Решение № 225 от 01.12.2022, Окръжен съд - Кюстендил

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 225 гр. Кюстендил, 28.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20211500500445 по описа за 2021 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба, депозирана от адв. Кр. Р. от КАК, в качеството му на пълномощник на Я. Й. - ответник в първоинстанционното производство, против Решение № 260207/07.05.2021 г., постановено от състав на Районен съд – Дупница (ДРС) по гр. дело № 1895 от описа на съда за 2020 г.

Жалбоподателят смята решението за неправилно, необосновано и постановено при нарушение на съдопроизводствените правила.

Прецизира, че нито един от доводите, развити в отговора на исковата молба и представената писмена защита, не били обсъдени от първоинстанционния съд, в нарушение на разпоредбата на чл.236, ал. 2 от ГПК.

Не били обсъдени и приетите документи и допустимите доказателства, като между решаващите изводи на съда и фактите по делото липсвала връзка.

Необоснован бил и изводът за отсъствие на хипотезата за прекомерност на уговорената неустойка. Смята, че ищцовото дружество може да претендира само връщане на даденото по договора, заедно с разноските за неговото сключване.

Незаконосъобразен бил атакуваният акт и защото неустойка не се следвала при липса на вреда, надвишаваща броеното по дадената сделка, а най-вече в случаите, когато търпящата щети от бездействието си, е пропуснала да защити правата си върху дадена престация.

Сочи още, че върху неустойката не се дължи законна лихва за забава.

В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „АКОС“ ООД, с който е застъпена тезата, че 1 въззивната жалба е неоснователна.

Твърди се, че при проверката от три съдебни инстанции не било установено небрежно водене на ревандикационния иск от страна на ищцовото дружество.

Не било вярно също, че незнание за правата на трети лица било заявено едва при повторното разглеждане на делото.

Навеждат се доводи за непълнота на изготвения от първата инстанция доклад по чл. 146 от ГПК в частта досежно разпредЕ.та доказателствена тежест по см. на чл. 188 от ГПК.

Бил доказан и размерът на вредите за купувача с оглед приетите две оценителни експертизи, като стойността на имота била почти три пъти над размера на претендираната неустойка.

Смята още, че е допустимо начисляване на законна лихва върху сумата, претендирана като неустойка и се позовава на съдебна практика в т.см.

Иска отхвърляне на жалбата, депозирана от Я. Й..

На свой ред „АКОС“ ООД също атакува първоинстанционния акт с жалба вх.

№266260/2021 г., в частта в която искът на „Акос“ ООД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 20 000 лв., предявена като частичен иск от сумата в размер на 24 000 лева, представляваща вреди от неизпълнението на договор за прехвърляне на недвижим имот от 13.04.2006 г., ведно със законната лихва върху претендираната сума, считано от датата на предявяване на иска, е бил оставен без уважение.

Не се споделят изводите на съда, че никоя от страните по договора не била правила изявление за развалянето му, без да се коментира изявлението, че исковата молба представлява изявление в т.см.

Навежда доводи, че в съдебно заседание на 05.03.2021 г. съдът е поискал представителят на дружеството да заяви дали преди образуването на делото е правено изявление за развалянето на договора, като само и единствено липсата на такова е било потвърдено, поради което това обстоятелство е било прието за безспорно. Смята, че наличието на имплицинти изявления за разваляне на договора било прието при предходното разглеждане на делото от всички инстанции, разгледали спора. Нещо повече, част от претенциите на дружеството били приети за основателни с влязло в законна сила съдебно решение, а това предполагало наличие на развален договор.

Сочи и че с получаването на исковата молба ответникът бил наясно с изявлението на ищеца за разваляне на договора. Цитира и съдебна практика. Смята, че с доклада си съда не е дал указания в сочения смисъл, ако намирал, че яснота липсва.

При тези доводи смята иска си в посочената част за основателен и желае отмяната на атакувания акт, с който той е бил отхвърлен.

Не ангажира доказателства и не поддържа доказателствени искания.

Тази въззивна жалба също е администрирана надлежно, като ответникът по нея не е депозирал отговор в срока по чл. 263 от ГПК.

Наред с горното е депозирана и Частна жалба с вх. № 267003/2021 г. против Определение от 16.06.2021 г., с което е оставено без уважение искането на Я. Й., заявено чрез адв. Кр. Р., за изменение на решението в частта за разноските, по която жалба отговор не е постъпил в срока по закон.

С Частна жалба вх. № 267554/2021 г. се атакува и Определение на ДРС от 18.08.2021 г., с което е допълнено Определение от 16.06.2021 г., като е оставено без 2 уважение искането на адв. Кр. Р. за допълване на атакуваното решение в частта за разноските и присъждане на натика по реда на чл. 38 от ЗА.

След подробен анализ на развилите се съдебни производства, съставът на въззивния съд е приел, че въпреки постъпилите уточнения на исковата претенция пред първата инстанция, тя е останала не съвсем ясна, заради което е предоставил възможност на ищеца да я поправи отново, позовавайки се на задължителните указания по прилагането на закона в т.5 от ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и разяснения на т.4 на ТР №1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

С допълнителна молба вх. № 1614/2021 г. ищцовото дружество „Акос“ ООД пред въззивния съд е посочило, че частично предявената сума в размер на 20 000 лв., част от общото вземане в размер на 24000 лв., е формирана от следните пера: 9680 лв.

