Решение № 579 от 11.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 579 гр. Пловдив, 11.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20255330111609 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от В. В. В., чрез пълномощник – адв. М. М., против „Изи Финанс“ ЕООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 517 лева, представляваща недължимо платена по недействителен Договор за предоставяне на кредит № ***** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на сумата, а в условията на евентуалност е предявен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 417 лева, представляваща недължимо платена по недействителна клауза за неустойка по чл. 3.2 от Договор за предоставяне на кредит № ***** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – *** г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен Договор за предоставяне на кредит № ***** г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем сума в размер на 2000 лева със задължение за връщане на сумата в размер на 3866,17 лева, при лихвен процент в размер на 40,15 % и ГПР 48,44 %. В чл. 3, ал. 1 от договора било установено задължение на кредитополучателя да предостави обезпечени измежду банкова гаранция или две физически лица – поръчители. Съобразно чл. 3, ал. 2 от договора при непредоставяне на обезпечение се дължала неустойка в размер на 1041,48 лева. Посочва се, че ищецът заплатил на ответника сумата от 2000 лева за 1 главница, 100 лева за лихва и 417 лева за неустойка. Изложени са съображения за нищожност на процесния договор на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. В договора липсвало посочване дали ГЛП е фиксиран или променлив, като не се съдържала информация за общия размер на възнаградителната лихва. На следващо място се претендира нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколко в процесния договор липсвало посочване на компонентите, включени в ГПР. Същият не съответствал на реално приложения по договора, тъй като в него не била включена уговорената неустойка в размер на 1041,48 лева. Изтъква се, че по този начин ГПР не е формиран съобразно изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК и поради невключване на неустойката в неговия размер се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Последното представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП. При условията на евентуалност се поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, както и неравноправна на основание чл. 143, т.

19 и т. 5 ЗЗП. По изложените съображения се обосновава правен интерес от предявяване на настоящия иск. Претендира се присъждане на разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Изи Финанс“ ЕООД, с който се изразява становище за местна неподсъдност на делото, нередовност на исковата молба и недопустимост на предявения иск поради липсата на правен интерес. По същество се признава наличието на облигационно правоотношение между страните по Договор за предоставяне на кредит № ***** г., както и нищожността на включената в него клауза за неустойка. Сочи се, че с писмо на Комисията за защита на потребителите неустоечната клауза е приета за неравноправна, като е даден срок на ответното дружество за премахването й от договорите за кредит. По тази причина постъпилите от ищеца плащания били разпределени единствено за покриване на вземанията за главница и лихва, не и неустойка. Поддържа се, че нищожността на клаузата за неустойка не води до недействителност на целия договор на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Възразява се срещу изложените от ищеца твърдения за недействителност на процесния договор за кредит. По наведените доводи се моли за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на исковата претенция или за отхвърляне на предявения иск.

С допълнителна молба вх. № ***** г., подадена от адв. М., като пълномощник на ищеца В. В., е изложено становище във връзка с направените в отговора на исковата молба възражения. По отношение на местната подсъдност се сочи, че приложение намира разпоредбата на чл. 113 ГПК. Що се отнася до възражението за недопустимост на предявения иск се изтъква, че процесният договор е съдържал неусточна клауза, което обосновавало неговата недействителност и претенцията по главния иск за връщане на платеното над главницата.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа 2 страна следното:

От приетите по делото писмени доказателства се установява, че между „Изи Финанс” ЕООД, в качеството на кредитор, и В. В. В., като кредитополучател, е сключен Договор за предоставяне на кредит № ***** г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 2000 лева.

Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 40,15 %, а годишният процент на разходите е 48,44 %. Общият размер на дължимата сума възлизал на 2824,69 лева.

В чл. 3, ал. 1 от договора е посочено, че потребителят се задължава с срок от 5 дни от сключване на договора да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: банкова гаранция за сумата по договора в размер на 2824,69 лева, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията или две физически лица – поръчители, които да отговарят на следните изисквания: да представят служебна бележка от работодателя за размер на трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход да е в размер над 1000 лева, да работят по трудов договор без определен срок, да не са потребители или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с ищеца, да нямат неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други банки и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от „Редовен“, да подпишат договор за поръчителство. В ал. 2 е предвидено, че при неизпълнение на посоченото задължение, потребителят дължи неустойка в размер на 1041,48 лева, която се заплаща с погасителната вноска. Посочено е, че общо дължимата сума по договора при непредоставяне на обезпечение възлиза на 3866,17 лева.

Представени са платежни нареждания за извършени парични преводи в полза на ответника „Изи Финанс“ ЕООД, с наредител И.П.В., с основание „439505; В. В. **********“, както следва: на 24.07.2023 г. – 338 лева, на 05.10.2023 г. – 332 лева, на 27.10.2023 г. – 330 лева, на 28.11.2023 г. – 326 лева, на 10.01.2024 г. – 330 лева, на 09.02.2024 г. – 150 лева, на 11.03.2024 г. – 130 лева, 24.04.2024 г. – 130 лева, на 30.09.2024 г. – 130 лева. Представено е и преводно нареждане от 18.08.2023 г., за сумата в размер на 321 лева, с наредител В. В., но не е ясно в чия полза е направен превода.

Видно от приложен към отговора на исковата молба Оборот по дебита и кредита по сметка на ищеца В. В. е внесена общо сумата в размер на 2517 лева, от която 2000 лева – главница и 517 лева – лихва, като е премахнато задължение за неустойка в размер на 1135,64 лева.

По делото е представено писмо с изх. № Ц-03-9131/04.11.2024 г. от Комисията за защита на потребителите до ищеца „Изи Финанс“ ЕООД, в което клаузата за заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в сключваните от ищеца договори за кредит е приета за неравноправно и е предоставен срок за отстраняването й от съдържанието на договорите.

Приложено е и извлечение от интернет страницата на ищцовото дружество 3 относно обявление за признаване на клаузата за неравноправна и премахването й от договорите.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

По делото не се спори и по категоричен начин се установи , че между страните е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съобразно разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 3, ал. 2 от процесния договор, при непредоставяне в срок от страна на потребителя на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява неустойка в размер на 1041,48 лева. Разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора, възлага в тежест на потребителя да осигури обезпечение чрез поръчители – физически лица /които да отговаря на кумулативно поставени изисквания, посочени по-горе в изложението/ или банкова гаранция в по-голям размер от предоставения кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за потребителски кредит, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 3, ал. 1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания или банкова гаранция, за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от 4 длъжника, то кредиторът единствено цели да се обогати за сметка на длъжника и да го натовари със задължението да му заплати допълнително възнаграждение /обозначено като неустойка/ за предоставения финансов ресурс.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, в каквато насока се съдържа изрично признание в отговора на исковата молба. Стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 11, ал. 2 от договора, изначално разсрочва вземането за неустойка при липса на обезпечение. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочена стойността на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. По делото е отделено за безспорно обстоятелството, че процесната неустойка не е взета предвид при изчисляване на ГПР. При това положение е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.