Определение № 2153 от 06.06.2023, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2153 гр. Варна, 05.06.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Диана К. Стоянова

Цветелина Г. Хекимова като разгледа докладваното от Светлана Тодорова Въззивно частно гражданско дело № 20233100501003 по описа за 2023 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.278 във вр. чл. 413, ал. 2 и чл.410, ал.1, т.1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх.№ 69705/12.10.2022г., подадена от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ” ЕАД Е И К 203670940 със седалище и адрес на управление гр.София, район Люлин, бул.“Д-р Петър Дертлиев“ 25 офис сграда Лабиринт, ет.2 офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д.Б.Б., чрез пълномощник ю.к. Ц.П., срещу Разпореждане № 5840 от 14.02.2023г., постановено по ч.гр.д. № 1118 по описа за 2023 година на ВРС, В ЧАСТТА, в която е отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу длъжника Г. И. А. с ЕГН **********, за присъждане на парични задължения за сумата от 10 839.34 лева, представляваща договорна лихва за периода от 15.10.2021г. до 27.10.2022г., на осн. чл.411, ал.2, т.2 от ГПК, произтичаща от Договор за потребителски кредит № ******* от 27.04.2021 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ и Г. И. А. като вземането по договора е прехвърлено на заявителя с Приложение № 1/15.02.2022 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 15.02.2022 г.

В частната жалба се твърди, че разпореждането в обжалваната чест е 1 неправилно и незаконосъобразно. Оспорват се изводите на заповедния съд относно действителния размер на ГПР и липсата на необходимата информация, която следва да съдържа погасителния план към договора; относно мотивите за недействителност на клаузата относно размера на възнаградителната лихва; както и за размера на шрифта на договора за кредит.

Частният жалбоподател моли да бъде отменено обжалваното разпореждане и да се издаде заповед за изпълнение в съответната част.

Жалбата е подадена от легитимирана страна, чрез процесуален представител, срещу акт, който подлежи на обжалване и в законовия срок за това, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Производството по ч.гр.д. № 1118/2023г. по описа на ВРС е образувано по заявление, подадено от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД ЕИК 203670940 със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Петър Дертлиев” №25 за издаване на заповед за незабавно изпълнение срещу длъжника Г. И. А. ЕГН **********, с адрес: гр. Варна, *********** за следните суми: сумата 9978,90 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по Договор за потребителски паричен кредит № ******* от 27.04.2021 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А., клон България“ и Г. И. А., като вземането по договора е прехвърлено на заявителя с Приложение № 1/15.02.2022 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 15.02.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 30.01.2023 г. до окончателното изплащане; сумата 10839,34 лв., представляваща договорна лихва за периода 15.10.2021 г. – 27.10.2022 г.; сумата 1204,44 лв. – обезщетение за забава в размер на зкаконната лихва върху непогасената главница в периода 16.10.2021 г. – 14.07.2021 г.

Претендирани са сторените в заповедното производство разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.

Обстоятелствата и фактите, от които произтича вземането са въведени в т.9 и т.12 от заявлението.

При постановяване на разпореждането си районният съд се е мотивирал, 2 че с оглед характера на основанието, въз основа на което се претендират сумите, а именно - договор за потребителски кредит и съгласно чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и добрите нрави. Наред с това съгласно чл. 411, ал.2, т.3 от ГПК (ДВ, бр. 100 от 2019 г.) съдът следи служебно дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.

При извършената преценка на съществените елементи на договорната връзка, съдът е преценил, че договорената възнаградителна лихва възлиза на 122,92 % и то при очакване за нормално развитие на отношенията по облигационната връзка (изправност и на двете страни). При което е налице очевидна нееквивалентност в дължимия резултат от противоположните страни по облигационното правоотношение, следователно и значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

Приел е, че клаузата на договора за потребителски кредит предвиждаща „обща сума дължима от потребителя“ от 27273,12 лв. е довела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и на основание чл. 143 от ЗПК същата се явява неравноправна, респективно нищожна на основание чл. 146 от ЗПП, както и на основание препращащата разпоредба на чл. 24 от ЗПК. Поради това длъжникът не дължи на кредитора уговорената в нищожната клауза възнаградителна лихва в размер от 12291,92 лв., а единствено връщане на усвоената главница, ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва. Прието е, уговореният размер на възнаградителната лихва противоречи и на добрите нрави. Установено е формално нарушение на минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит поради липсата на представен по делото погасителен план, който да съдържа ясно диференцирана информация каква част от дължимата месечна вноска от 324,68 лв. главница и каква част представлява лихва, съобразно изричното и ясно дефинирано изискване на чл. 11, ал. 1, т.

