Решение № 3396 от 05.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3396 гр. Пловдив, 05.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330111055 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от В. Г. Н., ЕГН **********, против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 26, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 11, вр. ****., предвиждаща заплащането на такса за разглеждане на документи в размер на 693.97 лева, сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен онлайн договор за кредит ****., по силата на който на ищцата бил предоставен заем в размер на 2500 лева, при фиксиран лихвен процент от 30 % и ГПР – 65.60 %, за срок от 24 месеца.

Сочи, че съгласно Раздел „Основни условия“ от договора, заемателят дължи и еднократна такса за разглеждане в размер на 693.97 лева.

Ищецът поддържа, че е усвоил изцяло предоставените заемни средства, но не дължи заплащане на такса за разглеждане, поради нищожност на клаузата, като неравноправна.

Таксата била във фиксиран размер, като липсвало каквато и да еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя, поради което счита, че същата е неравноправна, на основание чл. 144, т. 9 ЗЗП. Освен това, твърди, че тази такса представлява и скрит разход по договора за кредит и с нея се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК

Позовава се и на чл. 22 ЗПК, съгласно която разпоредба, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, да бъде посочен точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по заемното правоотношение.

С оглед изложеното, моли да бъде прогласена нищожността на клаузата от Договор за кредит *** предвиждаща заплащането на такса за разглеждане на документи в размер на 693.97 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави и заобикаляща разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Претендира разноски.

1

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор със становище за неоснователност на предявения иск.

На първо място излага становище, че предявеният иск е недопустим, тъй като кредитополучателя – ищец е получил процесния кредит, не е упражнил правото си на отказ, ползвал е кредита и не е имал възражения относно договорните отношения.

Евентуално, счита, предявения иск за неоснователен. Неоснователни били твърденията на ищеца за нищожност на такса разглеждане на документи.

Излага, че таксата за разглеждане е включена в ГПР, като последният, съгласно чл. 19 ЗПК не надвишавал определената от законодателя граница.

Навежда доводи, че таксата е дължима, тъй като извършва внимателен анализ относно кредитоспособността на всеки един клиент в процеса на разглеждане на искането за кредит, който анализ е обвързан с време и разходи.

Твърди, че клаузата е индивидуално уговорена, тъй като при подаване на заявката за кредит, таксата за разглеждане се променяла, съобразно избраните от клиента сума на кредита и срок за погасяване.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По допустимостта:

Възражението в отговора на исковата молба е неоснователно, не е подкрепено с каквито и да е доводи, които да бъдат преценени от съда, като същевременно, предвид направените оспорвания на иска и липсата на признанието му, следва, че спорен предмет е налице.

По основателността:

В тежест на ищеца е да установи наличието на договор за заем, който не отговаря на твърдените законови изисквания, при което са налице пороци, водещи до неговата недействителност; наличието на предпоставки за нищожност на клаузата, предвиждаща заплащане на таксата за разглеждане на документи, поради противоречие с добрите нрави и нарушение на материалния закон.

Ответната страна следва да докаже валидност на договора и оспорената му клауза, който е сключен съобразно изискванията на ЗПК и при спазване правата и интересите на потребителя, като опровергае твърденията на ищеца и установи всички свои твърдения и възражения в отговора.

При така разпределената доказателствена тежест, съдът приема установителния иск за основателен и доказан, по следните съображения:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан Договор за кредит ***, по който на ищеца е предоставена сумата от 2500 лева, която е усвоена, както и, че в договора за кредит е уговорена такса за разглеждане на документи в размер на 693.97 лева. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 5015/12.04.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетия като писмено доказателство по делото Договор за кредит ****/л.8-10/. С процесния Договор за кредит, на ищеца е предоставена сума в размер на 2500 лева, при фиксиран лихвен процент от 30 %, а ГПР е 65.60 %. Уговорена е също „такса за разглеждане на документи“ в размер на 693.97 лева. Ищецът се е задължил да върне сумата в срок до 10.04.2026 г., като общият 2 размер на всички плащания е записан, че възлиза на 4042.84 лева.

В Договора е посочено, че таксата за разглеждане се дължи в деня на подписване на индивидуалния договор за кредит, като същата бива възстановена от Клиента с дължимите месечни вноски, съгласно погасителния план, Приложение към индивидуалния договор за кредит. Видно от приетия по делото - Погасителен план към договора /л.10/, се установява, че таксата е в общ размер на 693.97 лева, като се заплаща от заемателя разсрочено, като се добавя в размера на всяка от погасителните вноски.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

В настоящия случай, таксата за разглеждане представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение.

Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение.

Ето защо е налице неравноправна клауза, с която реално се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП и води до неоснователно обогатяване за кредитора.

Съдът намира тази клауза за нищожна и на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Според тази разпоредба всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, е нищожна. Визираната клауза, предвиждаща такса за разглеждане има за цел да заобиколи ограничението на чл. 10а ЗПК, съгласно което кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Освен това, клаузата за дължимостта на таксата за разглеждане на документи, противоречи на добрите нрави; представлява 27.75 % от размера на предоставената сума /(693.97/2500)*100/; води до неоснователно обогатяване за кредитора, като предвижда допълнително възнаграждение за същия, което обаче е недължимо на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК; следва да бъде включена в ГПР, като при това положение - заобикаля забраната на чл.

19, ал. 4 и 5 ЗПК; чрез нея се стига до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл. 143 ЗЗП. Клаузата, предвиждаща плащане на такса за експресно разглеждане на документи е установена и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Доколкото противоречията между клаузата за разглеждане за паричен заем и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за такса за разглеждане за отпускане на заема в размер на 693.97 лева, уговорен в договора.

Ето защо иска за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се 3 уважи, като основателен и доказан.

Относно разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 50 лева, която сума следва да му се възстанови от ответника, като законна последица от решението.

Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 6) е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Г. М., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ.

Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение. Ето защо, съдът като взе предвид вида и размера на иска, действащата Наредба № 1/09.07.2004 г., за минималните размери на адвокатските възнаграждения и при съобразяване на Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г., съдът намира, че дължимите в случая разноски за адвокатско възнаграждение следва да се определят в размер на 400 лева. Посочената сума следва да се присъди в полза на пълномощника, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.

Мотивиран от горното, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между В. Г. Н., ЕГН ********** и „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, че клаузата от Договор за кредит ***, предвиждаща заплащане на такса за разглеждане в размер на 693.97 лева, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и неравноправност.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, да заплати на В. Г. Н., ЕГН **********, сумата от 50 лева (петдесет лева) - деловодни разноски за производството по настоящото гражданско дело № 11055/2024 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с..

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, да заплати на адв. Г. Г.

М., АК-Пловдив, със служебен адрес – ***, сумата от 400 лева (четиристотин лева) – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на В. Г. Н., ЕГН **********, за производството по настоящото гражданско дело № 11055/2024 г. по описа на ПРС, ХVІІІ гр.с..

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4

5