Решение № 1112 от 19.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1112 гр. София, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Станимира Иванова

Членове:

Райна Мартинова

Виктория Р. Митева при участието на секретаря Йорданка В. Петрова като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско дело № 20251100507683 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на въззивна жалба, вх. № 193112/03.06.2025 г. по регистъра на СРС от ответника по предявените искове – „Сънфундс България“ ЕООД срещу Решение № 7726/30.04.2025 г., постановено по гр.д. № 13956/2023 г. по описа на СРС, в частта, с която са уважени предявените от А. А. Г. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за уволнението на ищеца признато за незаконно и отменено; с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ – за осъждане на въззивника да заплати сумата от 4 231,82 лева – обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение, ведно със законната лихва считано от 17.03.2023 г. и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ – за осъждане на въззивника да заплати сумата от 2 675,06 лева – обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

Във въззивната жалба са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност на първоинстанционното решение. Въззивникът счита, че недопустимо районният съд е приел, че заповедта на работодателя за уволнение била немотивирана, тъй като ищецът не бил навел такива твърдения. Твърди, че неправилно СРС е приел, че заеманата от служителя длъжност не била материално-отчетническа и излага аргументи за законност на извършеното от работодателя прекратяване на трудовото правоотношение. Излага, че бил неправилен изводът, че работодателят няма право да извърши прихващане с дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Предвид това моли решението в обжалваната част да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия А. Г., с който се сочи, че решението на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

1

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Между страните в настоящото производство е съществувало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 32269/06.08.2020 г., което е било прекратено с процесната уволнителна заповед № 3012/19.01.2023 г. По силата на допълнително споразумение от 01.09.2022 г., към момента на прекратяването на трудовото правоотношение ищецът е заемал при ответника длъжността „управител на ресторант“ в ресторантите на „Сънфудс България“ ЕООД на територията на страната.

С процесната заповед, ищецът е наказан на основание чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т.

7 КТ с дисциплинарно уволнение поради неспазване на вътрешните правила на компанията в качеството си на материално отговорно лице. Визирани са три конкретни нарушения – констатирана липса на оборот за 15.01.2023 г. на 16.01.2023 г., подправяне на подписи на ресторантски работници и мениджъри върху актове за начет, както и че по време на отсъствие, поради болест, оправдано с болничен лист, в периода 09.01.2023 г. до 15.01.2023 г. не е спазил определения му домашен, амбулаторен режим и е видян в нощен клуб на 13.01.2023 г. от служител на дружеството, във видимо добро състояние, забавляващ се и танцуващ.

По същество първоинстанционният съд е приел, че наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение“ е незаконосъобразно, поради което предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен.

В мотивите си съдът е извършил преценка както на формалната законосъобразност на дисциплинарната процедура, така и на материалноправната обоснованост на уволнението. Съдът е изложил съображения, че процесната заповед не отговаря на изискванията на чл. 195 КТ, доколкото в нея липсва достатъчно конкретно, ясно и индивидуализирано описание на вменените на служителя нарушения. Съдът е изложил съображения, че заповедта съдържа единствено описание на крайния резултат, без да е индивидуализирано конкретното поведение на служителя – действие или бездействие, чрез което се твърди, че е осъществено дисциплинарното нарушение. Подчертано е, че липсва яснота какво точно задължение е нарушено, каква е връзката между длъжностните функции на ищеца и липсата, дали се твърди лично поведение или пропуск в контрола.

Прието е, че тази неяснота представлява съществен порок на уволнителната заповед, който сам по себе си обуславя незаконосъобразност на уволнението.

За пълнота на изложението първоинстанционният съд е обсъдил и релевантните по делото доказателства във връзка с материалноправните предпоставки за налагане на наказанието дисциплинарно уволнение, като в тази връзка подробно е обсъдил и трите визирани в заповедта нарушения по същество.

Принципно правилни са постановките на въззивника, че съдът е обвързан от въведените от ищеца основания за незаконосъобразност на уволнението, съобразно трайно установената практика на ВКС, според която основанията по чл. 344, ал. 1 КТ следва да бъдат конкретно и изчерпателно наведени от работника или служителя, а съдът не може служебно да изследва пороци, които не са въведени в предмета на спора с исковата молба.

В конкретния случай обаче възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявено основание, е неоснователно. Съдът намира, че в исковата молба е въведено оплакване за порок на уволнителната заповед поради липса на мотиви, изразено с твърдението, че „липсата на основателни мотиви в заповедта за прекратяване, води до порок на извършеното уволнение“. Наред с това, изрично е релевирано и конкретно оплакване относно второто вменено нарушение – че преди и при налагане на дисциплинарното наказание не му е било обяснено за кои точно актове за начет се твърди, че са подправяни, както и че такива актове не са му били представяни. Тези твърдения по същество представляват оплакване за липса на индивидуализация на нарушението и на фактическите му параметри, респ. за непълнота и неяснота на мотивите 2 на дисциплинарното уволнение, доколкото работникът твърди, че не е могъл да узнае кои конкретни документи и кои конкретни действия му се вменяват.

