Решение № 1347 от 18.09.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1347 гр. Плевен, 18.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М.а Св. Томова при участието на секретаря Анета Хр. Йотова като разгледа докладваното от М.а Св. Томова Гражданско дело № 20264430101891 по описа за 2026 година за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по обективно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от Ю. Х. М., ЕГН *** против "Кредирект" ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***.

Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че по силата на договор за паричен заем № ***, сключен между „Кредирект“ ЕООД като кредитор и Ю. Х. М., като кредитополучател било уговорено отпускането на кредит в размер на 2 500 лева. При сключване на договора дружеството не било предоставило екземпляр от него на ищеца.

Сочи се, че след заплащане на първата вноска, ищеца бил потърсен от представител на дружество, който му разяснил, че съгласно условията на договора, ако в двудневен срок от сключването не представел обезпечение или представеното обезпечение не отговаряло на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължал на кредитора неустойка в размер на 2000 лева.

Навеждат се доводи за недействителност на процесния Договор за 1 кредит, тъй като не били спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.712 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-9 от ЗПК.

Излага се, че клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка била нищожна, тъй като излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Предвидения в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението и многобройните изисквания към поръчителя, както и изискването за предоставяне на банкова гаранция налагали извода, че целта на неустойката не била да обезпечи изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, а да генерира допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, което била вид скрита възнаградителна лихва.

Това се потвърждавало и от значителния размер на неустойката.

Излага се, че съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК договорът за потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не бил посочен реалния годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Посочения в процесния договор ГПР бил неточен и заблуждаващ, тъй като в него не била включена таксата за неустойката, посочена в чл.11 от него. Това плащане било свързано с кредита, доколкото начислените суми били включени в погасителния план и представлявало печалба на дружеството, защото се получавало допълнително възнаграждение.

Заобикаляла се и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като при включване на неустойката в ГПР, той многократно би надхвърлил законовото изискване от пет пъти законната лихва.

Сочи се, че последиците от недействителността на договора били визирани в чл.23 ЗПК, а именно - заемателя възстановявал само чистата стойност на кредита, но не дължал плащане на сумата за обезпечение, както и не следвало да заплаща лихви, такси и разноски по кредита.

Твърди се, че ищеца бил заплатил сумата от 4 500 лева, с която погасил изцяло задължението си по договора. Последната вноска по заема била на 26.02.2025г., когато било направено пълно предсрочно погасяване.

Навеждат се още доводи, че съгласно чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, всеки, който бил получил нещо без основание, бил длъжен да го върне.

Като следствие от изложеното се отправя искане за постановяване на решение, което да бъде обявен за нищожен сключения между Ю. Х. М. и 2

„Кредирект“ ЕООД договор за паричен заем № ***, както и да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата от 1022.58 евро /2000 лева/, платени без основание във връзка със сключения между страните нищожен договор за паричен заем № ***, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Ответникът „Кредирект“ ЕООД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, с който навежда на първо място доводи, че установителната искова претенция е недопустима. На следващо място ангажира становище за неоснователност на исковете.

В о.с.з. на 09.09.2026г. е допуснато изменение на цената на осъдителната искова претенция, която се счита предявена за сумата от 288,95 евро.

Съдът като съобрази становищата на страните и представените по делото писмени доказателства, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на установителния иск за нищожност на процесния договор за кредит.

Ответникът поставя въпрос за допустимостта на обективното съединяване на иск по чл.26 от ЗЗД с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността. Последователно поддържано и в теорията и в съдебната практика е разбирането, че правният интерес от воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още поголямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред.

Трайна е практиката на съдилищата за допустимостта на такова обективно съединяване на иск за нищожност с осъдителен иск за реализиране на правата произтичащи от нищожността. В този смисъл могат да бъдат посочени Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК, Решение № 153 от 24.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 50029 от 7.03.2023 г. на ВКС по гр.д. № 2279/2022 г., I г. о., ГК, Определение № 628 от 10.08.2018 г. на ВКС по гр. д. № 597/2018 г., III г. о., 3

ГК.

Между страните не е налице спор и се установява от представения препис на Договор за потребителски кредит № *** от 04.02.2025г., че същия е бил сключен между ответника „Кредирект“ ЕООД, в качеството на заемодател и ищеца Ю. Х. М., в качеството на заемател.

