Решение № 402 от 06.09.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 402 гр. София, 06.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Виктория Р. Стоилова Въззивно гражданско дело № 20261800500172 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 160/23.09.2025 г., постановено по гр.д. № 736/2021 г. по описа на Районен съд – Своге, са уважени изцяло предявените от Г. П. А. срещу „Уникредит Булбанк“ АД обективно кумулативно съединени искове с правно осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 3156,59 лева, представляваща платена без основание сума за главница по Договор за банков кредит № 237 от 29.08.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.07.2021 г. до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 170,00 лева, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва за периода 09.07.2016 г. до 20.08.2016 г. по Договор за банков кредит № 237 от 29.08.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.07.2021 г. до окончателното й изплащане. С посоченото решение е разпределена и отговорността за разноски между страните, като на осн. 78, ал.

1 ГПК ответникът „Уникредит Булбанк“ АД е осъден да заплати на ищеца Г.

П. А., сумата в общ размер на 476,26 лева, представляваща заплатени от последната разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице, както и осн. чл. 38 ЗАдв. ответникът „Уникредит Булбанк“ АД е осъден да заплати на адв. И. сумата в размер на 1015,66 лева за оказана безплатна адвокатска помощ.

Така постановеното решение е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство – „Уникредит Булбанк“ АД, чрез адв. Д.

1

Ц., като във въззивната жалба по същество са развити доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се доводи, че по процесния договор за банков кредит не са налице суми, които банката да е получила без основание, тъй като за всяко плащане е налице валидно правно основание, изрично посочено в самия договор. Твърди се, че договорът е сключен с фиксиран минимален годишен лихвен процент (ГЛП) в размер на 8,17 % за целия срок на договора, под който лихвата не може да пада, като никъде в договора не е предвидено задължение на банката да намалява първоначално уговорения минимален лихвен процент. Поддържа се, че базисният лихвен процент (БЛП) не е равен на едномесечния индекс, а се определя от Управителния съвет на банката въз основа на посочения индекс, поради което ГЛП представлява сбор от конкретно определени по размер БЛП и надбавка. Оспорва се изводът на съда за неравноправност и нищожност на клаузата на т. 11.1.3 от договора, като се поддържа, че тя не е нищожна на нито едно от посочените основания, Счита, че са приложими изключенията на чл. 144 ЗЗП и че клаузата е индивидуално уговорена с ищцата. Излага се, че по договора няма въведена премия, поради което представените протоколи на Управителния съвет са неотносими. Поддържа се стореното възражение за погасяване на исковата претенция по давност, като се твърди, че извършеното от ищцата отнасяне на твърдяна надвзета лихва към надвзета главница е правно недопустимо и цели заобикаляне на изтеклата давност за вземанията за лихва за периода преди 2016 г. Навеждат се доводи и за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – необсъждане на всички възражения на ответника – и за необоснованост на решението. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна – Г. П. А., чрез адв. Р. И., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че банката е получавала всеки месец суми над реално дължимите, които е следвало да бъдат отнасяни за погасяване на остатъчната главница, поради което към датата на предсрочното погасяване, главницата е следвало да бъде в по-нисък размер. Излага се, че вземанията не са погасени по давност, тъй като съобразно практиката на СЕС давността тече от по-ранния момент между настъпване на предсрочната изискуемост и изтичане срока на кредитното правоотношение, а в случая кредитът е погасен на 14.09.2016 г. и исковата молба е подадена преди изтичане на петгодишния давностен срок. Поддържа се, че страните никога не са уговаряли фиксиран минимален лихвен процент, че т. 4 от договора е индивидуално уговорена и препраща към т. 10.3 и т. 10.4 от Общите условия, конкретизиращи начина на определяне на базовия лихвен индекс (Sofibor), с което се дерогира всяка обща клауза, вкл. евентуален минимален ГЛП по т. 11.1.3, както и че последната клауза е нищожна. Моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Претендира разноски, включително за осъществена безплатна адвокатска защита по реда на чл. 38 ЗАдв.

Окръжен съд – София, като съобрази доводите на страните и 2 събраните писмени доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения двуседмичен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК (препис от решението е връчен на процесуалния представител по реда на чл. 39, ал. 1, вр. чл. 51, ал. 1 ГПК на 17.10.2025 г., а жалбата е подадена по пощата на 30.10.2025 г.), от процесуално легитимирано лице – надлежно упълномощения процесуален представител на ответника по иска – адв. Д. Ц., като е съобразена и с изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 3, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, поради което същата се явява допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

След извършената служебна проверка на първоинстанционното решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявените такива.

Производството пред Районен съд – Своге е образувано по искова молба от 09.07.2021 г., уточнена с молба от 17.10.2022 г., подадена от Г. П. А. срещу „УниКредит Булбанк“ АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за заплащане на сумата от 3156,59 лева, представляваща платена без основание сума за главница по Договор за банков кредит № 237/29.08.2007 г. (разликата между заплатената през август 2016 г. остатъчна главница и действително дължимата такава), и за сумата от 170,00 лева, представляваща платена без основание възнаградителна лихва за периода 09.07.2016 г. – 20.08.2016 г.

