Решение № 4527 от 21.10.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4527 гр. Пловдив, 21.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20255330107210 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано въз основа на исковата молба, с която ищецът Р. Б.

В. е предявил против ВИВА КРЕДИТ АД, ЕИК 207143548 иск с правно основание чл.

124 ГПК във вр. с чл. 26, ал.1 ЗЗД за прогласяване на нищожността на клаузата от Договор за паричен заем № *** от *** /обективирана в чл. 5, ал. 2/ и предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 359, 28 лв., като противоречащи на добрите прави, заобикаляща материално – правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките по чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.

Претендират се и разноски.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните е сключен Договор за паричен заем от ****** г., по силата на който в полза на ищеца е отпусната в заем сумата от 950 лв., при ГПР -49,50%, ГЛП – 40,32 % .

Ищецът посочва, че съгласно чл. 5, ал. 1 от Договора, същият е следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчител, което да отговаря на изисквания, подробно изложени в исковата молба, или банкова гаранция. При неизпълнение на условията, визирани в договора, съгласно чл.5.2, ищецът дължи на кредитора неустойка в размер на 359,28 лв., която той следва да престира заедно с погасителната вноска, към която се кумулира вноска за неустойка и падежното вземане нараства значително. Ищецът не спори, че е усвоил заемния ресурс, но не е дължал плащания за и неустойка, тъй като договорът за кредит е нищожен на подробно изложените в исковата молба основания.

Твърди се, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката за 1 заплащане на тази такса се нарушава изискването ГПР да не бъде по – висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

Оспорва се неустойката като недействителна поради противоречие с добрите нрави, като се излагат подробни съображения за това.

Твърди, че неустойката е загубила присъщите й функции.

Посочва, че в ущърб на потребителя са поставени неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

На основание изложеното моли предявеният иск да се уважи. Претендира разноски. Моли се исковете да се уважат. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ЗЗД ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за нейната неоснователност.

Излага подробни съображения за действителност на оспорената клауза.

Оспорва клаузата от договора да е недействителна поради нарушаване на добрите нрави.

Оспорва да е налице заобикаляне на законови разпоредби, като цитира практика на СЕС.

Оспорва се твърдението, че ищецът отхвърлят. е материално затруднено лице. Моли исковете да се

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

Не се спори, че между ищеца и ответника е сключен Договор за паричен заем от ****** г., по силата на който в полза на ищеца е отпусната в заем сумата от 950 лв., при ГПР -49,50%, ГЛП – 40,32 % .

Не се спори и от приетия като писмено доказателство договор за паричен заем № ******, сключен на ****** г. между "Вива кредит" ООД и ищеца се установява, че по силата на договора на ищеца е предоставена в заем сумата от 950 лв. Съгласно чл.1, ал. 3 от договора кредитополучателят дължи такса експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 539,01 лв.

Съгласно чл.1, ал.4 от договора с подписване на договора, страните се уговарят таксата по чл.1, ал. 3 да се заплати от заемателя разсрочено, като се раздели на равни части и с включи в размера на всяка от погасителните вноски. С подписване на договора страните са се съгласили с предоставената в разем сума да се рефинансира текущия заем от ****** г., задължението по който е в размер на 167,99 лв. Уговорено е, че срока на заема е 9 месеца, броят на вноските е 9, като падежът на първата вноска е настъпил на ****** г., а на последната вноска на ****** г., като размерът на погасителната вноска е 183,96 лв. В т.8 е отразено, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихва за забава и неустойка за неизпълнение на някое от задълженията по договора.

Съгласно чл.5, ал.1 от договора, замедателят – ищец по делото, се е задължил в 3-дневен 2 срок (считано от подписването на договора за заем) да предостави на заемодателя определено обезпечение на задълженията му по договора, като в чл. 4, ал. 2 са уговорени последиците от непредставяне – заплащане на неустойка в размер от 359,28 лв., като същата се изплаща разсрочено с всяка от погасителните вноски, като размерът на дължимата вноска става 223,88 лв.

В чл.5, ал. 1 е предвидено, че следва да се предостави едно от следните обезпечения, а именно: същият следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо лице – поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател, поръчител по друг договор за паричен заем, да няма неплатени осигуровки през последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в Централния кредитен регистър към БНБ една година назад да е със статут не по – лош от „Редовен“ или банкова гаранция.

Между ищеца и „ ВИВА КРЕДИТ“ АД са възникнали правоотношения, произтичащи от сключен договор за потребителски кредит, за който приложими са разпоредбите на ЗПК и ЗЗП, доколкото ищецът – физическо лице се явява потребител на финансова услуга.

Съдът възприема доводите на ищеца, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 1070,94 лв. Така предвиденият размер оскъпява кредита с повече от 35 %, което противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и на добрите нрави. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Така уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, а това 3 задължение има вторичен характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.

Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 5, ал. 2 от договора. Ето защо иска за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се уважи, като основателен и доказан.

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право на разноски в полза на ищеца по главния иск в размер от 50 лв.- платена държавна такса.

Представен е договор за правна защита и съдействие между ищеца и адв. С. Н., в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв.

Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адв. Н., съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че 4 освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.