Видно е, че съгласно договора, на ищеца е бил предоставен заем от 2500 лв., който е следвало да се върне на 6 погасителни вноски за срок до 06.08.2025г. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е в размер на 50 %, а годишният процент на разходите е посочен в размер на 62,99 %.

Според обективираното в чл. 6.1 от договора, заемателят се е задължил да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица, отговарящи на определени условия. Според предвиденото в чл.6, т.7 договорът за поръчителство е следвало да се подпише в 14-дневен срок от сключване на заемния договор.

Видно е, че в чл.13, ал.5 е регламентирана неустоечна клауза, предвиждаща, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в определения срок от сключване на договора, заемателят дължи неустойка в размер на 1594,84 лв., платима разсрочено и невключена при изчисляване на годишния процент на разходите.

От представената от ищеца Разписка от 26.02.2025г. е видно, че е заплатил на 26.02.2025г. в полза на кредитора сума в размер на 3065,50лв.

Видно е и от представената от ответника счетоводна справка, че е осчетоводено плащане в общ размер на 3065,14 лв., от които 2500лв. са били осчетоводени за погасяване на главницата, 76,34лв. за погасяване на договорна лихва, 476,30лв. за погасяване на неустойка и 12,50лв. за погасяване на такси.

При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна следното:

Ищецът твърди нищожност на процесния Договор за потребителски кредит, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Установи се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 62,99%, т. е.формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал.

4

1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва регламентираната в чл.13, ал.5 от Договора неустойка.

Съобразявайки разясненията, дадени от СЕС при тълкуване Правото на ЕС в Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22, сезирания с настоящия спор съд изследва дали предвидената неустойка попада в рамките на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на 3, буква ж) от Директива 2008/48, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на член 3, буква и).

За да осигури по-голяма защита на потребителите, законодателят на Съюза е възприел широко определение на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ (решение от 16 юли 2020 г., Soho Group, C‑686/19, EU:C:2020:582, т. 31), което означава всички разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора (решение от 21 април 2016 г., Radlinger и Radlingerová, C‑377/14, EU:C:2016:283, т. 84).

Настоящият съдебен състав приема, че в случая регламентираното като неустойка задължение на кредитополучателя да заплати на кредитора сума за непредоставяне на обезпечение представлява точно такъв разход, свързан с договора и известен на кредитора още при сключването му.

На първо място, съдът намира, че постигането на съгласие по клаузите на чл.6 и чл.13 от Договора е условие за сключването му и предоставяне на заемната сума. Касае се за клаузи, които са част от бланкови договори по предоставяни от финансовата институция кредити и не се установява от доказателствата по делото да е имало възможност за кредитополучателя да влияе върху съдържанието на процесния договор, изключвайки тези клаузи.

В същото време, разглеждайки предвидените специални изисквания, на които следва да отговарят поръчителите, съдът намира, че са реално неизпълними в посочения 14-дневен срок от кредитоискател, търсещ заем в размер на 2500лв. – при един поръчител, същия е следвало да има осигурителен доход не по-малко от три пъти размера на минималната работна заплата, а при двама – не по-малко от два пъти размера на МРЗ.

С оглед горното, съдът намира, че поставеното в чл.6 от Договора изискване за обезпечаване поначало е неизпълнимо от длъжника и това е било 5 ясно на двете страни по правоотношението, в това число на кредитора, още при подписване на съглашението им.

Поради това, предвидената като неустойка сума, дължима при непредставяне на обезпечението, е изначално определена като част от плащанията на заемателя и включена като част от всяка месечна вноска в подписаното още при сключване на договора Споразумение за консолидиране на плащания, представляващо Приложение №3.

Макар и наречена неустойка, тя очевидно не съответства на въведените й от Закона функции да служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на договорните задължения. На заемателят е отпуснат кредит в размер на 2500 лв., а уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е в размер на 1594,84 лв., т. е. повече от половината от главницата по заема. Освен това неустойката се начислява еднократно и за неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е. неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по заема и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното задължение на длъжника по договора за заем е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е извършил предварителна проверка за 6 възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на поръчители не е определено като предварително условие за сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието реално изпълнение е невъзможно в предвидения 2 - дневен срок от усвояване на сумата на договора за заем, като по този начин се нарушава и принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на заема. Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за заем задължение на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез поръчителство.