Решение № 1765 от 22.11.2021, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 1765 гр. Варна, 22.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 9 СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Насуф Исмал при участието на секретаря Илияна Илк. Илиева като разгледа докладваното от Насуф Исмал Гражданско дело №

20213110107256 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени от „А. з. с. н. в.” ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: *, против П. Н. Р., ЕГН **********, с адрес: *, обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал.

1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК вр. чл. 10 от ЗПК вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните със сила на пресъдено нещо, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва: 1./ 650.00 лева – невърната главница по договор за заем № 325182 от 11.06.2019 г., сключен между ответника и „С. к.“ ООД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 29.01.2021 г. до окончателното погасяване на задължението; 2./ 42.26 лева – договорна лихва, начислена за периода от 25.06.2019 г. до 17.12.2019 г.; 3./ 215.33 лева – мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 18.12.2019 г. до 29.01.2021 г., с изключение на периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г., които суми са прехвърлени в полза на ищеца с приложение № 1 от 03.07.2020 г. към договор за цесия от 24.09.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК с № 261229/16.02.2021 г. по ч. гр. д. № 1354 по описа 2021 г. на РС-Варна.

В исковата молба се твърди, че по заявление на ищеца за процесните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу която е подадено възражение по чл. 414 от ГПК, е обусловило предявяването на настоящите установителни искове.

Ищецът поддържа, че на 11.06.2019 г. между „С. к.“ ООД и ответника бил сключен договор за паричен заем № 325182, по силата на който дружеството предоставило на ответника паричен заем в размер от 650.00 лева. Твърди се, че сумата е предоставена на ответника в брой, при подписването на договора. Поддържа се, че страните са договорили размерът на договорната лихва да бъде 77.87 лева, като общият размер на сумата по договора бил 727.87 лева, която е уговорено да бъде изплатена разсрочено на 27 броя равни седмични погасителни вноски, всяка в размер от 42.00 лева с падеж на първата вноска – 18.06.2019 г. и последна погасителна вноска – 17.12.2019 г. Сочи се, че страните са договорили и заплащане на обезщетение при забавеното погасяване на главното вземане за 1 всеки ден просрочие, считано от падежа в размер на законната лихва за забава.

Твърди се, че ответникът не е погасил претендираните суми, произтичащи от договора за заем.

С оглед на изложеното и липсата на последващи плащания се твърди, че ответникът дължи на кредитора стойността на главницата и договорната лихва в предявените размери и периоди. С оглед забавата дължи и законна лихва също в предявените размери и периоди.

Твърди се още в исковата молба, че с приложение № 1 от 03.07.2020 г. към договор за цесия от 24.09.2019 г. на ищеца били прехвърлени всички вземания по процесния договор за заем, за което длъжникът бил уведомен и което легитимира ищеца. Наред с това ищецът сочи, че към сезиралата съда искова молба прилага уведомление за цесия, като поддържа, че с връчване на препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея ответникът се счита за надлежно уведомен за настъпилото във времето частно правоприемство.

По същество моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал писмен отговор на сезиралата съда искова молба.

В проведеното открито съдебно заседание, ищецът редовно призован, не се представлява. С молба от 28.10.2021 г. поддържа исковата молба и моли съда да уважи предявените искове като основателни.

Ответникът, редовно призован за същото съдебно заседание, не се явява и не се представлява.

Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на исковото производство, очертани в исковата молба и отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:

Видно е от присъединеното ч. гр. д. № 1354 по описа за 2021 г. на РС-Варна, ГО, 9-ти съдебен състав, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за предявените суми, срещу която е подадено възражение по чл. 414 от ГПК.

Видно от представения Договор за паричен заем № 325182 от 11.06.2019 г. /л. 7/, сключен между „С. к.“ ООД и ответника, кредитодателят се задължил да предостави потребителски кредит на ответника в размер от 650.00 лева. Видно от чл. 4. 1 от договора сумата е предоставена в брой на заемателя. Общата стойност на плащанията по кредита възлиза на 727.87 лева, като се констатира още, че страните са уговорили кредитополучателят да заплаща на кредитодателя възнаграждение за ползването на заетата сума в размер на уговорената фиксирана за срока на договора възнаградителна лихва при лихвен процент 40.05 % и ГПР 49.6%. Съгласно чл. 8 от договора в случай, че заемателят не предостави като обезпечение банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 9, ал. 2 от ОУ към договора за заем, в тридневен срок от сключването на договора, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 406.13 лева, с начин на разсрочено плащане съгласно погасителния план. Договорено е сумата да бъде изплатена разсрочено посредством 27 броя седмични анюитетни погасителни вноски първата с падеж 18.06.2019 г. и последната с падеж 17.12.2019 г., като първите две в размер на 5.06 лева и останалите 25 – 28.71 лева. Страните са уговорили също в чл. 7 от договора, че в случаите на забава кредитополучателя дължи обезщетение в размер на законната лихва.

По делото са представени и погасителния план към договора /гърба на л. 8 и ОУ към договор – гърба на л. 9 и следв./.

