Определение № 187 от 15.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 187 гр. София, 15.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от М. Христова Касационно гражданско дело № 20258002100999 по описа за 2025 година

Производството е образувано по касационна жалба от М. Б. И., чрез адвокат М. Д. – Д., срещу въззивното решение № 195/02.12.2024 г. на Апелативен съд – Варна по в. гр. д. № 412/2024 г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответникът Прокуратурата на Република България, редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Жалбата е частично недопустима, насочена срещу акт, който е изключен от касационен контрол. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000лв. по граждански дела, и до 20 000лв. по търговски спорове, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.

Съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 от ГПК цената на иска по искове за парични вземания е търсената сума, която е материалният интерес на предявения иск, определящ: предметните предели, по които се формира силата на пресъдено нещо; подсъдността на поставения за разглеждане спор и реда за обжалване на постановените по него съдебни актове. В този смисъл са и разясненията дадени в мотивите на т.1 на ТР № 3/22.04.2019 г. по 1 тълк.д. № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк. д. №1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

В конкретния случай, обжалваното въззивно решение е постановено по предявени искове с правно основание 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България за заплащане на разликата над присъдените 180 лв. до претендираните 3000 лв., представляващи обезщетения за претърпените от ищцата имуществени вреди, от които: горница в размер на 500 лв. платен адвокатски хонорар; 1040 лв. платени за храна, лекарства и телефонни разговори, копие на досъдебното дело, куриерски услуги от Варна до С. затвор при престоя на ищцата в затвора, Първо РПУ Варна, следствения арест на Бургаския затвор, затвора в [населено място], и обратно; 80 лв. платени за път до [населено място], за да върнат личната карта от затвора и до Главно управление на затворите [населено място]; 1200 лв. платени разходи за лекарства и лечение след излизането от затвора, всички претърпени вследствие повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, по което е била оправдана с присъда по НОХД № 4447/2014 г. на Районен съд – Варна, ведно със законната лихва от 30.10.2017 г. до окончателното изплащане на сумите, както и за законната лихва върху присъдените сума от 180 лв. за периода от датата на влизането в сила на оправдателната присъда – 30.10.2017 г. до 19.10.2019 г. Цената на всеки от тези обективно съединени искове за различни имуществени вреди е под определения в ГПК праг за касационно обжалване, поради което въззивното решение в тази му част не подлежи на касационен контрол. Същото е влязло в сила от момента на обявяването му, на основание чл.296, ал.1 от ГПК. Подадената касационна жалба в посочената част е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане, а образуваното въз основа на нея производство да бъде прекратено.

Погрешните указания на въззивния съд за обжалваемостта на постановения от него съдебен акт не са обвързващи за настоящия съдебен състав, който служебно следи за наличие на предпоставките за допустимост на касационното производство.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Апелативен съд – Варна потвърдил решението на първостепенния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Б. И. срещу Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над присъдените 5000 лева до претендираните 50 000 лева, представляващи обезщетение за причинените страдания вследствие повдигането и поддържането на обвинение за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, по което била оправдана с присъда по НОХД № 4447/2014 г. на Варненски районен съд, на основание чл.

2, ал. 1, т. 3 вр. чл. 4 от ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху нея, считано от 19.10.2019 г. до окончателното изплащане, както и за отхвърляне на иска за заплащане на законната лихва върху главницата за периода от 30.10.2017 г. до 19.10.2019 г.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 12.06.2014г. М. Б. И. била привлечена като обвиняема по ДП №397/2012 г. по описа на ОДМВР-Варна за престъпление по чл. 209, ал. 1 НК. На същата дата на ищцата била наложена мярка за неотклонение „подписка“, а на 19.06.2014 г., 27.06.2014 г. и 2

30.06.2014 г. били предявени материалите от разследването.

Съдът констатирал, че обвинителният акт бил внесен в съда на 30.09.2014 г. и по него било образувано НОХД № 4447/2014 г. по описа на РС – Варна. Установил, че за насроченото на 30.10.2014г. съдебно заседание на М. И. била изпратена призовка на 03.10.2014 г., която била върната в цялост с отбелязване, че лицето е търсено, но не е намерено на адрес [населено място], [улица]на 07.10, 10.10 и 15.10.2014 г. На оставените съобщения, призоваваното лице не се явило и в бюро "Призовки" на ВОС. На същото било изпратено ново съобщение на 17.10.2014 г., което било редовно връчено на 29.10.2014 г. чрез Второ РУП-Варна, но върнато по делото след датата на откритото заседание, а призоваваното лице не се явило в заседанието.

Въззивният съд установил още, че след извършена от наказателния съд констатация, че за датата на насроченото съдебно заседание били извършени проверки на всички адреси на подсъдимата и на нейни родственици, но същата се отклонила от установените по делото адреси, не се явила в съдебното заседание, укривала се и възпрепятствала приключването на наказателното производство, направил извод, че наложената мярка за неотклонение „подписка“ не е изпълнила предвидените в НПК цели. С оглед на това и предвид необходимостта за гарантиране участието в производството на подсъдимото лице и своевременното му приключване, наказателният съд изменил наложената на М. И. мярка за неотклонение от „подписка“ в „задържане под стража“. Съдът приел за установено и обстоятелството, че в периода до месец март 2015г. ищцата била многократно издирвана на посочените и известни на наказателния съд адреси, но не била открита. Призоваването било осъществено по телефона на 13.04.2015г., като същата била задържана на 20.05.2015г. при получаване на призовката в съда.

