Решение № 4993 от 18.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4993 гр. Пловдив, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дафина Н. Арабаджиева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело № 20255330111061 по описа за 2025 година

Производството е образувано въз основа на искова молба от А. М. А. против Кеш Пойнт България ООД иск с правно основание чл. 124 във вр. с чл. 26 ЗЗД във вр. с чл. 11, т.9 и т.10 ЗПК и чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността на клаузата от договор за потребителски кредит № ****** към искане № ****** от ****** г. /обективирана в чл.11, ал. 1/, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 131,13 лв., като противоречаща на добрите нрави, заобикаляща закона и по – конкретно материално – правните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаващи предпоставките на чл.11, т. 9 и 10 ЗПК. Претендират се и разноски по делото.

Ищецът твърди, че на ****** г. между нея и ответника е сключен договор за кредит, по силата на който са й предоставени в собственост заемни средства в размер на 500 лв., при ГПР – 62,25 % и фиксиран лихвен процент – 48 %. Съгласно чл. 5, ал.1 от договора, договорът за заем следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител – едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия, а именно: да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. В случай на неизпълнение от страна на 1 кредитополучателя на условията, визирани в чл. 5, ал.1 от договора, същият дължи неустойка визирана в чл. 11, ал.1 от договора на кредитора в размер на 131,13 лв., която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка. Твърди се, че ищецът е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания по неустойка поради нищожност на клаузата на посочените в исковата молба основания. На първо място се сочи, че с клаузата за неустойка се заобикалят материално правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал.4 ЗПК, като чрез въвеждането на условия за осигуряване на поръчителство, които са неизпълними, се осигурява допълнителна печалба, която не се включва в ГПР. Освен това се посочва, че клаузата за неустойка като недействителна поради противоречие с добрите нрави, като същата е загубила присъщите й обезщетителна и обезпечителна функция Посочва се, че чрез невключването на неустойката в ГПР, то така отразеният в договора размер не отговаря на действителния. Въз основа на подробно изложените правни доводи се моли предявеният иск да се уважи. Претендират се разноски.

Ответникът оспорва предявеният иск като недопустим, като сочи, че липсва правен интерес от оспорване на клаузата за недействителна, доколкото ищецът е изплатил изцяло задълженията си по сключения договор за кредит, като същият не е действащ. Цитира съдебна практика и моли производството по делото да се прекрати. Твърди, че е налице злоупотреба с права, както и основание за прилагане на разпоредбата на чл. 213 ГПК, като се сочат други съдебни производства между същите страни, които са приключили с влязло в сила решение, като изрично се сочи, че същите са по различни договори за кредит. С оглед на обстоятелството, че се касае за различни договори за кредит, то съдът не счита, че е налице основание за прилагане на разпоредбата на чл. 213 ГПК. Ответникът излага подробни съображения за действителност на оспорената клауза. Твърди, че с уговорената между страните неустойка не се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не оспорва, че сумата по нея не е включена в ГПР, като сочи, че същата не следва да се включва излага подробни съображения в тази насока. Твърди, че не е налице нито едно от сочените основания за недействителност, като взема становище по всяко от въведените от ищеца основания. Оспорва клаузата да е недействителна поради нарушаване на добрите нрави, като сочи, че следва да се има предвид характера на заема, който не е обезпечен. Посочва, че клаузите на договора са индивидуално договорени и не противоречат на нормите на ЗЗП, както твърди ищецът. Оспорва твърденията на ищеца, че сумата, предвидена в чл. 11 от договора следва да се включи в ГПР, като излага подробни съображения в тази насока.

Посочва се, че ищецът има множество сключени договори с идентично съдържание. На основание подробно изложените доводи за действителност на клаузата моли иска да се отхвърли.

Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

2

Не се спори и от представените доказателства се установява, че ищецът в качеството на кредитополучател е сключил на ****** г. с ответника – финансова институция договор за потребителски кредит , по силата на който му е предоставена в заем сумата от 500 лв., която е следвало да върне ведно с договорна лихва или общо сумата от 525,87 лв. чрез заплащане на 9 вноски за периода от 31.08.2023 г. до 26.10.2023 г.

Съгласно чл. 5, ал.1 от договора, договорът за заем следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител – едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия, а именно: да имат осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 5, ал.1 от договора, същият дължи неустойка визирана в чл. 11, ал.1 от договора на кредитора в размер на 131,13 лв., която той следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка.

По своята правна природа неустойката представлява форма на договорна отговорност. Тя служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, чийто размер е предварително определен от страните. Поначало функциите на установена между страните неустоечна клауза са обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В този смисъл съдът съобрази и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, в мотивите на което е прието, че като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право (чл. 9 ЗЗД). В посоченото решение е прието, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочено е, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи поръчителство, залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова част; 4. съотношението между 3 размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди.

Така установеното задължение не може да се характеризира като неустоечна клауза, доколкото не изпълнява присъщите на неустойката функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на вредите от неизпълнение на последното. Освен типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да има и санкционен характер. В настоящия случай неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения от заемодателя начин в чл. 5 от Договора. Следователно задължението за заплащане на неустойка е уговорено като обезпечение за изпълнението на поетото в договора задължение за осигуряване на обезпечение на главното задължение на кредитополучателя да върне предоставената му в заем сума в срок, ведно с установеното възнаграждение на кредитора.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, чиято стойност е по-висока от установеното договорно възнаграждение, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Още повече, че видно от погасителния план първата вноска покрива 50 % от неустойката и вноска за лихва, без да се погасява главница.

Това задължение за неустойка всъщност съставлява скрито под формата на неустойка допълнително възнаграждение за кредитодателя, т.е. последното е установено в противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този извод на съда – че с клаузата за неустойка, всъщност е предвидено допълнително възнаграждение за кредитора, се подкрепя и от начина, по който е установено това задължение, тъй като договора е предвидено неустойката да се заплаща на вноски подобно на главницата и възнаградителната лихва. По така изложените съображения предявения иск за установяване недействителността на клаузата за неустойка следва да се уважи, доколкото последната е установена в противоречие с добрите нрави. Предвид изложеното не следва да се пристъпва към разглеждане на останалите наведени в исковата молба основания за недействителност на неустоечната клауза.

По отношение на отговорността за разноските: При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последната разноски в размер на сумата от 50 лв. за заплатена държавна такса.

В производството по делото ищцата е защитавана на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, 4 отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. В този смисъл с Определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., е извършена преценка на съответствието на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., която препраща към Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения и задължава съда да определи адвокатско възнаграждение в размер не по-нисък от предвидения в нея в случаите, когато адвокатът е осъществил безплатно адвокатска помощ на материално затруднено лице, с правото на ЕС съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд. Прието е, че решението на Висшия адвокатски съвет за приемане на Наредба за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения представлява съгласуване на цените от всички участници на пазара на адвокатски услуги и преследваните цели, дори и същите да са легитимни за този сектор, не могат да се постигат чрез възлагане на задължение на съда при безплатно процесуално представителство възнаграждението да бъде в посочения в наредбата минимален размер. Въведеното с чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер, който е значително по-висок от приложимите размери в аналогични случаи, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е даденото тълкуване в решението по дело C 438/22 на СЕС.