Решение № 1417 от 29.11.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1417 гр. Пловдив, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Величка П. Белева

Членове:

Надежда Н. Дзивкова Рашкова

Мария Анг. Ненова при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно гражданско дело № 20245300502689 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.258, ал.1 от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Ти би ай банк“ ЕАД против Решение № 3189/16.07.2024г., пост. по гр.д.№ 15703/2023, ПРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против М. К. Г. иск за установяване на дължимостта на главницата за разликата над присъдените 969,86лв. до пълния претендиран размер от 2892,33лв., както и исковете за сумата 819,46лв. - договорна лихва по Договор за потребителски кредит № 7001071709 от 29.10.2019 г., начислена за периода 05.01.2022 г. - 05.04.2023г., и за сумата от 1214,48лв. - обезщетение за забава за периода 05.01.2022 г. 10.05.2023г., за които суми също е издадена Заповед № 4452/03.07.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 9580/2023 г. по описа на Районен съд - Пловдив, III бр.с..

Жалбоподателят „Ти би ай банк“ ЕАД поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Счита за неверен извода на съда, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Поддържа, че в договора е ясно посочено както ГПР, така и общата дължима 1 сума от потребителя и са посочени взетите предвид допускания. Счита, че липсва неяснота относно начина на формиране на ГПР, както и че приложимият лихвен процент на възнаградителната лихва е фиксиран за целия срок на кредита. В същото време, доколкото начина на изчисляване на ГПР е разписан в закона, то е безпредметно да се описва и в договора. Още повече, че формулата е достатъчно сложна, за да бъде разбрана от средно статистически потребител. Поддържа и че посоченият ГПР не надвишава законовия максимум. Оспорва изводите на съда, че чрез рефинансирането на стари задължения се достига до анатоцизъм, като счита че липсва законова забрана с нов кредит да се погасяват стари задължения, включително и за възнаградителна лихва. С оглед на тези съображения счита, че искът е изцяло доказан и моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло иска.

Претендира разноски.

По делото не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответната страна М. Г. /Т./.

Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано лице – ищец по делото, останал недоволен от обжалваната част на съдебното решение, откъм съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :

Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.

По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените фактически твърдения и е дал търсената защита.

Предявен е иск пр. осн. чл.422 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 и ал.2, чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД във връзка с чл.9 от ЗПК, от „Профи кредит България“ ЕООД против М. Г. за установяване в отношенията помежду им, че ответницата дължи на жалбоподателя сумата 2892,33лв., съставляваща главница по Договор за потребителски кредит № 7053138457 от 26.03.2021г., 2 ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 23.05.2023г.; сумата от 819,46лв., договорна лихва за периода от 05.01.2022г.–05.04.2023г.; сумата от 1214,48лв., обезщетение за забава за периода от 05.01.2022г. – 10.05.2023г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 4452/03.07.2023 г., по ч.гр.д. № 9580/2023г., ПдРС. Приложено е и заповедното производство, от което се установява, че е постъпило възражение от длъжника и в дадения месечен срок заявителят е предявил настоящия иск, т.е. установява се допустимостта на производството по чл.422 от ГПК.

От фактическа страна по делото се установява от писмените доказателства, че на 26.03.2021г. между ищцовото дружество, като кредитодател, и ответницата, в качеството й на кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит № 7053138457., съгласно който ищецът е предоставил на ответницата сумата от 3100 лв. за срок от 2години, при посочени в договора годишен лихвен процент 41,05%, годишен процент на разходите - 47,9%, дължима сума по кредита е 5754,95 лв. и възнаграждение за два вида застраховки в общ размер на 782,88лв., които суми се прибавят към месечните погасителни вноски. Приложен е и погасителния план към договора, в който помесечно е посочена дължимата сума за погасяване на главница / заемна сума ведно със застраховки/ и лихва.

Приложено е извлечение от сметка за извършени плащания по договора.

По делото е изготвена и приета ССЕ с в.л. Л. К., която не е оспорена от страните и се възприема от съда като обективна и компетентна. Същата представя в табличен вид размера на дължимите главница, лихви и допълнителни плащания по застраховка помесечно, извършените погашения.