С оглед изложеното направил извод, че наложената мярка за неотклонение „задържане“ била приведена в действие едва на 20.05.2015г. В проведеното на 04.06.2015г. съдебно заседание мярката за неотклонение била изменена от „задържане под стража“ в „парична гаранция“ в размер на 300лв., а по-късно в „подписка“. Ищцата била освободена от ареста в [населено място] на 12.05.2015г., като съдът установил, че периодът на задържането бил 23 дни. Същото било осъществено в ареста в [населено място], затвора в [населено място] и ареста в [населено място].

Въззивният съд установил още, че общата продължителност на наказателното производство била от 12.06.2014г. до 30.10.2017г., когато с решение №230/30.10.2017г. по ВНОХД №1024/2017г. била потвърдена постановената от първостепенния наказателен съд оправдателна присъда. Приел, че в хода на производството били извършени множество процесуални действия с участието на ищцата (давани обяснения, участие при предявяване на материалите от разследването в продължение на два дни; участие в десет проведени открити съдебни заседания пред ВРС и в едно в производството пред въззивната инстанция, образувано въз основа на протест на Прокуратурата). Констатирал, че срещу ищцата М. И. било водено и друго наказателно производство по повдигнато обвинение по чл. 209, ал.1 НК, продължило в периода от 19.07. 2010 г. до 17.02.2014 г., по което същата била оправдана с решение от 17.02.2014 г.

3

Съдът установил и обстоятелството, че ищцата била осъждана двукратно: 1.с присъда от 05.07.1993 г. по НОХД №1148/1992 г. на ВРС, изменена от ВОС за деяние, извършено през м. 06.1990 г., при условията на продължавано престъпление, на осн. 249, ал.1, НК, за което била реабилитирана и 2.с присъда от 21.10. 2009 г. по НОХД № 3403/2009 г. на ВРС за присвояване на осн. чл. 206, ал.1 НК, извършено в периода 2005 г. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели, от които приел за установен факта на настъпили у ищцата негативни промени в нейното емоционално състояние, резултат от повдигнатото обвинение и по-конкретно след задържането през пролетта на 2015 г., които се задълбочавали в годините. Приел, че според свидетелите М. имала негативни изживявания още преди повдигане на обвинението по конкретното наказателно дело, свързани с друго повдигнато спрямо нея обвинение през 2010г., по което била оправдана през 2014г. Съдът посочил, че според свидетелите разгласата на наказателното производство в електронните медии допълнително притеснило ищцата и създало неудобства в работата и общуването .

Съдът кредитирал заключението по допуснатата комплексна съдебно психиатрична и съдебно-психологична експертиза, от което приел за установено, че обвинението и задържането на ищцата изиграли роля на психотравма, довела до остра, преминала в протрахирана стресова реакция, последвана от разстройство в адаптацията. Според експертите, времетраенето на възникналата остра стресова и протрахирана стресова реакция, към момента на задържането и престоя в затвора, било от порядъка на 3-4 дни, а последвалото разстройство в адаптацията около 6 месеца. Към датата на изготвяне на заключението вещите лица установили у ищцата преобладаващи прояви на вегетативна лабилност, емоционални колебания с лек до умерен депресивитет и тревожност, които представлявали невротично разстройство със соматизация. Вещите лица установили, че на моменти при ищцата, вследствие на оформилата се тежка невротизация, се наблюдавали несъответност, несвоевременност и несъразмерност на реакциите (започвала с учтив тон, търпение и желание да проведе смислен пълноценен разговор, но бързо губила търпение, изнервяла се и държала неподходящ тон), губила контрол над поведението си, който за нея бил изключително важен. Съдът приел още, че според заключението поредицата от преживени стресогенни фактори с различна интензивност, съчетани с ниския фрустрационен праг, довели до декомпенсация на наличната личностова патология, демонстрирани с повишени нива на тревожност и акцентуация на свръхценностни идеи с параноиден облик.

Продължителността на воденото наказателно производство било поредното стресогенно събитие в живота на ищцата, която вложила цялата си енергия за доказване на своята невинност, ежедневието било изпълнено с притеснения и тревожност във връзка с водените наказателни дела, уронването на авторитета, достойнството и личния престиж, като тя трудно разграничавала влиянието на конкретното обвинение от това на другите водени срещу нея такива.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ – 4 повдигнато на ищцата обвинение, по което била оправдана с влязла в сила присъда. Развил съображения, че отговорността на държавата по ЗОДОВ е обективна, като за същата е без значение дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед събраните до този момент доказателства, респ. дали при извършването им са спазени процесуалните правила. Приел, че посочените обстоятелства следва да се преценяват и да бъдат съобразени при определяне размера на следващото се на пострадалата обезщетение.