Определение № 17723 от 20.08.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 17723 гр. София, 20.08.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Д, в закрито заседание на двадесети август през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Теодосиев

Членове:

Петя Георгиева

Светослав Василев като разгледа докладваното от Петя Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20251100503515 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 274 – 279, във вр. с чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, чрез Д. М. М. – управител, против Определение №8058 от 17.02.2025 г. постановено по гр. д.

№60375/2023 г. по описа на СРС, ГО, 28 състав, с което е отхвърлена молба от 14.10.2024 г. за изменение на решението по делото, в частта за разноските за адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв, с искане съдът да осъди ответника да заплати адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по всички предявени пет установителни и пет осъдителни иска в общ размер на 4800 лв. с ДДС, вместо присъдените 1020 лв. с ДДС.

Излагат се доводи, че определението на районния съд, с което не е присъдил пълния размер на разноските за адвокатско възнаграждение на адвокатското дружество за предоставената безплатна правна помощ е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен в размер не по – нисък от минималния за всеки иск, съобразно разпоредбата на чл.7, ал.2, т.1 от НМРАВ. Счита, че съдът неправилно е присъдил такова в размер под предвидения в Наредба №1/2004 г. за МРАВ, като не е приложил правилото, уредено в разпоредбата на чл.5, ал.2 от цитираната Наредба, съгласно която адвокатските възнаграждения за процесуално представителство, защита и съдействие се определят в зависимост от вида и броя на исковете за всеки иск поотделно. Моли съда да отмени определението, като постанови ново, с което да уважи молбата за изменение на решението в частта за разноските.

В срока за отговор ответникът е подал писмен отговор на 19.03.2025 год., с който оспорва подадената жалба, като неоснователна. Моли съда да остави жалбата без уважение, а обжалваното определение да потвърди като правилно и законосъобразно.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид доказателствата по доводите на страните, прие че: делото и

Частната жалба е допустима, като подадена в срок и от легитимирана страна с интерес от обжалване против подлежащ на обжалване съдебен акт. По същество същата е неоснователна.

Първоинстанционното производство е образувано по предявени от А.Г.А. против 1

„Фератум България“ ЕООД искови производства, съединени на основание чл. 213 от ГПК, в едно общо производство по гражданско дело № 60375 по описа за 2023 година на Софийски районен съд, ГО, 28 състав. Съдът е постановил съдебно решение № 17649 от 01.10.2024 г., с което на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД, чл.

146, ал. 1 ЗЗП във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП е прогласена за нищожна клаузата на чл. 5 от Договори за предоставяне на финансови услуги (заем) от разстояние №1260838/15.05.2023 год.; №1253452/10.04.2023 год.; №1246540/13.03.2023 год.;

№1248636/21.03.2023 год.; 1235361/30.01.2023 год. Със същото съдебно решение е осъден ответника „Фератум България“ ЕООД да заплати на ищеца А.Г.А. на основание чл.34 ЗЗД във връзка с 26, ал. 1, предл. първо и трето ЗЗД, чл. 146, ал. 1 ЗЗП във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП сумите, както следва: 105,39 лева – недължимо платена на ответника сума за обезпечаване на поръчителство по договор за кредит №1260838/15.05.2023 г., ведно със законната лихва върху последната посочена сума от 30.10.2023 г. до окончателното плащане;

93,68 лева – недължимо платена на ответника сума за обезпечаване на поръчителство по договор за кредит №1253452/10.04.2023 г. , ведно със законната лихва върху последната посочена сума от 30.10.2023 г. до окончателното плащане; 103,80 лева – недължимо платена на ответника сума за обезпечаване на поръчителство по договор за кредит №1246540/13.03.2023 г. , ведно със законната лихва върху последната посочена сума от 30.10.2023 г. до окончателното плащане; 109,35 лева – недължимо платена на ответника сума за обезпечаване на поръчителство по договор за кредит №1248636/21.03.2023 г., ведно със законната лихва върху последната посочена сума от 17.11.2023 г. до окончателното плащане, и 103,80 лева – недължимо платена на ответника сума за обезпечаване на поръчителство по договор за кредит № №1235361/30.01.2023 г., ведно със законната лихва върху последната посочена сума от 17.11.2023 г. до окончателното плащане.

Безспорно е установено, че в производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. М., по силата на представено към исковата молба от 13.11.2023 г. пълномощно. С молба с вх. номер 169238/23.05.2024 г., към която е приложено платежно нареждане за внесен депозит за вещо лице, е представен и договор за правна защита и съдействие, с който е уговорено безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. С молбата е отправено искане за присъждане на разноските за адвокатско възнаграждение по реда на чл.

38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. Представен е и списък по чл.80 ГПК. Ответното търговско дружество е представлявано в производството от юрисконсулт.