Изчислява, че ако към договорната главница за предоставената заемна сума се включи и сумата по двете застраховки, които също са финансирани от кредитора и по отношение на които е начислявана договорна лихва, то реалният ГПР би станала 49,72%, а не посоченият в договора 47,90%. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че тази разлика е възможно да се получи в следствие на закръглението при различните програмни продукти и в зависимост от срока на договора.

При така установеното от фактическа страна се правят следните правни изводи : Правоотношенията между страните са такива между търговец и 3 потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК.

Нормата на чл.7, ал.3 от ГПК предвижда изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146, ал.1 от ЗЗП, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Съгласно задължителната практика - ТР№1/2022г. по т.д. №1/2020, ОСГТК, ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор и без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Ето защо съдът е длъжен и служебно да изследва въпросът за евентуалното наличие на неравноправни клаузи в потребителските договори и за нищожност на сделки, ако същата произтича пряко от самата сделка или от доказателствата по делото.

В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Всяка уговорка накърняваща добрите нрави, съгл. чл.26 от ЗЗД, е нищожна.

В случая в договора е посочено, че се предоставя заем в размер на 3100лв., в последствие е посочено и че се предоставят две суми за застрахователна премия, които не са записани като част от главницата, но реално са включени към нея. В последващи клаузи е посочен и приложимият годишен лихвен процент, но без да се уточнява върху коя от сумите ще се прилага. Посочен е и ГПР, който действително е под законоустановения максимум, но по отношение на който също не са спазени изискванията на закона – не са посочени допусканията и разходите, които ще се вземат предвид. Всичко това налага извод, че потребителят по този договор е принуден на тълкува волята на кредитора. Същият бил въведен в заблуждение относно реалната отпусната сума по кредита и размерът на дължимите лихви по главницата, доколкото от договора не става явно нито каква е главницата, нито върху коя главница се начислява възнаградителната лихва. Поради това, съдът намира, че този договор не изпълнява изискванията за добросъвестност на търговеца. Нарушена е и нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК, а именно договорът да е сключен по ясен и разбираем начин. Доколкото отпуснатата 4 като заем сума е една, а отделно са посочени и две суми, предоставени като финансирани застрахователни премии, то остава неясено разписано и върху кои суми и по какъв начин се прилага лихвения процент по договора, т.е. налице е нарушение и на изискването на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Липсата на конкретни разяснения кои допускания са взети предвид при конкретното правоотношение при определяне на ГПР води до нарушаване и на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Сочените нарушения съставляват основание за прогласяване на процесния договор за кредит за недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК. В случаите на недействителност потребителят дължи чистата стойност на кредита – чл.23 от ЗПК. Тази стойност се установява от приетата по делото ССЕ, като по отношение на размера й в жалбата не са наведени възражения. Следователно предявеният иск за установяване на дължимост на суми по процесния договор за кредит, за които е издадена заповед за изпълнение следва да бъде уважен до размера на невърната част от главницата.

Постановеното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на адв. С. Н., процесуален представител на ответната страна М. Г., сумата от 100лв. за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38 от ЗА., определено с оглед фактическа и правна сложност на делото и извършените процесуални действия.

С оглед на изложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3189/16.07.2024г., пост. по гр.д.№ 15703/2023, ПРС, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ти би ай банк ЕАД, ЕИК *****, против М. К. Г. /Т./, ЕГН **********, иск за установяване на дължимостта на главницата за разликата над присъдените 969,86лв. до пълния претендиран размер от 2892,33лв., както и исковете за сумата 819,46лв. - договорна лихва по Договор за потребителски кредит № 7001071709 от 29.10.2019 г., начислена за периода 05.01.2022 г. - 05.04.2023г., и за сумата от 1214,48лв. - обезщетение за забава за периода 05.01.2022 г. 10.05.2023г., за които суми също е издадена Заповед № 4452/03.07.2023 г. за 5 изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 9580/2023 г. по описа на Районен съд - Пловдив, III бр.с..

В необжалваната част решението е влязло в законна сила.

ОСЪЖДА Ти би ай банк ЕАД, ЕИК *****, да заплати на адв. С. Н., АК****, сл.адрес гр. *****, сумата от 100лв. за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл.38 от ЗА за процесуално представителство на М. К.

Г. /Т./, ЕГН ********** във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6