Решение № 287 от 15.07.2025, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 287 гр. Карлово, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Цветана Т. Димитрова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20255320100236 по описа за 2025 година

Производството е по обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД предявени от Ч. Н. Ч., ЕГН: **********, с постоянен адрес: с. К., обл. П., ул. „***“ №***, съдебен адрес: гр. П., бул.

„***“ №***, ет.***, ап.***, чрез адв. Д. Г. против 1 / „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК 131576434, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър Център“, ет.2, офис 35-46, представлявано от Г. Т. - изпълнителен директор и 2/ „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК 202513690, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28. „Силвър Център“, ет. 2, офис 35-46, представлявано от П. Д.. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да прогласи:

- за нищожен Договор за паричен заем №5251631 от 15.10.2024 г., сключен между Ч. Н. Ч. и първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, поради противоречие със закона – неточно посочен ГПР, а в условията на евентуалност – за нищожен, поради накърняване на добрите нрави;

- за нищожен договор за предоставяне на на гаранция №5251631 от 15.10.2024 г., сключен между Ч. Н. Ч. и втория ответник „Файненшъл 1

България“ ЕООД, поради накърняване на добрите нрави.

Ищецът твърди, че на 15.10.2024 г. сключил със „Изи Асет Мениджмънт“ АД договор за паричен заем №5251631 за сума в размер на 2000,00 лева. Страните договорили сумата да бъде връщана на 9 месечни погасителни вноски при годишен лихвен процент по заема 50,00 %, годишен процент на разходите 63,75% и обща сума за връщане – 2439.27 лева.

В чл.4 от договора за кредит било предвидено кредитополучателят в тридневен срок да предостави допълнително обезпечение – две физически лица-поръчители, които да отговарят на изрично посочени условия; банкова гаранция; одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Едновременно със сключването на договора за заем, ищецът сключил и Договор за предоставяне на гаранция №5251631 с посочено от заемодателя дружество – „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, за което дължал допълнително възнаграждение в размер на 359.73 лева, платимо на разсрочени вноски, всяка към погасителните вноски по договора за заем.

Ищецът счита, че договорът за кредит е недействителен поради неточно посочен в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция намира за нищожен, като противоречащ на добрите нрави.

Твърди, че условията на чл. 4 от договора за заем били създадени във вид да изглежда, че кредитополучателят има избор, но всъщност първите две условия били на практика невъзможни за изпълнение от лице, а третото условие било формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение да е гарант на заемателя пред заемодателя и че този гарант предоставя някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение. Всъщност заемателят по този начин плащал огромна възнаградителна лихва на заемодателя, на която бил придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция. Гарантът „Файненшъл България“ ЕООД бил дружество, чийто капитал бил собственост на дружеството заемодател, а именно „Изи Асет Менинлжмънт“ АД, съгласно справка от ТР.

Твърди, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство било пряко свързано с договора за паричен заем и представлявало разход по него, тъй като икономическата тежест се понасяла от потребителя, който го заплащал наред с другите парични задължения по 2 договора за потребителски кредит. Нещо повече – заемодателят по договора за потребителски кредит бил овластен директно да получи плащане на възнаграждението. Предвид това, възнаграждението по договора за гаранция било предназначено да постъпва пряко в патримониума на заемодателя и представлявало сигурен доход за него, кумулиран към погасителните вноски.

Така нареченото възнаграждение всъщност представлявало пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължало, независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално неизпълнение от длъжника или не. Същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем не водело до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не след сключването на договора. Процесното възнаграждение водело до неравенство на правата на страните, тъй като така се създавали права само за едната страна по правоотношението – кредитора, която била икономически по-силната страна и не отговаряло на изискването за добросъвестност. Уговореното възнаграждение за гаранта представлявало допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това с кумулирането на възнаграждението към вноските по погасителния план още от самото начало, то посоченият размер на разходите по кредита за потребителя – ГПР, нараствал значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция. В случая в ГПР не били включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно – таксата възнаграждение за гарант в размер на 359.73 лв. Следователно, този разход, който бил известен изначално на кредитора, умишлено не бил включен в изчисляването на ГПР и ГПР бил посочен в размер значително по-нисък от реалния, което водело до пълната недействителност на процесния договор за заем. Ето защо договорът за заем бил недействителен на основание чл. 22, вр. с чл.11, ал. 1, т. 10 от

ЗПК, тъй като в него не бил посочен действителния годишен процент на разходите.

Договорът за предоставяне на гаранция, сключен с ответното дружество също бил нищожен – като противоречащ на добрите нрави по 3 смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като с него се нарушавал принципът на добросъветност, справедливост и еквиталентността на престациите.

На първо място, възнаграждението в общ размер от 359.79 лв. се дължало без насрещна престация. Съгласно чл. 2, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция, възнаграждението се дължало не на ответното дружество, а на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, дружеството-майка и заемодател, което на практика водело единствено до увеличаване на дължимата сума по заема.