– стойността на изградената в имота ограда; 1098 лв. – част от платената по договора цена (3540лв.); 9232 лв. – представляваща разлика между стойността на земята по експертиза – 12772 лв. и платената продажна цена от 3540 лв., изчислена към 02.06.2014 г. – датата на влизане в сила на решението на ВКС по ревандикационния иск. В този смисъл е отправен и петитум.

В срок ответникът Я. Й. е депозирал писмен отговор чрез пълномощника си адв. Кр. Р.. Счита, че стойността на оградата, според прието по делото заключение, била 9068 лв., а не 9680 лв.

Не било ясно кои части от оградата били включени в това остойностяване, а това било необходимо, т.к. част от нея била строена още по времето на ДЗС, респ. не била подобрение, извършено от ищеца. Освен това оградата била построена между два имота, заради което цената й следвало да раздели на две и само половината да се отчете като елемент от стойността на имота през 2006 г., а не като елемент от пазарната му цена към 2014 г.

Сумата от 1098 лв., представляваща част от платена цена пък, се претендирала на две основания – веднъж като част от базата за определяне на неустойката, и веднъж като вече присъдена в двоен размер на продажбената цена. Искането за реституция на част от цената намирало основанието си в иск за връщане на даденото поради неосъществено основание, какъвто иск до сега не бил предявен, а превръщането на цената във вреда било недопустимо.

Досежно сумата от 9232 лв. не възразява.

Навежда доводи и за това, че решението против ответника Й.а вече било в сила, заради което при евентуална основателност на жалбата на ищцовото дружество, би се стигнало до дублиране на вреди.

Заявява и доказателствени искания, които са допуснати от съда във въззивното производство.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция постъпилите жалби се поддържат.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК и чл. 263, ал. 1 от ГПК от надлежно легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно 3 по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбите. В обхвата на така посочените въззивни предели съдът намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Досежно допустимостта му мотиви ще бъдат изложени по-долу.

Досежно правилността на първоинстанционния съдебен акт и с оглед ограниченията на чл. 269, ал. от ГПК по посочените в жалбите оплаквания въззивният съд намира следното:

По възраженията за допуснати процесуални нарушения:

Съдът приема, че релевантните и допустими възражения на страните, повдигнати надлежно в хода на производството, са били обсъдени от първоинстанционния съд, като нарушение на разпоредбата на чл.236, ал. 2 от ГПК не бе установено. Посочената норма очертава съдържанието на мотивите, като акцентира на пълнотата при оформянето им. В тях съдът е длъжен да изложи само обстоятелства и съображения, въз основа на които е изградил убеждението си.

В случая са изложени фактически и правни изводи за значимите факти и обстоятелства. А дори и да не беше сторил това първостепенният съд, соченото обстоятелство не би обосновало неправилност на решението.

При изложените вече съображения несподелимо е и твърдението, че не били обсъдени и приетите документи и допустимите доказателства, като между решаващите изводи на съда и фактите по делото липсвала връзка.

Досежно доводите за непълнота на изготвения от първата инстанция доклад по чл. 146 от ГПК в частта досежно разпредЕ.та доказателствена тежест по см. на чл. 188 от ЗЗД:

Навеждат се доводи, че в съдебно заседание пред ДРС на 05.03.2021 г. съдът е поискал представителят на дружеството да заяви дали преди образуването на делото е правено изявление за развалянето на договора, като само и единствено липсата на такова е било потвърдено, поради което това обстоятелство е било прието за безспорно. Смята, че наличието на имплицинти изявления за разваляне на договора било прието при предходното разглеждане на делото от всички инстанции, разгледали спора. Нещо повече, част от претенциите на дружеството били приети за основателни с влязло в законна сила съдебно решение, а това предполагало наличие на развален договор. Сочи с получаването на исковата молба ответникът бил наясно с изявлението на ищеца за разваляне на договора. Цитира и съдебна практика. Смята, че с доклада си съда не е дал указания в сочения смисъл, ако намирал, че яснота липсва. Това обаче е без правно значение, доколкото с исковата молба не е било поддържано твърдение, че договорът е бил развален, респ. тече производство по развалянето му, по съдебен ред.

Това в конкретния случай е обстоятелство, релевантно за основателността на претенцията по чл. 189 от ЗЗД, като дали всъщност са отправяни изявления за развалянето му по друг начин, не релевантно за спора. Подробни аргументи в тази насока ще бъдат изложени и по-долу.

Вън от това липсва съмнение, че съдебното решение може да е различно за другарите, които в случая са такива по см. на чл. 226, ал. 1 от ГПК, но това, че част от претенциите на дружеството били приети за основателни с влязло в законна сила съдебно решение, а това предполагало наличие на развален договор, е също обстоятелство, което не може да бъде споделено. (допълнителни аргументи в тази насока ще бъдат изложени и по-долу).

4

При тези доводи въззивният съд приема, че не са налице допуснати процесуални нарушения, които да не са отстранени, вкл. и пред тази инстанция.

Извън посоченото съдът приема, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, поради което няма пречка да се позове на нея – арг. от нормата на чл. 272 от ГПК. Въпреки това за пълнота на мотивите следва се отбележи, че действително с доклада по делото е обявено за безспорно сключването на договора за прехвърляне на недвижим имот от 13.04.2006 г., получаването от продавачите на цената по него, наличието на договорна клауза за дължима от продавачите неустойка при условие, че към датата на сключването на договора трети лица са имали права върху продавания имот.