Решение № 67 от 14.04.2026, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 67 гр. Свищов, 14.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодора Б. Стоянова при участието на секретаря Татяна Ст. Тотева като разгледа докладваното от Теодора Б. Стоянова Гражданско дело № 20254150100803 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл.26 ал.1 т.3 от ЗЗД и чл.55 ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Ищцата П. Т. Г., чрез адв.М. М. предявява иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, за признаване за нищожен на Договор за кредит №**********/*********г. и анекси към него, сключени с “В.Б.” ЕООД, с ЕИК *********,със седалище и адрес на управление гр. С., ж.к. И., бул. „Д-р Г.М.Д.“ №****, представлявано от З.С.Р., както и по чл.55 ал.1 от ЗЗД ответното дружество да бъде осъдено да заплати сумата 60,00лева, недължимо платена по нищожен договор №**********/*********г.

Ищцата твърди, че между страните на *********г. бил сключен Договор за кредит №**********/*********г. , по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца кредит в размер на 150,00лева., при ГПР-0% и ГЛП 40,97%. На 5.02.2024г. е сключен Анекс към този договор , по силата на който ищцата получава още 200,00лева. На 19.02.2024г. ищцата сключва Анекс за удължаване срока за погасяване на задължението с 14 дни, за което удължаване следвала да заплати такса 60,00лева, като процента ГПР си остава 0%.

В исковата молба се посочва, че възможността за събиране от 1 потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Законът не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

Допълнителните такси по процесния договор и анексите към него, по своето естество, представлявали такси и услуги, свързани, както с усвояването, така и с управлението на кредита. Освен това посочва, че поради накърняването на принципа на "добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. З от ЗЗД се е достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Посочва, че в случая сумата, която се предоставя по така уговорената "такса удължаване на срока за връщане на общо дължимата сума" съставлявали значителна част от общата сума на отпуснатия кредит. По този начин безспорно се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Счита, че уговорената "такса удължава срока на връщане на общо дължимата сума", предвидена в Анекс към Договор за кредит № ********** са нищожни на основание чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.

Уговорената такса била във вреда на потребителя и не отговарял на изискването на добросъвестност и справедливост и водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин е в ущърб на ищцата. Посочените погоре клаузи били неразбираеми и не позволявали на потребителя да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал. 2 т. 19 ЗЗП. Ищецът се позовава на чл. 21, ал. 1 ЗПК, съгласно която разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Посочва, че предвидените клаузи са неравноправни и по чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като били необосновано високи. Позовава се на съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. Сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК.

На следващо място счита, че така уговорената "такса удължава срока на връщане на общо дължимата сума" е нищожна поради това, че се стига до нарушаване на нормативно предвидения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал. 1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Иска се установяване на нищожността на договора /анекса/, предвиждаща заплащането на такса за удължаване срока за погасяване на 2 задължението с 14 дни, както и ответника да заплати сумата 60,00лева, недължимо платена по нищожен договор №**********/*********г.

Претендира разноски. В хода на устните състезания не взема становище. В писмено становище поддържа исковата молба и моли съда да уважи предявените искове.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника,чрез юрисконсулт Д. Д., с който оспорва предявения иск като неоснователен. Твърди, че на ********* г. между “В.Б.” ЕООД като кредитодател и П. Т. Г. като кредитополучател, е сключен Договор за кредит №**********/*********г. в съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние. С подписване на процесния договор кредитодателят предоставил на кредитополучателя сума в размер на 150.00 лева, представляваща главница по кредита. Кредитът бил за период от 30 дни и бил с падежна дата 15.02.2024 г., като същият е безлихвен. На 5.02.2024 г. П. Т. Г. сключила Анекс за допълнителна сума към Договор за кредит №**********/*********г. за сумата от 200 лева. Така ищцата дължала по кредита главница в размер на 350 лева. Всички параметри по съществуващият Договор за кредит, с изключение на размера на дължимата сума, оставали непроменени, включително лихвен процент . С настъпване на падежната дата- 15.02.2024 г., ищцата изпада в просрочие. На 19.02.2024 г. ищцата сключила Анекс за удължаване на срок към Договор за кредит №**********/*********г. Съгласно т. 13.1 от Общите условия към Договора за кредит Кредитополучателят има право да поиска да бъде удължен срокът за връщане на кредита. Удължаването на срока за връщане била допълнителна незадължителна услуга, която се предоставяла по искане на кредитополучателя, съобразно Тарифа на Кредитора. Ищцата е платила такса за тази услуга в размер на 60 лева. Новата падежна дата е била 29.02.2024 г. Всички параметри по съществуващият Договор за кредит, с изключение на падежната дата, оставали непроменени. Ищцата е погасила задължението си към ответника, като е заплатила сума в общ размер на 350,00лева. Ответникът оспорва доводите на ищеца за недействителност на клаузата, уреждаща такса "Удължаване на кредита" на основание чл. 10а. във вр. с чл. 22 от ЗПК. Посочва, че ищцата заявила искане за ползване на тази услуга, поради което това е изрично отбелязано в искание за сключване на анекс към основния Договор. Отделно, в процесния договор за кредит изрично 3 и самостоятелно са уговорени такси за ползване на тези услуги. Посочва, че таксата "Удължаване на кредита" няма задължителен характер, за разлика от общите разходи по кредита, визирани в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК.

