Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 559 от 24.05.2022, Районен съд - Пазарджик

Съд
Районен съд - Пазарджик
Дело
Гражданско дело 691/2021
Вид
Решение № 559
Подписан
24.05.2022
Състав
Веселка Златева

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 559 гр. П., 24.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Веселка Златева при участието на секретаря Елена Пенова като разгледа докладваното от Веселка Златева Гражданско дело № 20215220100691 по описа за 2021 година

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.

В исковата си молба против Н. Г. М., ЕГН********** от гр.П., ул.“Х.Д.“№5, ет.2 ищецът

„Изи финанс“ЕООД,

ЕИК201196810, представлявано от управителя Б.Н., чрез юк.Г. твърди, че на 19.11.2020г. с ответницата сключили договор за предоставяне на кредит от разстояние № 317640 при условията на ЗПФУР и въз основа на подробна информация, достъпна на www.minizaem.bg., като на същия електронен адрес били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние.

Сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето “Съгласен съм с общите условия”, с което кандидатът безусловно приемал същите. След това кандидатът получавал и-мейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъдел одобрен, той получавал на личния си и-мейл договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четирицифрен уникален код. Той получавал втори и-мейл, в който се 1 съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения код. Преди извършване на паричния превод клиентът получавал обаждане на посочен от него телефонен номер, като разговорът се записвал.

По този начин той отново потвърждавал сключването на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. В случая запис не бил извършен. При кандидатстване ответникът посочил телефонен номер ... и имейл [email protected]. Активиращият код бил 3977.

Видно било, че етапите за сключване изисквали множество действия от страна на потребителя, като във всеки от тях той се запознавал с обстоятелството, че сключвал договор за предоставяне на кредит.

Следователно ответникът знаел в какво правоотношение встъпва.

По този начин кредитополучателят сключвал договора за предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпращал съобщение по телефон, с което го уведомявал, че паричните средства били преведени по посочения от него начин.

Сключването на договора чрез електронната платформа и последващото потвърждаване на сключването по време на телефонния разговор било годно доказателство по смисъла на чл. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по повод дефиницията на това какво е електронен документ бил чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) N 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г. Гореописаната процедура била извършена от ответника, в резултат на което на същия бил отпуснат кредит в размер на 2 950.00 лв.

Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора предаването на сумата следвало да бъде извършено по посочен от кредитополучателя начин. В случая тя била преведена по банкова сметка с титуляр ответника М. - в „Обединена българска банка“ АД с IBAN ...

До предявяване на иска не били постъпили плащания по договора за кредит от страна на ответника. Видно било от чл. 4, ал. 3, т. 2 от договора за кредит, че вземането на главницата в размер на 2950.00 лв. било разсрочено на 3 месечни вноски, от които първите 2 в размер на 983.33 лв., а третата - в размер на 983.34 лв. за периода 19.12.2020г. - 17.02.2021г.

При изплащане на вноските по кредита клиентът трябвало да преведе освен дължимата главница, още и договорна лихва, която била фиксирана и 2 не търпяла изменения по време на договора. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от него лихвения процент бил в размер на 40.15 %. Нямало плащания за вземанията за лихва, поради което дължима била лихвата за периода 19.11.2020г. 17.02.2021г. в размер на 194.70 лв.

Така кредитополучателят дължал на кредитора сумата от 3 144.70 лв., от които 2 950.00 лв. главница и 194.70 лв. договорна/възнаградителна лихва за периода 19.11.2020г. - 17.02.2021г., ведно със законната лихва върху претендираните суми от датата на входиране на исковата молба до окончателно изплащане на задълженията. Претендира разноските в настоящето производство, включително юрисконсултско възнаграждение в размер на 300.00лв.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника. Твърди, че процесният договор бил за потребителски кредит, поради което попадал под регулацията на Закона за потребителските кредити. ЗПК в разпоредбата на чл.5, ал.13 предвиждала възможността този вид договори да се сключват и дистанционно, чрез средства за отдалечена комуникация - по реда на ЗПФУП.

Ищецът твърди, че процесният договор е сключен при условията на Закона предоставяне на финансови услуги от разстояние. Не се оспорва това твърдение, но не било изпълнено задължението от страна на кредитора след сключването на договора да предостави незабавно преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 на чл. 5 от ЗПК. Не било изпълнено и условието преди потребителят да бъде обвързан от предложение или от договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът - в случая ищецът - да го уведоми своевременно за всички условия на договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние и да предостави информацията по чл. 8 и 9 от ЗПФУР на хартиен или на друг траен носител, достъпен за потребителя. В този смисъл на ответника не бил предоставен стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение № 2 към ЗПК, както и не е надлежно информирана предварително за условията по предоставянето на финансовата услуга – така, както изисквала разпоредбата на чл. 5, ал.1, т. 2 от ЗПУФП. Така ответникът не бил предварително информиран за последицата, която ще последва при непредставянето на обезпечение, а именно, че ще дължи неустойката, посочена в чл. 4, ал. 3, т.2 от договора.

