Решение № 7409 от 01.11.2019, Софийски градски съд

Р Е

Ш Е Н

И Е

№ … гр. София, 01.11.2019 г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ

ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д.

№16124 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца Е.Г.И. срещу решение от 14.05.2018 г. по гр.д. №6708/2017 г. по описа на СРС, 127 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Б.ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД за периода 01.06.2008 г. – 19.12.2016 г. и разликата над сумата от 83,47 лв. до пълния претендиран размер от 4883,71 лв., представляваща лихва за забава върху главницата от 6816,63 лв., и в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Б.ДСК“ ЕАД иск с правно основание чл.82 ЗЗД за разликата над сумата от 1000,00 лв. до пълния претендиран размер от 2000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди /преживени стрес, тревожни емоции и неудобства/, причинени от неизпълнение на договор за ипотечен кредит от 20.12.2017 г., изразяващо се в неправомерно увеличение размера на лихвата по процесния договор въз основа на нищожни клаузи за периода 01.06.2008 г. – 02.02.2017 г., като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди, че СРС неправилно е приел, че задължението за връщане на полученото без основание е без срок за изпълнение, а същото подлежи на връщане от деня на получаване на престацията, поради което и лихва се дължи от същия момент. Сочи още, че първоинстанционният съд неправилно е определил размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „Б.ДСК“

ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която е искът с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 6816,63 лв. до пълния претендиран размер от 11 426,54 лв. и не е обжалвано от ответника в частта, в която е уважен искът с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД и в частта, в която исковете с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД и чл.82 ЗЗД са уважени до посочените по-горе размери, поради което решението в тези части е влязло в законна сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

По жалбата в частта на иска с правно основание чл.86 ал.1 ЗЗД:

Основателността на иска за лихва за забава предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Забавата за връщане на даденото без основание настъпва след покана /моментът на настъпване на изискуемостта е различен от момента на забавата/. Съгласно трайната практика на ВКС /напр. решение

№176/13.06.2012 г., постановено по т.д. №1078/2010 г. по описа на І ТО и др./, за да е налице забава в изпълнението на реституционно парично задължение по чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, следва кредиторът да е отправил покана за изпълнение към длъжника. Изискуемостта на вземането възниква от разместване на имущественото благо без основание, но длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД от деня на поканата за изпълнение. Преди този момент няма основание да се счита, че длъжникът е в забава, тъй като нормата на чл.84 ал.2 ЗЗД разпорежда, че когато няма определен ден за изпълнение, поканата на кредитора поставя длъжника в забава и от този момент той дължи обезщетение за вредите от забавеното изпълнение.

По делото е установено, а и не се спори, че ответникът е получил покана за доброволно плащане на 12.12.2016 г., поради което същия е в забава, считано от 20.12.2016 г., както правилно е приел и СРС.

С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в тази му част.

По жалбата в частта на иска с правно основание чл.82 ЗЗД:

Тъй като решението на СРС е влязло в законна сила в посочената по-горе част, то основанието на предявения иск е установено със сила на присъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост.

Когато неимуществените вреди са причинени от неизпълнението или неточното изпълнение на договорни задължения, на обезщетяване подлежат вредите, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а при установена по делото недобросъвестност на длъжника /знание на фактите, обуславящи по-тежката му отговорност/ – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди /ТР №4/2012 г на ОСГТК на ВКС/.

Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.

Настоящият съдебен състав, при определяне размера на обезщетението, отчита характера на предизвиканите у ищеца негативни емоции, затруднения в ежедневието, притеснения и психическо напрежение, както и продължителния период, през който ги е търпяла, както и че към настоящия момент няма остатъчни психически травми. С оглед на изложеното по-горе и предвид икономическата конюнктура, съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди е в размер на 1000,00 лв., което води до извод, че определеното от първата инстанция обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди не е в занижен размер.

Поради гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено и в тази му част.

Воден от гореизложеното, съдът

Р

Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение №407016/14.05.2018 г., постановено по гр.д. №6708/2017 г. по описа на СРС, ГО, 127 състав, в обжалваната му част.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.