3аплащането на таксата било опционално, по избор на потребителя и зависи единствено от неговата воля дали желае удължаване на срока или изпадане в забава. Посочва, че същата не е елемент, който формира ГПР. С настъпването на падежната дата, ищцата не била погасила задължението си към дружеството - ответник и е изпаднала в забава, в следствие на което бил сключен Анекси за удължаване на срок от дата 19.02.2024 г. Така дължимата такса за удължаване на срока на договора влизали в обхвата на чл. 19, ал. 3, т.

1 и не били елемент от ГПР, респективно не е налице заобикаляне на закона, нито противоречие с чл. 10а от ЗПК във връзка с чл. 22 от ЗПК. Такса удължаване на срока на договора не попадала в пределите на чл. 10а от ЗПК, тъй като била допълнителна, незадължителна услуга, която се предоставя на кредитополучателя при изрично поискване. Посочва, че чл. 10а от ЗПК не е сред изброените разпоредби в чл. 22 от ЗПК, които законът е уредил като основания за недействителност на Договора за кредит. Неоснователно било и твърдението за накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предложение 3 от ЗЗД. Посочва, че единствен обективен и задължителен показател за максималния размер на ГПР, е действащото правило на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, по силата на което, ГПР може да се уговаря свободно до размер от 50 %. В процесния случай, при съблюдаване принципа за свобода на договаряне, по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен процент от 0 % и ГПР от 0%.

Несъстоятелно било твърдението на ищцата, че липсва еквивалентност между размера на таксата и извършената услуга. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. В хода на устните състезания не взема становище.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и като съобрази разпоредбите на закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Страните не спорят и от представения по делото договор се установява, 4 че на *********г. между “В.Б.” ЕООД и ищцата П. Тодора Г., е сключен Договор за кредит № **********, по силата на който ищцата се е задължила да върне отпуснатия кредит в размер на 150,00 лева , ведно с договорна лихва при годишен лихвен процент /ГЛП/ в размер на 0,00 %, годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 0000 % или общо сумата от 150,00 лева, платима в тридесетдневен срок от сключване на договора.

Представен и стандартен европейски формуляр, преддоговорна информация, с която е запозната ищцата. съдържащ

Към договора са сключени два броя анекси, с които допълнително са отпуснати парични суми на ищеца при следните условия: 1) С анекс от 05.02.2024 г. е предоставена допълнителна сума от 200 лева за срок 10 дни, ГПР - 00,0 % и обща сума за плащане 350,00 лева; 2) анекс за удължаване на срока на договора от 19.02.2024г. с 14 дни, и такса от 60,00 лева за удължаване.

Договорът е сключен в изискуемата, съгласно чл. 10 от ЗПК, форма и съдържа необходимите за действителността на тези договори реквизити.

Договорът е сключен при общи условия, които са неразделна част от него и са приети от ответника с подписването на самия договор, а преддоговорната информация е била на разположение на страницата на ответника по време на изпълнение на процедурата по кандидатстване по кредита. Шрифтът, на който е изписан е достатъчно ясен и с големина позволяваща прочитането без затруднения на съдържанието на договора, поради което релевираното в тази насока възражение на ответника съдът намира неоснователно.

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.

Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.

Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.

С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби 5 участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.

При извършената служебна проверка относно действителността на сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази насока правни доводи в исковата молба, съдът констатира следното:

От съдържанието на договора се установява, че ГПР е 0,00%, но същевременно е предвиден ГРП – 40,97 %, а с анекса от 19.02.2024г. е предвидена и такса за удължаване на срока на договора в размер на 60,0 лева, която също не е включена в ГПР. Алгоритмът, представляващ формула приложение № 1 към ЗПК, не позволява обаче нулева стойност на разходите по кредита, доколкото уравнението не съдържа нито една променлива с нулева стойност; размерът на договорната лихва не е елемент на годишния процент на разходите и дори безлихвен кредит не е с нулев годишен процент на разходите, след като връщането на главницата се дължи. Дори да бъде прието обратното, по договора за кредит има посочени два вида лихвен процент и е следвало годишният процент на разходите да бъде изчислен и коректно посочен в договора като се приеме, че лихвеният процент и разходите, приложими за целия срок на договора за кредит, са тези с най-високите стойности, което не е сторено. Неточното посочване на по-нисък от действителния годишен процент на разходите се приравнява на липса на посочване, тъй като води до заблуда на потребителя и съответно - до нищожност на договора на основанието по чл. 22 от ЗПК във връзка с на чл.