С постановеното от районният съд съдебно решение исковете са уважени и ответникът е осъден да заплати 1600 лв. съдебни разноски и адвокатско възнаграждение в размер на 1020 лв. за предоставената безплатна правна помощ и съдействие, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. с чл.38а от Закона за адвокатурата. С молба от 14.10.2024 г. Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, чрез управителя си адв. М., е поискал съдът да измени решението, в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, като съобрази, че се дължи такова за всеки установителен иск и всеки осъдителен иск в нормативно определените размери в Наредба №1 за МРАВ.

2

Първоинстанционният съд е отхвърлил молбата с доводи, че претенцията на адвоката за сумата от още 3780 лв. е неоснователна, доколкото съгласно константната съдебна практика на СЕС, се забранява адвокатските възнаграждения да се определят съобразно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, приета от органите на адвокатурата, тъй като същата нарушава правилата на конкуренцията и не произвежда правно действие съгласно чл.101, пар.2 ДФЕС. Изложил е доводи в подкрепа на становището, че възнаграждението на адвоката следва да се определя съобразно сложността на делото и материалния интерес, който се определя за цялото дело, а не както е било възприемано досега – за всеки иск. Съдът е приел, че е налице злоупотреба с права, тъй като са предявени десет отделни и самостоятелни иска, разликата в съдържанието на които се състои единствено в различните номера на договори за кредит и претендираните суми.

Софийският градски съд, за да се произнесе взе предвид от правна страна следното:

С разпоредбата на чл. 248 от ГПК е предвидена възможност страната по делото да се защити срещу пропуска на съда да й присъдени сторени по делото разноски, или в неправилно определен размер, както и да обжалва определението му в тази част (ал.3).

Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение №6/2017 г. на ВКС, ОСГТК горестоящият съд, осъществяващ контрол на подлежащи на обжалване с частна жалба актове, дължи служебна проверка на всички правнорелевантни факти, сам преценява представените доказателства и проверява фактите и въз основа на това разрешава въпросите, включени в предмета на производството, независимо от изложените оплаквания в частната жалба.

Съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК, с всеки акт, с който приключва делото съдът се произнася и по исканията на страните за разноски, в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК, които осъдената страна следва да заплати. Съдът присъжда разноски на страните, когато по делото е установено, че такива са били направени. Ако страната, която има право да получи направените по делото разноски не е направила такива за възнаграждение за представлявалият я адвокат, такива разноски могат да бъдат присъдени само в изрично предвидените в чл. 38 ЗАдв хипотези. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на чл. 38, ал. 1 от ЗАдв, като не е необходимо страната предварително да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.

Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение и съдът определя възнаграждението в размер, не понисък от предвидения в Наредбата №1/2004 г. и осъжда другата страна да го заплати. Заради това, че обединяващото във всички тези случаи е, че не се уговаря и не се заплаща възнаграждение от клиенти от кръга лица по ал.1 от цитираната разпоредба, то компетентността да определи размера на дължимото от осъдената страна адвокатско възнаграждение е на съда.

При извършване на тази правораздавателна дейност обаче съдът е длъжен да съобрази както националната правна уредба, така и правото на Европейския съюз и тълкуването му от СЕС. Съгласно съдебната практика на СЕС, националният съд следва да тълкува националните си разпоредби по начин, че да могат да се приложат в съответствие общностното право, или дори при необходимост – да не приложат противоречаща им разпоредба от националното право. В този смисъл са Решение на Съда по дело С-109/09 т.53, 3 т.55, дело С-555/07, дело С-98/09, т.2. Изискването за конформно тълкуване на националното право всъщност е присъщо за системата на ДФЕС, доколкото дава възможност на националните юрисдикции в рамките на своята компетентност да осигурят пълната ефикасност на правото на Съюза, когато се произнасят по споровете, с които са сезирани (Решение по дело Angelidaki и др. т. 198). Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че при определяне на размера на възнаграждение на оказалия безплатна помощ адвокат, съответният съд следва да съобрази вида на осъществената правна защита на всяка от страните и процесуалното им положение в образуваното двустранно, състезателно исково производство, фактическата и правна сложност на делото и извършените от пълномощниците им процесуални действия. Определянето на размера на възнаграждението на процесуалните представители в процеса следва да се ръководи от принципа на равностойност, така че двете групи пълномощници, осъществяващи процесуално представителство срещу възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да изходи и от обема на извършените процесуални действия.

С постановеното Решение на СЕС (втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. , т.1 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

В случая действително са подадени са предявени пет установителни иска и пет осъдителни, които са съединени на основание чл. 213 от ГПК, в който случай с разпоредбите на чл. 7, ал. 1 т. 4 и чл. 2, ал. 5 от Наредба №1/2004 г. за МРАВ се предвижда отделно възнаграждение, обаче при определянето на възнаграждението на адв. Д. М., съдът не е обвързан от същата наредба, тъй като има право да определя размера на възнаграждението, в хипотезите, в които законът му възлага това (в т.ч. чл.38 от ЗАдв).