Определение № 4578 от 29.09.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4578 гр. София, 29.09.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20268002100545 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 147 527/05.12.2025 година, подадена П. П. П.–И., срещу решение № 6363/24.10.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 4650/2025 година.

С въззивното решение на Софийски градски съд е потвърдено първоинстанционното решение № 3174/25.02.2025 година на Софийския районен съд, гражданско отделение, 141 състав, постановено по гр. д. № 55 036/2024 година с което са отхвърлени предявените от П.

П. П.–И. срещу Столична община, район „Връбница“ искове с правно основание чл. 344, ал.

1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, за признаване за незаконно и за отмяната му като такова на уволнението на П.–И. от длъжността „заместниккмет“ на Столична община, район „Връбница“, извършена със заповед № РВР24-РД155008/10.06.2024 година на Кмета на Столична община, район „Връбница“, на основание чл.

39, ал. 4, чл. 39, ал. 5, чл. 46, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА, като П.–И. бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, а Столична община, район „Връбница“ бъде осъдена да й заплати сумата от 31 988.28 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 05.08.2024 година до 05.02.2025 година като неоснователни.

В подадената от П. П. П.–И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от П.–И. срещу Столична община, район „Връбница“ искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, 1 последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал.

1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба Столична община, район „Връбница“ е подал отговор с вх. № 16 426/06.02.2026 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 6363/24.10.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-А състав, постановено по гр. д. № 4650/2025 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователна като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено.

П. П. П.–И. е била уведомена за обжалваното решение на 07.11.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 147 527/05.12.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че по делото не било спорно, а и се установявало от представения трудов договор № РВР23РД15469/20.11.2023 г., че между П. П. П.–И. и Столична община, район „Връбница“ било съществувало трудово правоотношение, по силата на което първата била заемала длъжността „заместник-кмет“ на район „Връбница“ на Столична община. Това правоотношение било прекратено със заповед № РВР24-РД15-5008/10.06.2024 година на кмета на район “Връбница” на основание чл. 39, ал. 4, чл. 39, ал. 5 и чл. 46, ал. 1, т. 4 от ЗМСМА. Посочено било, че прекратяването било считано от датата на връчване на заповедта, без да се дължало предизвестие. В производството по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ– трудов спор за законността на извършено от работодателя уволнение, в тежест на същия било да установи, че бил упражнил законно извънсъдебно потестативното си право да прекрати едностранно трудовото правоотношение. В тежест на работодателя било да докаже, че доводите за незаконност на уволнението, въведени с исковата молба от ищеца, били неоснователни. Съгласно чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА заместник-кмет можел да бъде освободен без предизвестие със заповед на кмета на общината, съответно на кмета на района. Съдебният контрол за законност на уволнението на заместник-кмета се разпростирал само в две насоки-компетентността на издателя на акта (дали заповедта е издадена от оправомощения орган-кмета на общината); както и дали освободеното лице заемало длъжността „заместник кмет“, като самата преценка на работодателя за освобождаване на заместник-кмета от работа била такава по целесъобразност и не подлежала на съдебен контрол. В практиката на ВКС непротиворечиво се приемало, че правоотношението между заместник-кмета и общината възниквало на основание чл. 39, ал. 1 от ЗМСМА с едностранен акт на кмета, но то не било служебно, а трудово правоотношение. Разпоредбата 2 на чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА, сдържала специално основание за прекратяване на трудовото правоотношение на назначен от кмета на община (или район) заместник-кмет. Поради наличието на специална уредба на прекратяване на трудовото правоотношение на заместник-кмета, приложима била тя, а не основанията по КТ. Прието било още, че законът не въвеждал допълнителни изисквания за съдържанието на заповедта по чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА и преценката на кмета за освобождаване на заместник-кмет била по целесъобразност и не подлежала на съдебен контрол, като освободеният заместник-кмет не можел да основе защитата си срещу мотивите за освобождаването по целесъобразност, поради което и въвеждането на мотиви в заповедта не било необходимо.. Доколкото по делото било установено, че към момента на издаване на заповед № РВР24-РД155008/10.06.2024 година на кмета на Столична община, район „Връбница“ П.–И. била заемала длъжността „заместник-кмет“ при СО - район „Връбница“, както и че процесната заповед била издадена от лицето, заемащо длъжността кмет на район „Връбница“, то били налице предпоставките визирани в нормата на чл. 39, ал. 5 от ЗМСМА. Твърденията за незаконност на уволнението, очертаващи основанието на предявения иск и в чиито рамки била ограничена търсената съдебна защита съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, в конкретния случай били свързани с оспорване на процедурата по издаване на заповедта и по връчването й на служителя. Конкретно твърдяло се, че на 10.06.2024 година П.–И. е била на работното си място и била изпълнявала служебните си задължения, което според нея опорочавало издадената на същата дата заповед за прекратяване на трудовото й правоотношение. Въззивният съдебен състав считал, че повдигнатите въпроси относно датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение били неотносими към предмета на спора. По принцип писмените граждански волеизявления, каквото било и едностранното волеизявление на работодателя до работника или служителя за прекратяване на трудовото правоотношение, пораждали действие с достигането им до адресата-чл. 335, ал. 2 от КТ и по аргумент на чл. 13, ал. 2 и чл. 14, ал. 1 от ЗЗД, а нито КТ, нито ЗЗД съдържали правила за определяне времето на изпращането, съответно датата на издаване на заповедта за уволнение. Правната норма на чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ императивно регламентирала, че моментът на прекратяване на договора бил получаване на писменото изявление, от който момент упражненото от работодателя субективно право пораждало действие. Действително, в заповедта било посочено, че трудовото правоотношение се прекратявало от датата на издаването й–от 10.06.2024г., което било в пряко противоречие на правилото по чл. 335, ал. 2, т. 3 от КТ. Това обстоятелство, обаче, не опорочавало акта за прекратяване, нито обуславяло извод за незаконосъобразност на уволнителната заповед.