Констатира се по делото, че договорът е сключен по искане на ответницата от 2

06.11.2019 г. /л. 12/.

Приет е Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 24.09.2019 г., сключен между „С. к.“ ООД като цедент и „А. з. с. н. в.“ ЕАД като цесионер, както и Приложение № 1 от 03.07.2020 г. към процесния рамков договор за цедиране на задължения, в който са описани конкретните прехвърлени вземания, като на л. 22 от делото фигурира ответникът П. Н. Р., чиито цедирани задължения възлизат на 1101.33 лева. От представеното потвърждение /л. 19/ се констатира, че цедентът-кредитодател е потвърдил извършеното частно правоприемство. Представено е и пълномощно /л. 24/ от което се установява, че цедентът е овластил цесионера-ищец да доведе до знанието на ответника за новия титуляр на вземанията.

По делото са ангажирани и уведомление по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, адресирано до П. Н.

Р. /л. 25/, както и обратна разписка /л. 26/, от които обаче не може да се констатира датата на връчване.

От експертното заключение по назначената ССчЕ се констатира, че общият размер на извършените от ответника плащания възлиза на 217.00 лева. Сумата е послужила за погасяване на част от вземането за неустойка, а именно 180.20 лева; част от вземането за такси – 1.19 лева и част от вземането за лихва – 35.61 лева. Непогасените суми по договора са за главница в размер от 650.00 лева; за договорна лихва в размер от 42.26 лева за периода от 01.08.2019 г. до 17.12.2019; за такси – 183.14 лева и за неустойка – 225.93 лева.

Констатира се още, че размерът на мораторната лихва, начислена върху заетата сума от 650.00 лева за периода от 18.12.2019 г. до 29.01.2021 г., с изключение на периода от 13.03.2020 г. до 13.07.2020 г. възлиза на 52.00 лева.

При така установената фактическа обстановка, съдът достига до следните правни изводи:

Не се спори по делото, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение за претендираните суми, срещу която е в срока по чл.

414 от ГПК е постъпило възражение от ответника-длъжник и в изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения преклузивен срок е предявил иск за установяване на вземанията си, което поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото производство и неговата допустимост.

За успешното провеждане на предявените искове, ищецът следва да установи в процеса по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните елементи от фактическия състав на договорната отговорност на ответника: 1./ твърдяната договорна връзка на ответника с първоначалния кредитор с предмет отпускане на потребителски кредит; 2./ предоставянето на кредитната главница в полза на ответника; 3./ изискуемостта на вземането; 4./ изпадането на длъжника в забава, както и 5./ размера на исковете. Следва също да докаже сключването на договор за цесия с предмет исковите вземания, за който договор длъжникът е уведомен.

В тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, а при установяване на горното – че е погасил задълженията си по договора. В тежест на ответника е и да докаже всички свои правоизключващи, правоотлагащи и правопогасяващи възражения.

От приобщения договор на л. 7 се установява по несъмнен начин, че между ответника и праводателя на ищеца е учредено облигационно правоотношение с предмет отпускане на потребителски кредит. Процесният договор не е сключен в противоречие с чл. 22 от ЗПК, което обуславя неговата валидност.

Съгласно чл. 4.1 от договора с полагане на подписа ответникът е удостоверил, че заетата сума му е предоставена в брой. Т.е. правната сделка има характер на разписка в тази част. Последната е частен свидетелстващ документ и тъй като материализира неизгоден за 3 издателя-ответник факт /получаване на сумата в размер от 650.00 лева в брой/, доказва по несъмнен начин изправността на праводателя на ищеца, а именно същият в изпълнение на поетото договорно задължение на 11.06.2019 г. е предоставил на ответника заетата сума.

Към датата на сезиране на съда – 29.01.2021 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК/ всички вноски са били с настъпил падеж с оглед уговорката заетата сума да бъде върната изцяло с последната седмична вноска на 17.12.2019 г., което обуславя изискуемостта на главното задължение за връщане на главницата и изпадането на ответника в забава.

Съдът, на основание чл. 7, ал. 3 от ГПК, следва служебно да прецени съответствието на всички допълнителни уговорки, които не представляват основен предмет на договора, със законовите изисквания, независимо от възраженията на ответника.

Предвидената договора неустойка в чл. 8 вр. чл. 6 от договора, следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация /обезщетителна неустойка/ за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Ето защо вредите, компенсирани с тази неустойка, не са съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца, доставчик на финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя по арг. от чл. 16 от ЗПК и да предложи добросъвестно цена за ползване /възнаградителна лихва/, съответна на получените гаранции. Такава уговорка поражда значително фактическо оскъпяване на ползвания кредит, тъй като по естеството си позволява на кредитодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер /406.13 лева/ по-голям от половината от размера на отпуснатия кредит /650.00 лева/, без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне при потребителско кредитиране /чл. 19 от ЗПК/. Представянето като неустойка за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата тежест от сключената сделка, което от своя страна има за резултат заобикаляне на закона.