Решение № 2532 от 26.09.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2532 гр. София, 23.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Десислава Алексиева при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20211100512520 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 07.07.2021 год., постановено по гр.дело №8707/2020 год. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, С.О. е осъдена да заплати на Л. Ц. Л. по искове с правно основание чл. 49 вр. с чл. 52 ЗЗД сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – търпени болки и страдания, вследствие на падане в необезопасена дупка, намираща се на пътното платно, при движение по ул.“Фредерик Жолио Кюри“ в посока ул.“Николай Хайтов“, при пресичане на ул.“Константин Щъркелов“, в гр.София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 18.09.2019 год. до окончателното й изплащане и сумата от 220 лв., представляваща обезщетение на имуществени вреди – разходи за лечение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на направата на тези разходи – 24.09.2019 год. до окончателното й изплащане, като искът за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 18 000 лв. и ответникът е осъден да заплати, както следва: на адв. Т. П. – сумата от 741 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА и по сметка на СРС – на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 464.14 лв., представляваща разноски, а ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 164.65 лв.; „Х.“ АД е осъдено да заплати на С.О. по обратен иск с правно основание чл. 54 вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените от Л. Ц. Л. неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на падане в необезопасена дупка, намираща се на пътното 1 платно, при движение по ул.“Фредерик Жолио Кюри“ в посока ул.“Николай Хайтов“ , при пресичане на ул.“Константин Щъркелов“, в гр.София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на увреждането – 18.09.2019 год. до датата на плащане на пострадалото лице и сумата от 220 лв., представляваща обезщетение за претърпени от Л. Ц.

Л. имуществени вреди – разходи за лечение, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на направата на тези разходи – 24.09.2019 год. до датата на плащане на пострадалото лице, при условие, че С.О. заплати посочените суми в полза на Л. Ц. Л., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 428.80 лв.

Решението в частта му по първоначалните искове е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач „Х.“ АД.

Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата Л. Ц. Л.. Жалбоподателката поддържа, че първоинстанционният съд бил допуснал нарушение на нормите на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 52 ЗЗД. Правилно СРС бил приел, че следва да бъде ангажирана отговорността на ответника С.О. на основание чл. 49 ЗЗД за заплащането на обезщетение за неимуществени вреди, но неправилно определил неговия размер – същият бил крайно занижен. Настъпването на вредите било доказано въз основа на събраните доказателства по делото – десният крак на ищцата бил обездвижен за срок от 45 дни, като възстановителният период продължил около 3-4 месеца. При определяне на справедливия размер на обезщетението трябвало да бъдат съобразени обстоятелствата, указани в т. 11 от ППВС № 4 от 23.121968 год.В случая СРС не бил отчел емоционалното и психическо състояние на ищцата, физическия и душевен дискомфорт, силните болки, които била изпитвала, неудобствата по време на възстановителния период.

Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът за обезщетение за неимуществени вреди – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата С.О. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищцата част. Поддържа, че по делото не било доказано осъществяването на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД, тъй като липсвали несъмнени доказателства за виновно поведение на служители на ответника. Освен това поведението на ищцата също било допринесло за настъпване на вредите.

Привлеченото от ответника трето лице-помагач „Х.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ищцата част. Поддържа, че първоинстанционният съд бил определил справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетелката М.С.

– предполагаем очевидец. Видно било от заключението по съдебно-медицинската експертиза, че ищцата била адекватно и успешно лекувана, като се била възстановила бързо, като не била необходима оперативна интервенция. Липсвали данни за настъпили усложнения, като състоянието на ищцата било стабилизирано.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в 2 законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.О..

Жалбоподателят поддържа, че по делото липсвали доказателства за това как, при какви обстоятелства и къде точно били настъпили уврежданията. Първоинстанционният съд не бил обсъдил всички възражения на ответника, като формирал и неправилен извод относно наличието на причинна връзка между настъпилия инцидент и поведението /бездействието/ на служители на ответника. От заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза било установено наличието на дупка на пътното платно на ул.“Константин Щъркелов“ към 04.04.2021 год., но предвид изминалия период от време от деня на инцидента, не било доказано, че именно тази дупка била причина за уврежданията на ищцата. Налице било и съпричиняване от страна на ищцата, която поради невнимание допринесла за настъпването на вредите. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетелката М.С. – предполагаем очевидец. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени, евентуално размерът на обезщетението за неимуществени вреди – намален. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответницата по жалбата Л. Ц. Л. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част. Поддържа, че мястото на настъпване на увреждането било установено въз основа на събраните гласни доказателства чрез разпита на свидетел, който бил негов очевидец. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД. В случая натоварените лица не били извършили необходимите действия за привеждането на пътното платно в годно състояние за безопасно преминаване на пешеходци и от това тяхно бездействие били настъпили вреди за ищцата.

