Определение № 4312 от 30.09.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4312 гр. София, 30.09.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20248002100611 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 95/03.01.2024г., подадена от Р. И. Й., чрез процесуалния представител адвокат Н. А. от АК-Б. срещу решение № 1163 от 08.11.2023г. по в. гр. д. № 1643/2023г. на Бургаския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 53 от 03.07.2023г. по гр. д. № 130/2022г. на Районен съдЦарево, е отхвърлен предявения от касатора срещу Ж. П. Й. иск с правна квалификация чл.

31, ал. 2 ЗС за осъждането на ответника да заплати на ищцата сумата от 10 197,11 лв. обезщетение за лишаване от правото й на ползване на съсобствените имоти в [населено място], ул.“Ш.“ № 20 и ул. „Б.“, заедно с лихва в размер на 1448,93 лв. за периода от 19.06.2019г. до 31.03.2022г., ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба -04.04.2022г. до окончателното изплащане на главницата и са присъдени разноски по делото.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което осъдителният иск за лишаване от правото на ползване на съсобствени имоти бъде уважен със законните последици.

В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че приетото от въззивния съд в обжалваното решение по приложението на разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е в противоречие с трайната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. дело № 7/2012 г., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009г. по гр. д. № 3204/2008г.

1 на ВКС, II г.о., решение № 820/20.09.2011г. по гр.д. № 1009/2009г. на ВКС, І г.о., решение № 204/2005г. на I г.о. на ВКС, решение № 516/11.01.2011г. по гр.д. № 1385/2009г. на ВКС, III г.о., решение № 241/10.11.2014г. по гр. д. № 928/2014г. на ВКС І г.о., решение № 4/18.02.2016г. по гр.д. № 3322/2015г. на ВКС, II г.о., решение № 133 от 18.02.2019г. по гр. д.

№ 692/18г. на II г.о. на ВКС, решение № 544 от 23.07.2020г. по гр. д. № 736/2009г. на IV г.о. на ВКС, решение № 39/14.07.2020г. по гр. д. № 3039/2019г. на ВКС, І г.о., решение № 50/23.07.2021г. по гр. д. № 3293/2019г. на ВКС, ІІ г.о. и др., с която се приема, че писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС е равнозначно на покана по чл. 81, ал. 2 ЗЗД и след получаването му съсобственикът изпада в забава и от този момент той дължи заплащане на обезщетението като е достатъчно писмената покана да е достигнала до своя адресат ползващия имота съсобственик (решение № 121 от 07.04.2014г. по гр. д. № 3230/2013г., ВКС, IV г.о., решение № 112 от 02.07.2013г. по гр. д. № 1011/2013г., ВКС, II г.о.).

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Ж. П. Й., чрез процесуалните си представители адвокат Б. Б. и адвокат Д. Д., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.

283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че през 1990г. ищцата Р. И.

Й. е сключила брак с Й. П. Й., който е починал през 2015г. и оставил за наследници ищцата и майка си К. Д.. Майката К. Д. е починала през 2021г. и оставила за свой наследник сина си ответника Ж. Й.. Двамата сина - Ж. и Й., заедно с майка си К. Д. са наследници на своя баща и съпруг П. Й. Д., починал през 2013г.

Посочено е, че с н.а. № 37/11.08.1972г. П. Й. Д. и Н. Ж. Н. са закупили от Я. Д. Н. дворно място - поземлен имот с идентификатор [№], с адрес [населено място], [улица]и [улица]. В дворното място е построена двуфамилна триетажна жилищна сграда с идентификатор [№], състояща се от първи етаж, разделен на два дяла - източен с вход от общото стълбище от изток, състоящ се от кухненски кът, спалня и коридор и западен - с вход от западната част на жил. сграда; втори етаж - самостоятелно жилище с вход от общото стълбище от изток и от изграденото външно стълбище от западната страна, състоящо се от дневна, две спални, кухня, баня и тоалетна с предверие, коридор и тераси; трети етаж - самостоятелно жилище с вход от общото стълбище от изток, състои се от дневна, две спални, кухня, баня и тоалетна с предверие, коридор и тераси; както и обща част - подпокривно пространство с достъп от стълбището на сградата и ползваща се като склад. Към източния дял на първия етаж е 2 построена второстепенна постройка, която се ползва като кухня, със санитарен възел и входно антре, а до кухнята на изток е построена стопанска постройка. Поземленият имот е разделен на два дяла за ползване - източен и западен, със самостоятелни входове. За изградената жилищна сграда и пристройки и допълнителни постройки в поземления имот липсват документи, както за построяването, така и за разделянето на сградата на самостоятелни обекти - жилища.