На второ място, налице била взаимна свързаност на договора за предоставяне на гаранция и договора за заем, който бил и основанието за сключването на договора за гаранция. Нещо повече, процесният договор за гаранция бил сключен едновременно с договора за кредит, на същата дата и то преди ищецът да е направил избор за предоставяне на описаните в Договора за заем обезпечения, което ясно личало от чл. 1, ал. 2 от процесния договор за гаранция, а именно – че влиза в сила в срок от 3 дни от сключването, в случай, че потребителят не изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение поръчители физическо лице или банкова гаранция.

Възникването на задължение за заплащане на възнаграждение на дружеството-гарант представлявало уговорка, нарушаваща добрите нрави. С тази уговорка се достигало до значително увеличение на общия размер на задължението по заема в ущърб на икономически по-слабата страна.

В срока по чл. 131 ГПК двете ответни дружества са подали отговори е на исковата молба. Излагат подробни съображения за неоснователност и недоказаност на исковете. Молят съда да и отхвърли и да им присъди разноските по делото. Прави се възражение за прекомерност на адвокатския хонорара и се твърди липса на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

„Изи Асет Мениджмънт“ АД предявява насрещен иск против Ч. Н.

Ч., с който моли съда да постанови решение и да осъди ответника да му заплати:

- сумата от 2000 лева, представляваща незаплатена дължима главница по Договор за паричен заем № 5251631, ведно със законна лихва от датата на предявяване на насрещния иск – 18.03.2025 г., до окончателното изплащане на сумата;

4

- сумата от 335,12 лева, представляваща дължимата падежирала възнаградителна лихва за периода 15.11.2024 г. – 15.03.2025 г.

В условията на евентуалност – в случай, че бъде първоначалният иск на Ч. Ч. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД за нищожност на договора за заем, дружеството претендира само главницата от 2000 лева, ведно със законна лихва от датата на предявяване на насрещния иск – 18.03.2025 г., до окончателното изплащане на сумата.

В насрещната исковата молба се твърди, че на 15.10.2024 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника Ч. Н. Ч. бил сключен договор за паричен заем №5251631 за сума в размер на 2000,00 лева. Страните договорили сумата да бъде връщана на 9 месечни погасителни вноски при годишен лихвен процент по заема 50,00%, годишен процент на разходите 63,75% и обща сума за връщане – 2439.27 лева. Първата дължима вноска следвало да бъде заплатена на 15.11.2024 г., а последната – на 13.07.2025 г. Ч.

Н. Ч. не изпълнил задължението си за своевременно заплащане на дължима главница и начислена върху нея възнаградителна лихва, съгласно уговорените в договора падежи. Към датата на насрещната искова молба ответникът забавил плащането на изискуеми задължения с повече от 90 дни, поради което заемодателят, на основание чл. 9, ал. 5 от Договор за паричен заем № 5251631, обявявил предсрочна изискуемост на задълженията по договора, считано от датата на предявяване на иска.

С отговора на насрещната искова молба ответникът, чрез адв. Г. счита главния иск за неоснователен. Прави възражение за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение. Моли да му бъдат присъдени разноски по чл.38, ал.2 ЗАдв.

Доколкото исковата молба и насрещният иск се основават на едни и същи фактически обстоятелства, то съдът намира, че по така предявените искове може да се произнесе с едни и същи мотиви.

От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:

По делото не е спорно и от приложения по делото Договор за паричен заем №5251631 от 15.10.2024 г. и погасителен план към него, се установява, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставило на ищеца сумата от 2000 лева, която следвало да бъде върната на 9 месечни вноски от по 271.03 5 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 50.00 % и годишен процент на разходите – 63.75 %. Падежът на първата вноска е 15.11.2024 г., а на последната – 13.07.2025 г., като общата сума по кредита е посочена в размер на 2439.27 лева.

Съгласно чл.4 от договора, заемателят следва в 3-дневен срок от сключването му да осигури, едно от трите предвидени обезпечения: т.1 – две физически лица - поръчители, отговарящи на условията, подробно описани в договора; т.2 – банкова гаранция или т.3 – одобрено от заемодателя дружество – гарант.

Кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД, предложил обезпечение, предоставено от гарант – „Файненшъл България“ ЕООД, което дружество било одобрено и лицензирано. В тази връзка на 15.10.2024 г. между длъжника и гаранта е сключен Договор за предоставяне на гаранция №5251631, по силата на който „Файненшъл България“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора и да гарантира изпълнението на задълженията по Договора за кредит. Съгласно чл.3 от договора за предоставяне на гаранция, длъжникът се е задължил да плати на гаранта възнаграждение в размер на 359.73 лева, платимо на разсрочени вноски, всяка от които в размер на 39.97 лева. От приложения погасителен план е видно, че тази вноска е платима ведно с вноската по кредита, като общият размер на погасителната вноска се равнява на 311.00 лева, а общо дължимата сума по кредита, ведно с договорната лихва е 2799.00 лева.

С насрещната искова молба „Изи Асет Мениджмънт“ АД представя справка, според която Ч. Ч. не е направил нито една вноска по договора за кредит.