Разпоредбата на чл. 24 от ЗПК препращала към разпоредбите на чл.144148 от ЗЗП. Процесният договор бил сключен при условията на неравноправни клаузи, тъй като в него се съдържали клаузи, представляващи неиндивидуално определени уговорки във вреда на потребителя; уговорки, които не отговаряли на изискването за добросъвестност и не на последно място – уговорки, които водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.

3

На основание чл. 22 от ЗПК ответникът прави възражение за нищожност на договора - поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 7-12 от ЗПК.

В нарушение на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК в договора не бил посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота по какъв начин е формиран същият, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните са регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представляват годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК), които включвали възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.), свързани с кредита. В договора не се съдържали конкретните параметри на общата дължима сума. Липсата на тази яснота водела до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е съставена.

В нарушение чл.11, ал.1, т.9 от Закона за потребителския кредит в договора не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент. Освен това, тъй като клаузата за възнаградителна лихва била недействителна (нищожна) поради противоречието й с добрите нрави и от тук несъществуваща, то практически не било изпълнено изискването да бъде посочен размерът на лихвата по договора и начинът на нейното прилагане.

Договорената възнаградителна лихва в договора била нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредита, а за обезпечени двукратния размер. В конкретния случай договорът за потребителски кредит бил без обезпечение, което налагало забраната възнаградителната лихва да надвишава три пъти законната.

Процесният договор за потребителски кредит не бил редовно обезпечен чрез договор за поръчителство или чрез банкова гаранция. Сключената клауза по чл. 4, ал.3, т. 2 била недействителна, тъй като на практика се е целяло заобикаляне на закона при определяне на максимален размер на разходите по кредита. Тази клауза за заплащане на неустойка поради неосигуряване на „поръчителя" била неравноправна. С нея се целяло неоправдано нарастване размера на разходите по договора за кредит. Макар тази неустойка да не се претендирала, то тя била основание за нищожност на договора, поради което заемополучателят дължал само чистата сума на кредита, което водело до самостоятелно основание за неоснователност на претендираната договорна лихва.

Не на последно място начисляването на т.нар. неустойка „поръчител" по своето същество представлявала разход по кредита по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, с което се надвишавало ограничението по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-голям от петкратния размер на законната лихва. В противен 4 случай тази клауза била нищожна - чл.19, ал.5 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява „общите разходи по кредита". Те били детайлно регламентирани в § 1, т. 1 ДР на ЗПК и включвали освен всички такси, комисионни и др., така също и разходи за допълнителни услуги свързани с договора за кредит - комисионни и възнаграждения от всякакъв вид според чл.19, ал.1 ЗПК. С наложената от ищцовото дружество клауза по процесния договор за неустойка за т.нар. „липса на поръчителство" се прикривали разходи, които по своето същество били включени в ГПР. Това прикриване било санкционирано от разпоредбата на чл.21, ал.1 ЗПК, според която всякакви клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, са нищожни. В случая това било налице.

Клаузата за възнаградителна лихва и клаузата за заплащане на възнаграждение за осигуряване на поръчител били нищожни на две групи основания - поради цялостна недействителност на договора и поради самостоятелното им противоречие с добрите нрави, материалния закон и нищожност поради заобикаляне на закона.

Затова ответникът дължал връщане само на претендираната главница от 2 950 лв., като не оспорва факта, че е получил тази сума по банковата си сметка от ищцовото дружество на посоченото в исковата молба основание.

Твърди, обаче, че от своя страна има парични вземания от ищцовото дружество - в размер над претендираната главница. Прави възражение за процесуално прихващане между тези насрещни еднородни задължения, в резултат на което се погасявала претендираната главница. Вземанията на ответника произтичали от предходни 8 договора за потребителски кредити, сключени със същото това дружество в периода 2017- 2020 г., по които договори ответникът е заплатил изцяло неоснователно начислената неустойка поради това, че не били осигурени поръчители за обезпечаване вземанията на същото това дружество по представените кредити. Поради нищожност на тази клауза всички получени въз основа на нея суми били без правно основание, ищецът се бил обогатил неоснователно за сметка на ответника. Ответникът не можел да посочи точната дата и номер на договорите, тъй като ищецът отказвал да предостави справка за тези приключили поради пълно изпълнение договори, с мотива, че законът не ги задължавал да предоставят информация по вече приключили договори. Вземанията по тази еднотипна неравноправна клауза за неустойка поради неосигуряване на поръчители по всички договори били в размер на 4800 лв. Тъй като тази сума надвишавала стойността на претендираната главница и лихви, компенсационното изявление за прихващане погасявало претендираните от ищеца суми, поради което претенцията се явявала неоснователна.