а при хипотезата за прекратяването му без предизвестие – от момента на получаване на писменото изявление за прекратяването на договора. В настоящия случай по делото е безспорно, че работодателят е със своя заповед по чл.71, ал.1 КТ е на 26.9.2022 г. е издал заповед за прекратяване на трудовият договор на основА.е договорената клауза по чл.70, ал.1 КТ за изпитване в полза на работодателя. Същата обаче няма доказателства да е връчена на ищеца и въобще да са правени опити да му бъде връчвана.

С решение №49 от 15.03.2018 г. на ВКС по гр.д. №2837/2017 г. на IV г.о. е прието, че съгласно чл.335, ал.1 КТ трудовият договор се прекратява писмено. Прието е също, че когато трудовият договор се прекратява с едностранно волеизявление, правният ефект на прекратяване настъпва, когато писменото изявление на прекратяващия договора е достигнало до насрещната страна, т. е. съобразно общите правила на ЗЗД за пораждане на правно действие на изявленията на стрА.те по договора. Изготвянето на заповед за уволнение съставлява техническа дейност. Подписването на заповедта от представляващия работодателя обективира намерението му за прекратяване на трудовото правоотношение, но волеизявлението за прекратяване поражда правен ефект с надлежното връчване на заповедта за уволнение на работника.

Ето защо, следва да се приеме, че по делото не е доказано фактическият състав за прекратяване на трудовото правоотношение да е завършен, поради което и искът по чл.224, ал.1 КТ е неоснователен. /въпреки становището на ответника, който счита че е погасил задължението си/ 5

Същият е неоснователен и поради обстоятелството, че ищецът не доказа да е работил през целия период, за който счита че следва да му бъде зачетено право на платен годишен отпуск. Съдебната практика на ВКС приема, че правото на платен годишен отпуск цели възстановяване на изразходвА.те по време на работа сили, поради което възниква при реално положен труд. За времето, през което не е полаган труд по трудово правоотношение не възниква право на платен годишен отпуск / решение №564 от 05.10.2010 г. по гр.д.

№100/2010 г., III ГО/. Ето защо, дори да беше доказано, че трудовият договор е прекратен с връчване на уволнителната заповед, то ищецът би имал право на платен годишен отпуск само за периода на положения от него труд - 2.6.2022 – 24.8.2022 г., т.е. за 3 дни и половина.

Изложеното показва, че този иск е неоснователен и следва да се отхвърли.

Относно иска по чл.86, ал.1 ЗЗД, вр. чл.224, ал.1 КТ.

Искът по чл.86, ал.1 ЗЗД е обусловен от доказването от страна на ищеца на фактите по главния иск по чл.224, ал.1 КТ, периода на забавата и размера на обезщетението забава, а от страна на ответника - твърдените правоизключващи факти или погасяването на главните задължения на падежите им или заедно с обезщетение за забава.

В случая неоснователността на главния иск показва, че е неоснователен и акцесорния. Освен това, ищецът не доказа и да е покА.л ответника да му плати обезщетение по чл.224, ал.1 КТ. Забавата за плащане на сумата обезщетението за неизползван платен годишен отпуск на осн. чл.84, ал.2 ЗЗД започва от поканата до длъжника, каквато не се установява да е направена извън исковата молба. Затова, и този иск е неоснователен.

Относно иска по чл.79, ал.1 ЗЗД.

Съгласно чл.79, ал.1 ЗЗД ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да поиска изпълнението заедно с обезщетението за забава или да поиска обезщетение. Въз основа на сключения трудов договор за законодателя възникват множество други свързА. с него задължения към работника, в т.ч. е и хипотезата по чл.162, ал.3 КТ, вр. чл.40а, ал.1, т.1 КСО, според която при разрешен от здравните власти отпуск на работника поради временна неработоспособност за работодателя възниква задължение да администрира – да представи болничния лист към Националния осигурителен 6 институт, за да може от там на работника да му се изплати обезщетение за временната му неработоспособност. /Според чл.40, ал.5 КСО в редакцията му към 2022 г. за работодателя възниква и задължение да плати обезщетението за работника за първите три дни от отпуска поради временна неработоспособност. В случая обаче, претенцията на ищеца е ориентирана за обезщетяване на вредите от бездействието на ответника в резултат на които ищецът не е получил обезщетението от НОИ, а не насочено към хипотезата, свързана с неплащане на задължението на ответника за първите три дни от ползвА.я отпуск по болест./