Решение № 260015 от 04.01.2021, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И

Е № 260015 гр. Пловдив, 04.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, III граждански състав, в публично заседание на пети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4634 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от К.Г.Ж. против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД – за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 50 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ******* от 11.03.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.04.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за паричен заем № *******от 11.03.2019 г. Ищецът счита, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Посочва, че в него не били посочени условията за прилагането на договорения лихвен процент, което нарушавало разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Поддържа, че договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начинът на изчисляване на ГПР и каквато и да е яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общата сума по него. Счита за нищожна и предвидената неустойка, поради противоречие с добрите нрави. Сочи и допълнително основание – чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето естество се препокривали с ГПР и по този начин се нарушавало изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, а именно, че ГПР не можело да надвишава с повече от пет пъти размера на законната лихва. Сочи нарушение и на материалния закон – чл.71 ЗЗД и на чл.33 ЗПК. Счита, че платената по договора сума за неустойка била недължимо платена, при начална липса на основание, поради което претендира връщането й. Моли за уважаване на предявения иск и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД не е депозирал писмен отговор. Страната е подала отговор, но след законовия срок, поради което наведените в него оспорвания и възражения няма да се вземата предвид от съда.

В откритото съдебно заседание, проведено на 05.11.2020 г. ищецът, чрез процесуалния си представител адв. Д.Б. е направил изменение на размера на иска, на основание чл.214, ал.1 ГПК.

В протоколно определение от 05.11.2020 г. така заявеното изменение е прието от съда, като иска се счита предявен за сумата в размер на 301,38 лв. – недължимо платена по клауза за неустойка по договор за заем № *******от 11.03.2019 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 23.04.2020 г. до окончателното изплащане на вземането.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесните суми на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че на 11.03.2019 г. е сключен процесният договор за паричен заем № *******, по силата на който ответникът, заемодател е предоставил на ищеца заемател, сумата в размер от 600 лв., която следвало да се върне на 6 равни месечни вноски, всяка в размер на 110,45 лв., последната с падеж – 10.09.2019 г.

Установява се по делото, по отношение на факта на плащане, че ищецът е заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № ******* от 11.03.2019 г. за неустойка – 301,38 лв., за периода от 11.03.2019 г. до 07.08.2019 г., видно от представената от ответното дружество справка за извършени плащания – лист 60 от делото. Посочената справка не се оспорва от ищцовата страна (напротив, признава се от нея), поради което съдът приема за установено, че извършените от заемополучателя плащания са в посочения размер и дати на погасяване. С това, фактът на плащането на процесната сума, се установи по делото.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК или защото уговорената договорна лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

По отношение на твърденията за нарушение на разпоредбите на чл. 22 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, във вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК (ред. ДВ, бр. 18 от 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), във вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договор за потребителски кредит е нищожен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В процесния договор в чл.2, ал.1, т.6 е посочено, че заемът е предоставен при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %. Липсват обаче каквито и да било условия за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Нарушението е още по-съществено доколкото, нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дали посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. Визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит. За да се обезпечат правата на потребителя по сключения договор за потребителски кредит, в последния следва на ясен и достъпен език да е описаното визираното в законовата норма на чл.11 ЗПК съдържание. Липсата на някои от съществените реквизити води до недействителност на договора на специалните основания по чл.22 ЗПК, последица от което е връщане само на чистата стойност на кредита, без лихви и други разходи по кредита. От това следва, че неизпълнението на задължението на кредитодателя (банка или пък небанкова финансова институция), който по занятие осъществява сделки по предоставяне на потребителски кредити и като такъв е и по-силната страна в правоотношението, да предостави на потребителя изискуемата информация, води до лишаване от правото му да получи възнаграждението по договора.

На следващо място, ищецът се позовава на нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Действително, в текста на договора е посочено, че годишният процент на разходите е 40,46 % - чл.2, ал.1, т.8. Липсва обаче, каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. В действителност, в клаузата е отбелязано, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точни в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор. Въпреки посоченото отбелязване, от текстовата част на договора не става ясно, както точно се включва в ГПР. Посочената годишна фиксирана лихва от 35 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят – кредитополучател, е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

От телеологическото тълкуване на разпоредбата на чл.

11, ал.1, т.10 ЗПК следва, че простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение, за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК.

В смисъл, че изискването за посочване на ГПР включва в себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането му е и трайната практика на Окръжен съд Пловдив - решение № 242 от 18.02.2016 г. по гр. д.

№ 45 / 2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, VI състав, решение № 1561 от 30.11.2016 г. по гр. д. № 2355 /2016 г. на VI състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 656 от 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/ 2017 г. на VII състав на Окръжен съд Пловдив, решение № 336 от 13.03.2018 г. по в. гр. д.