(разликата между заплатената и действително дължимата възнаградителна лихва), ведно със законната лихва върху двете суми, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.07.2021 г. до окончателното изплащане.

В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на посочения договор на ищцата Г. П. А. е предоставен кредит в размер на 54 000,00 лева за 3 закупуване на земя, при променлив годишен лихвен процент (ГЛП), определен в т. 4.1а от договора и формиран от променлив базисен лихвен процент в размер на 1М SOFIBOR (възлизащ към датата на сключване на 4,493 %) и надбавка от 3,677 %, при което ГЛП е възлизал на 8,17 %. Ищцата е посочила, че при тълкуване на клаузите на договора и общите условия така уговореният ГЛП се прилага автоматично, без за това да е необходимо допълнително споразумение между страните или изричен акт на банката, като е следвало да се променя съобразно измененията на SOFIBOR. Изложени са твърдения, че с решения на Управителния съвет на банката, обективирани в приетите протоколи, без съгласие от страна на ищцата и в нарушение на договора е променена методологията на изчисляване на ГЛП, чрез въвеждане на непредвидения в договора лихвообразуващ елемент „премия“, поради което плащаните месечни вноски не са били съобразени с намаленото ниво на индекса SOFIBOR от октомври 2008 г., като от там насетне е била заплащана лихва над дължимия размер. Евентуално са изложени твърдения, че клаузата на т. 11.1.3 от договора е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 143, т.

3, т. 10, т. 12, пр. 2 и т. 17, чл. 146 и чл. 147, ал. 1 ЗЗП и чл. 58 ЗКИ, като неравноправна. Същата не била индивидуално уговорена и била съставена по неясен начин, доколкото същата предвижда изменение на лихвата само в посока увеличаване при неопределеното понятие „пазарни условия“, без максимален праг и обективни критерии, без възможност за намаляване на лихвата при спад на индекса и с възлагане на целия риск върху потребителя, поради което според ищеца същата е в противоречив и с добрите нрави.

В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът „УниКредит Булбанк“ АД е оспорил предявените искове по основание и размер. Признал е наличието на облигационно правоотношение по договора за кредит, но е поддържал, че по него не са налице суми, получени без основание, тъй като за всяко плащане е налице валидно правно основание, изрично посочено в договора, който е сключен с фиксиран минимален ГЛП в размер на 8,17 % за целия срок, като никъде не е предвидено задължение на банката да намалява първоначално уговорения минимален лихвен процент.

Ответникът е изложил твърдения, че съгласно договора базисният лихвен процент не е равен на индекса SOFIBOR, с оглед на което оспорената клауза не е нищожна, тъй като са приложими изключенията на чл. 144 ЗЗП и е индивидуално уговорена, както и че по договора няма въведена премия, поради което представените протоколи на Управителния съвет са неотносими.

Направил е възражение за погасяване на вземанията по давност, като поддържа, че ако банката е надвзела лихва, претенцията е следвало да е за връщане именно на надвзета лихва, а не на надвзета главница.

За да уважи предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че сключеният договор за банков кредит е потребителски по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, в който случай съдът е длъжен служебно да следи за неравноправния характер на договорните клаузи. Въз основа на тълкуването на т. 4.1а от договора във връзка с относимите клаузи от Условията, съдът е приел, че уговореният ГЛП е двукомпонентна величина, съставена от променлив базисен лихвен процент – 1М SOFIBOR, и фиксирана надбавка от 4

3,677 %, като посоченият размер от 8,17 % е стойността на ГЛП към датата на сключване на договора, а не самостоятелно уговорен фиксиран минимум, поради което дължимата лихва е следвало да се променя съобразно измененията на SOFIBOR. Съдът е приел, че този извод се потвърждава и от решенията на Управителния съвет на банката, доколкото многократното въвеждане и увеличаване на „премия“ като компонент на базовия лихвен процент установява, че самата банка е разбирала, че понижаването на индекса води до понижаване на дължимата от кредитополучателите лихва. По-нататък съдът е приел, че клаузата на т. 11.1.3 от договора е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като предвижда възможност за увеличаване на ГЛП само при нарастване на пазарните условия с повече от един пункт, но не предвижда съответна възможност за намаляване на лихвата при понижаване на базисния лихвен процент, с което целият риск от промяна на пазарните условия е възложен върху потребителя, а банката не поема никакъв риск – в негова вреда и при значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Приел е, че клаузата не е индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, като е съобразил, че тежестта да докаже индивидуалното договаряне е на ответника (чл. 146, ал. 4 ЗЗП), но такива доказателства не са ангажирани – заявен е отказ от единия допуснат свидетел, а другият не е доведен – поради което е приел клаузата за нищожна на основание чл. 146, ал.