Посочено е, че от заключението на вещото лице по приетата по делото експертиза се установява, че къщата се ползва както от ответника и семейството му, така и от трето лице, което не е страна по делото.

Прието е за установено, че през 2005г. Й. е напуснала имота и се е върнала да живее в родната си къща в [населено място], общ.Д.. Посочено е, че ищцата е изложила твърдения, че през 2018г. е решила да се завърне в имота, но К. Д. и синът й Й. не са я допуснали да влезе в къщата и са я изгонили. Твърдяла, че след смъртта на съпруга й, чиято наследница се явява и ставайки съсобственик на ид.части от имота, целият се е ползвал единствено от ответника и от неговата майка, а след нейната смърт - само и единствено от ответника.

Прието е за установено, че Р. И. Й. отправила нотариална покана до К. Д. от 14.06.2019г. и до Ж. Й. от 14.02.2022г., с които поискала заплащане на обезщетение за лишаването й от право на ползване на имота или за осигуряване на достъп до него. Посочено е, че на тази покана е отговорено с писмо от Д., изпратено до адреса на ищцата в [населено място], [община], получено в пощенската служба на [населено място] на 28.06.2019г. и предадено за доставка на служителя в ПС Крайници, че може да ползва имота си. Ищцата е изложила твърдения, че не е получила писмото.

Посочено е, че от събраните по делото гласни доказателства, е установено, че за първи път от 14 години, след като е напуснала семейното жилище и без да се е интересувала от имота, ищцата го посетила късно вечерта около 23,15 часа, със свидетеля К. и без да предупреди и след като излиза майката на ответника К. започват да й искат пари за обезщетение и се скарват. Посочено е, че след това ищцата и К. напускат сградата и завеждат жалба срещу К.

Д. за самоуправство в РП - Ц.. Съобразено е, че след извършване на проверка прокуратурата е отказала да образува досъдебно производство, тъй като е установено, че бравата на жилището на Д., в което живее и ответникът не е сменяна, а вещите, които се намирали в него Д. твърдяла, че са закупени отпреди брака на ищцата със сина й Й. и не са нейна собственост. Посочено е, че ищцата е подала жалба и до кмета и до Агенцията по кадастър.

От показанията на свидетеля С. е прието за установено, че баба К. много държала на снаха си Р. и след смъртта на сина си й е предоставила двете стаи от етажа, в които живеели ищцата и мъжът й, които били непокътнати -“Държеше ги като музей“, предназначени за снахата, но ищцата никога не е искала да се връща и да живее в тази къща; през 2018г., когато станал инцидента и се скарали баба К. била много изплашена, защото ищцата и придружителя й я „гонили във вътрешната стая „ да искат пари“; бабата била готова да даде 5000 лв., но ищцата искала повече; заявила, че никога не е ставало дума за предоставяне ползване на имота на ищцата и тя никога не е предявявала искане да го ползва, в който смисъл били и показанията на всички разпитани по делото свидетели на ответната страна.

3

Въззивният съд е приел от правна страна, че съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Неползващият съсобственик има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Прието е, че в конкретния случай не е установено ответникът да ползва лично съсобствената вещ в цялост, а напротив установено е по делото, че част от процесната жилищна сграда се ползва от трето лице -сем. Н., като не е изяснено каква точно част от къщата се ползва лично от ответника и каква - от третото лице и семейството му.

Изложени са мотиви, че не е установено ответникът да е възпрепятствал ищцата да ползва част от имота по предназначение, а пред полицейските служители в досъдебното производство, образувано във връзка с подадената жалба от ищцата и в настоящото производство ответникът е заявил, че ако желае може да ползва имота като й предостави една стая от него. Взето е предвид и че на отправената покана до К. Д. за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването е отговорено, че може да ползва имота. Изложени са съображения, че в решение № 129/1986г. на ОСГК на ВС е прието, че претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна при наличието на отправена до ползващия съсобственик писмена покана, при което последният има право да предложи на този, който му е отправил поканата да му предостави възможност да ползва общата вещ, за да се освободи от отговорност.

Прието е, че няма право на обезщетение този, който отказва да приеме такава възможност, т. е. не претендиращият обезщетението следва да поиска възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме. Прието е, че при отправена по реда на чл. 31, ал. 2 ЗС писмена покана, ако ползващият съсобственик отговори, че предоставя ползването на общата вещ в съответствие с правата на съсобственика, който не я ползва и той откаже, обезщетение не се дължи. Посочено е, че в конкретния случай ответникът не е ползвал целия имот през сочения период, както и че ищцата не е имала желание да ползва имота, достъпът до който не й е бил забранен, нито пък е възпрепятствана по друг начин, поради което предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването е отхвърлен.

След анализ и преценка на така изложените от въззивния съд съображения, настоящият състав приема, че поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване не са налице.