Съгласно трайната практика на ВКС, съдът е обвързан от наведените основания, но е длъжен да ги преценява според заявените факти и оплаквания по същество, а не според правната им квалификация. В случая ищецът е поставил под съмнение съответствието на заповедта с изискванията за мотивираност, поради което този въпрос е бил валидно въведен в рамките на спора.

Императивната разпоредба на чл. 195, ал. 1 КТ въвежда изискване за мотивиране на заповедта за дисциплинарно наказание. Тя трябва да съдържа данни за нарушителя, в какво се състои нарушението, датата на която е констатирано, наказанието и законния текст, въз основа на който се налага. Смисълът на тази разпоредба е работникът или служителят да знае конкретната причина за дисциплинарното си уволнение. Той трябва да получи информация за обстоятелствата, на които се основава уволнението, за да може евентуално да организира съдебната си защита /Решение № 464 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1310/2009 г., IV г. о./. Установената съдебна практика по приложението на чл. 195, ал. 1 КТ приема, че задължението за мотивиране на заповедта за дисциплинарно наказание е въведено с оглед изискването на чл. 189, ал. 2 КТ за еднократност на наказанието, за преценка на срока по чл. 194 КТ и за осигуряване на възможност на работника или служителя да се защити ефективно чрез индивидуализиране на нарушението по разбираем за него начин. Не се изисква заповедта да съдържа всички възможни подробности, нито да възпроизвежда доказателства, като при преценката е релевантно и дали в отношенията работодател–работник е налице яснота за предмета на дисциплинарното обвинение, включително с оглед искането за обяснения и дадените обяснения /Решение № 464/26.05.2010 г. по гр.д. № 1310/2009 г., IV г.о./

В случая от съдържанието на заповедта се установява, че на А. А. Г., в качеството му на „управител на ресторант“, се вменяват три групи нарушения, квалифицирани като „други тежки нарушения на трудовата дисциплина“ по чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, а именно: (1) констатирана на 16.01.2023 г. липса на оборот за 15.01.2023 г.; (2) подправяне на подписи на ресторантски работници и мениджъри на актове за начет; и (3) неспазване на предписания домашен амбулаторен режим по болничен за периода 09.01.2023 г. – 15.01.2023 г., като на 13.01.2023 г. служителят е видян в нощен клуб, във видимо добро състояние, забавляващ се и танцуващ.

На първо място, по първото нарушение заповедта сочи констатиране на липса към определен отчетен ден, като я свързва с качеството на служителя - материално отговорно лице и с неспазване на вътрешни правила. Съдът намира, че този обем конкретика действително не е достатъчен, за да се индивидуализира деянието на служителя, за което се ангажира дисциплинарна отговорност. В заповедта е посочен единствено крайният резултат („липса на оборот“) и времевата му рамка, без да са изложени факти, които да индивидуализират конкретното дисциплинарно провинение като поведение на работника – действие или бездействие, с което се твърди да е нарушил трудовата дисциплина. Не е уточнено какво точно задължение, произтичащо от длъжността му, е било неизпълнено, нито каква е причинно-следствената връзка между трудовите му функции и настъпилата липса. Посоченото не се преодолява от включеното в заповедта общо твърдение, че в качеството си на материално отговорно лице служителят не е спазил вътрешните правила на компанията, тъй като не е уточнено кои правила и кои конкретни задължения се твърди да са нарушени, нито как неизпълнението им обуславя настъпването на липсата в оборота. Още повече, че цитираните вътрешни правила не са представени по делото, поради което съдът е обективно възпрепятстван да извърши проверима преценка за съдържанието им, за наличието на конкретно възложени на ищеца функции по съхраняване и/или отчитане на парични средства, както и за връзката между евентуалното им неизпълнение и констатираната липса.

По т. 2 - подправяне на подписи на ресторантски работници и мениджъри на актове за начет. Тази формулировка сама по себе си не е достатъчна да посочи „в какво се състои 3 нарушението“ като вид поведение и предмет на деянието. Решаващо за преценката на мотивираността в случая е, че по този пункт дисциплинарната процедура е протекла така, че работникът е разбрал съдържанието на упрека и е могъл да организира защитата си. Видно от дадените от него писмени обяснения по чл. 193 КТ, той изрично е отговорил по това обвинение, като е заявил, че след разговори с нощните мениджъри е изготвил актовете за начет и ги е оставил за подпис от служители и мениджъри. Това потвърждава, че обвинението е било разбрано и е могло да бъде оборвано по същество, поради което и доводът, че не е било ясно „за кои точно актове“ се касае, не води сам по себе си до извод за формална немотивираност на заповедта. Ето защо, в контекста на проведената дисциплинарна процедура и съдържанието на дадените обяснения следва да се приеме, че обвинението по този параграф е било индивидуализирано по разбираем за работника начин и е осигурило възможност за ефективна защита / Решение № 310 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2163/2023 г., III г. о./.

На следващо място, по третото нарушение заповедта съдържа конкретни факти – посочен е периодът на отсъствие по болест и конкретната дата (13.01.2023 г.) и поведение (присъствие в нощен клуб във видимо добро състояние), което според работодателя противоречи на определения режим. Това описание еднозначно очертава фактическата рамка на обвинението и позволява на работника да противопостави конкретни възражения, включително относно здравословното си състояние, режима и релевантността на поведението към трудовата дисциплина.