Видно било от заключението по съдебно-медицинската експертиза, че причинените на ищцата увреждания били в причинно-следствена връзка с настъпилото събитие на 18.09.2019 год. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения обратен иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника „Х.“ АД.

Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд бил допуснал нарушение на разпоредбите на чл. 236, ал. 2, чл. 12 и чл. 235 ГПК. Не било допустимо решението по обратния иск директно да следва от решението по главния иск. Не била изследвана материално-правната връзка между страните по обратния иск, като СРС не бил съобразил, че отговорността С.О. произтичала от Закона за пътищата /ЗП/, а отговорността на ответника по обратния иск от сключения договор между страните. Съдържанието на договора за изработка, от който произтичала правната връзка между страните по обратния иск изобщо не било разгледано, като липсвала и преценка в какво се изразявало неизпълнението на договорно задължение по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗЗД от страна на ответника. В случая било налице приемане на възложената работа от С.О. по смисъла на чл.

264 ЗЗД, съгласно представения по делото констативен протокол от 17.09.2019 год., подписан само един ден преди твърдяното увреждане, който СРС погрешно бил приел за оборен от показанията на свидетелката С.. Нямало отправено възражение за недостатъци от С.О. по смисъла на чл. 264 ЗЗД. Според ЗП, общинските пътища били публична общинска 3 собственост, а общините имали задължението за тяхното поддържане в състояние, отговарящо на изискванията на движението. При сключване на договор за поддръжка общината не се освобождавала от това свое задължение. Напротив, част от клаузите на процесния договор предвиждали задължение за общината да прегледа и приеме или да възрази срещу извършените работи. Периодичните прегледи и констативни протоколи били извършвани именно с цел изпълнение на задължението на общината за поддържане на пътищата и съблюдаване за тяхната годност. С приемането на работите на 17.09.2019 год., отговорността за претърпени вреди от състоянието на пътищата се прехвърляла изцяло върху възложителя, който бил приел работата без забележки. При липса на конкретни данни, изпълнителят не следвало да носи отговорност за недостатъци на извършената работа.

Липсата или наличието на данни, от които зависело ангажирането на отговорността на изпълнителя за недостатъци на извършената работа, бил фактически въпрос, който се преценявал от съда според всички факти по делото. Именно поради това в случая С.О., като възложител, не можела да прехвърли отговорността за претърпените от ищцата вреди върху изпълнителя, чиято работа била приета надлежно и без забележки. В тази връзка следвало да се има предвид Определение № 340 от 29.03.2016 год. на ВКС по гр. д. № 595 /2016 год., ІІІ г. о., ГК. От представените по делото доказателства било видно, че ответникът бил действал правомерно и при стриктно съблюдаване на закона, техническите и други правила /Приложени е№6 – Конструктивни качества на пътя) и характера на възложената работа, което било констатирано и с акт – протокол от 17.09.2019 год. Счита, че отговорността следвала от задълженията по договора и ответното дружество било задължено единствено за възложените по реда и в сроковете на договора видове работи по пътния участък, който бил предмет на индивидуално възлагане. Представеният по делото протокол двустранно подписан констативен протокол, съгласно чл. 8, ал. 4 от договора, установявал достигането на определеното ниво на поддръжка от изпълнителя, т.е. липса на дупки на пътното платно, при което ответникът не можел да отговаря за непредявени от С.О. недостатъци. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.

Ответникът по жалбата С.О. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника по обратния иск част. Поддържа, че представените по делото доказателства установявали принципно изпълнение на възложени работи по текущи ремонти на уличната и тротоарна мрежа, но не установявали кога било извършено, респ. прието, възложеното поддържане на улиците и тротоарите и дали извършеното обхващало и мястото на настъпване на твърдяното от ищцата увреждане. Поради това и представените протоколи не представлявали приемане на всички възложени дейности, поради което и нормата на чл. 264 ЗЗД не намирала приложение. Към датата на процесното увреждане – 18.09.2019 год., между страните бил налице действащ договор от 11.06.2019 год., с предмет поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа и пътните съоръжения на територията на общината – VІ-та зона, включваща районите „Искър“, „Слатина“, „Изгрев“ и „Средец“. По силата на този договор ответното дружество се задължило да извършва дейности по поддържане и текущ ремонт на уличната мрежа и пътните съоръжения в съответствие с 4 техническата спецификация на възложителя и техническо и ценово предложени, като ул.“Фредерик Жолио Кюри“ била включена в улиците текущо и превантивно поддържане по показателите за изпълнение на границите на VІ-та зона. Събраните по делото доказателства не установявали надлежното изпълнение на всички възложени работи, респ. приемането им от възложителя, поради което и ответното дружество не можело да се освободи от отговорност.