12, предл. трето от ЗПК. На следващо място при сключване на процесния договор не е спазено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като обсъди доводите на страните във връзка с обжалвания съдебен акт и прецени доказателствата по делото, намира следното от фактическа и правна страна:

3

Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.1 от ГПК абсолютна процесуална предпоставка за уважаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е неговата редовност от външна страна. Според препращата норма на чл.410, ал.2 от ГПК към чл.127, ал.1, т.4 от ГПК, която е приложима и в заповедното производство, заявителят следва да изложи обстоятелствата, на които основава искането си, които обстоятелства са различни с оглед различния характер на конкретното вземане. Това означава, че последният следва да посочи всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването, съществуването и изискуемостта на вземането.

В т.2.б. на ТР № 4/18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 4/2013 год., което е задължително за съдилищата, е прието, че точната индивидуализация на вземането по основание и размер обуславя редовността на заявлението като основание за издаване на заповед за изпълнение.

Съгласно изискването на чл.410, ал.3 от ГПК, когато вземането произтича от договор, сключен с потребител, към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи условия, ако има такива. Това изискване кореспондира със задължението на заповедния съд да извърши проверка относно действителността на договора като, в частност, ако установи неравноправна клауза, на която се основава заявлението, или обоснована вероятност за това, има правомощието да остави без уважение искането в съответната част, по арг. от чл.411, ал.2, т.3 от ГПК. Съдът може да откаже издаване на ЗИ и когато прецени, че искането е в противоречие със закона или с добрите нрави /чл.411, ал.2, т.2 от ГПК/.

В настоящия случай предявеното вземане е надлежно индивидуализирано от заявителя чрез подробно посочване на фактите, от които произтича. Приложен е договора за заем, ведно с погасителен план.

В производството по чл.410 от ГПК съдът е ограничен при преценката си дали подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение следва да се уважи, до това да провери налице ли са положителните предпоставки, изброени в чл.410 от ГПК и липсата на отрицателните предпоставки на чл.

411 от ГПК.

В съответствие с характера на договора, от който произтичат правата на заявителя, приложими към облигационното правоотношение са

4 императивните и закрилни норми на ЗПК и ЗЗП.

На първо място процесния договор не отговаря на императивните изисквания на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК, тъй като липсва погасителният план, който да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо, допълнителните разходи.

Освен това, в договора са налице противоречия в посочване на размера на кредита, предназначен за реално ползване и общия размер на главницата, която подлежи на връщане. Елементите в графата Параметри и условия е неясна и заблуждаваща относно сумата, дължима от кредитополучателя и не кореспондира с клаузите на т.2 от раздел Условия по кредита, доколкото в действителност размера на чистата сума за получаване е значително по-малка от общия размер на главницата, т.к. в нея е включена и сумата, с която длъжникът е кредитиран и за покупка на застраховка, която сума възлиза на 50 процента от тази, предоставена директно на потребителя. Това очевидно не е намерило отражение в погасителния план, при което открито заблуждава потребителя относно размера на дължимите суми, както в общ размер, така и по пера.

Така установеното е достатъчно, съгласно постановеното в чл.22 от ЗПК да обоснове недействителност на конкретния договор за кредит, при което, по арг. от чл.23 потребителят дължи само чистата стойност на кредита без лихви и други разходи по кредита.

Дори и да се приеме редовност на целия договор за потребителски кредит, то нищожна се явява клаузата относно договорената възнаградителна лихва.

Съобразно съществуващата съдебна практика уговорената договорна възнаградителна лихва при необезпеченост на вземанията на кредитора се приема за нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва (Решение № 906 от 30 декември 2004 г. на ВКС по гр.д. № 1106/2003 г., II гр.о.) . Същевременно, ако вземанията на кредитора са обезпечени, за нищожна се приема договорна възнаградителна лихва, която надвишаваща двукратния размер на законната лихва (Решение № 378 от 18 май 2006 г. на ВКС по гр.д. № 315/2005 г., II гр.о). Като аргумент за отчитане наличието на обезпечения се посочва, че при 5 учредена ипотека тя обезпечава и вземанията за лихви, съответно рискът да не бъдат върнати заетите суми е по-малък (Определение № 901 от 10 юли 2015 г. на ВКС по гр.д. № 6295/2014 г., ІV гр.о.)

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е изрично закрепен законодателно. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на неоснователното обогатяване. Противоречие с добрите нрави има тогава, когато със сделката се договарят необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.

Следователно предвид обстоятелството, че възнаградителната лихва представлява цената, която се дължи за ползването за определено време на предоставените от заемодателя парични средства или други заместими вещи, тя не следва да води до свръхпечалба на кредитора.

С разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит се въвежда условието, че годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет, или иначе казано 50 %.

В настоящия случай договорената възнаградителна лихва е в рамките на трикратния размер на законната лихва, като ГПР също не надвишава законово определения размер.