Поради това и моментът на издаването на заповедта за уволнението бил без правно значение с оглед конкретното фактическо твърдение за опорочаване на процедурата по издаване на акта и предвид основанието, на което било прекратено процесното трудово правоотношение.

Обстоятелството кое лице фактически било изготвило (написало) текста на заповедта също било неотносимо при преценка законосъобразността на уволнението. В случая заповедта била подписана от кмета на общината, разполагащ с правомощието да прекрати трудовото правоотношение с П.–И., и съгласувана с главния юрисконсулт. В документа не било 3 посочено лицето, което фактическо било изготвило същия. В този смисъл било ирелевантно за предмета на спора установеното по делото чрез показанията на свидетелката В., че на същата не било възлагано изготвянето на процесната заповед. В допълнение следвало да се посочи, че във въззивната жалба било направено признание от П.–И., че същата била на работа на 10.06.2024 година от сутринта до 16.00 часа, т. е. не до края на работния ден, като включително не оспорвала в тази връзка, че не била присъствала на оперативката в общината, проведена с начален час от 16.00 часа.

По делото били представени доказателства за връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение чрез нотариална покана. В случая връчването било извършено по реда и при условията на чл. 47, ал. 1 от ГПК-чрез залепване на уведомление. Връчителят бил удостоверил в съставената разписка, че адресът бил посетен на 21.06.2024 година, на 29.06.2024 година, на 10.07.2024 година, на 13.07.2024 година и на 19.07.2024 година, като адресатът не бил намерен, както и не било намерено лице, което било съгласно да получи поканата, поради което на 19.07.2024 година било залепено уведомление на входната врата.

П. П. П.–И. била оспорила верността на удостоверените от връчителя обстоятелства в разписката за връчване и конкретно–че било залепено уведомление на адреса и че длъжностното лице по призоваване било посетило адреса на посочените дати. Заявено било и възражение, че нотариусът не бил съставил констативен протокол във връзка с посещенията на адреса. Връчването на нотариална покана по реда на чл. 50 от ЗННД съставлявало допустим способ за уведомяване и връчване на книжа, когато били спазени предвидените в чл. 37–чл. 58 от ГПК правила. В конкретния случай въззивният съдебен състав приемал, че връчването на нотариалната покана чрез залепване на уведомление по реда и при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК било надлежно. В разписката за връчване било посочено, че връчителят бил посетил адреса повече от три пъти в продължение на 1 месец и не бил намерил адресата или друго лице, което да получи поканата. Така удостоверените обстоятелства покривали изискванията по чл. 47, ал. 1 от ГПК. Нотариалното удостоверяване се ползвало с обвързваща съда материална и доказателствена сила на официален свидетелстващ документ за удостоверените в него факти на основание чл. 179 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 от ГПК тежестта на доказване неистинността (неавтентичност или неверност) на официален документ падало върху страната, която го оспорвала. Разписката за залепване на уведомлението и обстоятелствата, при които било извършено, подписана от връчителя, също представлявали официален удостоверителен (свидетелстващ) документ по смисъла на чл. 179 от ГПК. В случая въззивният съд приемал, че материалната доказателствена сила на удостоверителното изявление на връчителя не била оборена от оспорващия при условията на пълно и главно доказване. Установявало се от показанията на свидетелката О. Б. (служителят, извършил връчванията), че била посещавала адреса пет пъти, включително на 21.06. и на 19.07.2024 година, като посещенията са били и в почивни дни. Свидетелката описвала подробно цвета на жилищната сграда, че същата била с ограничен достъп за външни лица и че връзката с живущите там се осъществява посредством звънци на домофонна уредба, монтирана отвън (пред входната врата) на блока.