Решение № 62 от 10.04.2025, Районен съд - Нова Загора

РЕШЕНИЕ

№ 62 гр. Нова Загора, 10.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – НОВА ЗАГОРА в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: РОСЕН К. ЖЕЛЯЗКОВ при участието на секретаря Диана М. Дечева като разгледа докладваното от РОСЕН К. ЖЕЛЯЗКОВ Гражданско дело № 20242220100380 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по повод депозирана искова молба от Т. Т. Г. с ЕГН ********** и адрес: ******, чрез адв.Н. М. М. от АК - Ямбол против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД с ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.„Люлин“, бул.

„Джавахарлал Неру“ № 28, бл.АТЦ „Силвър център“, ет.2, офис 73Г, представлявано от С.П.П. - управител и с цена на иска 3000.00 лв.

В нея се излага, че на 06.03.2023 г. ищцата сключила с ответника Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057, по силата на който „Вива Кредит” ООД й предоставил в собственост заемни средства в размер на 3000.00 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40.32%, годишен процент на разходите - 49.37% и срок за погасяване на заема 60 седмици. В чл.1, ал.3 от договора било предвидено заемателят да дължи такса за експресно разглеждане на документи и отпускане на паричен заем в размер на 1887.00 лева, Съгласно чл.5 от договора, заемателят следвало да осигури в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на процесния договор, едно от двете предвидени обезпечения: поръчител, отговарящ н а условията, подробно описани в договора или банкова гаранция, като при неизпълнение тя дължала неустойка в размер на 1257.90 лева. Таксата за експресно разглеждане и уговорената неустойка ищцата следвало да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира, с което погасителната вноска нараснала на 230.65 лева. Сочи се, че ищцата е усвоила изцяло предоставения й заемен ресурс, както и че до момента по сключения договор за заем тя е извършвала плащания по кредита.

Посочва се, че всеки съд бил длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провеждала принципа на законността /чл.4 КРБ/. Затова чл.5 ГПК задава, като основен 1 принцип на гражданския процес и задължавал съда при решаването на делата да осигури точното прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолявал диспозитивното начало /чл.6 ГПК/.

Съдът не само можел, но и бил длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д.№ 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д.№ 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр.д.№ 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д.№ 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр.д.№ 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следвало да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според твърденията в исковата молба и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявения иск, следи служебно.

Ответникът бил финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1, т.3 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата била ФЛ, което при сключване на договора действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имали качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл.9, ал.3 и ал.4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важели изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Счита, че процесният договор за потребителски кредит попада в полето на Закона за потребителски кредит /ЗПК/, от което следвало, че трябва да отговаря на императивните му разпоредби.

Изхождайки от предмета на Договор за паричен заем „Standart 14” № 5908057 и страните по него - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, процесния договор имал характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържала в действащия ЗПК, в който законодателят предявявал строги изисквания за формата и 2 съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

Посочва, че СЕС многократно бил подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушавал разпоредби от ЗПК, поради което бил недействителен.

На първо място, в договора бил визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност - 49.37%. Не били посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация липсвала конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което водело и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Действително в чл.3, ал.8 било указано, че ГПР на заема не включвал възможни разходи за събиране на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, можело да се направи извод, че единственият разход за потребителя била предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не ставало ясно как е формиран ГПР от 49.37%, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент - 40.32%. Неясното определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.

Сочи се, че в чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК било предвидено, че кредиторът е длъжен да включи в съдържанието на договора за потребителски кредит условията за издължаване на кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Т.12 от същата норма определяла какво следва да е съдържанието на погасителния план - планът трябвало да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и когато е приложимо допълнително разходи.

В договора не се съдържал погасителен план със законовоустановеното съдържание, като само бил посочен паричен размер на вноската, без да е ясно какво точно ще се погасява с нея и падеж на плащането им. Ирелевантен в случая бил фактът, че както лихвения процент, така и ГПР били определени като фиксиран процент от общата сума, тъй като от тази уговорка не можело да се извлече информацията за размера на включените в месечната 3 погасителна вноска суми за главница, лихва и такса ангажимент. Оставал неизяснен въпросът дали и тези суми са с фиксиран размер във всяка погасителна вноска или първо се заплащат таксата за ангажимент и лихвата и едва тогава се изплаща главницата. Тези данни имали съществено значение за изчисляване на дължимите лихви и разноски по обслужване на кредита, тъй като за база на изчислението им щяла да служи неизплатената част от главницата. Дори са се приемело, че кридитополучателя бил изначално наясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита, това не освобождавало кредитодателя от задължението, вменено му с императивна правна норма от ЗПК, да информира своя съконтрагент за условията за заплащане на месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде платена с всяка месечна вноска и каква част представлява т.наp.

„оcкъпявaне“ на кредита. Неспазването на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК също било самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.

По отношение вземането за неустойка се посочва следното: За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 - 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители.

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клауза, като уговорената в чл.5, ал.2 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 1257.90 лева при неизпълнение на задължението по чл.6, ал.1 за осигуряване, в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намирало в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК.

На практика подобна уговорка прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение 4 след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично било посочено в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) била типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.