Решение № 1634 от 30.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1634 гр. София, 30.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100505016 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение от 01.11.2021 г., постановено по гр. дело № 24393/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 46 състав, е признато за установено на основание чл. 439 ГПК, че ищцата Е. Г. А. не дължи на ответника „Ф.И.“ ЕАД сумата от 10 628,65 лв., от които 8 391,12 лв. главница, ведно със законната лихва; сумата от 1 694,39 лв., представляваща договорна лихва; държавна такса в размер на 201,72 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 341,72 лв., за които суми е издаден изпълнителен лист от 12.02.2009 г. по ч. гр. дело № 45128/2008 г. по описа на Софийския районен съд срещу наследодателя на ищцата – А. Г.А. въз основа на който е образувано изпълнително дело № 240/2009 г. по описа на ЧСИ С.Я..

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Ф.И.“ ЕАД, с която решението се обжалва в цялост като неправилно. Поддържа се, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е доказал качеството си на кредитор на ищеца, тъй като липсвали доказателства за сключен договор за цесия, както и доказателства за съобщаването й. Излагат се доводи, че този въпрос стои извън предмета на делото, доколкото ищцата е оспорила единствено факта на съобщаването. Според въззивника неуведомяването на длъжника за договора за цесия не е основание за отхвърляне на иска по чл. 439 ГПК, а доколкото ищцата е наследник по закон на първоначалния длъжник, тя също се счита за уведомена. Заявява, че ответното дружество е било упълномощено от цедента „Юробанк България“ 1

АД да уведоми длъжниците за извършено прехвърляне на задълженията им и длъжникът е бил уведомен с молба от 11.12.2013 г., депозирана по изпълнителното дело. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение като неправилно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск.

Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ГПК въззиваемата Е. А. е депозирала отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна и недоказана и поддържа, че постановеното първоинстанционно решение е правилно и обосновано. Излага доводи, че процесното вземане е погасено по давност, като от последното изпълнително действие – налагане на запор на 16.03.2009 г. са изминали пет години на 17.03.2014 г. Твърди, че взискателят е подал молба по изпълнителното дело след изтичане на петгодишния давностен срок, с която единствено било поискано извършване на справка относно имущественото състояние на длъжника, но не и предприемане на принудителни изпълнителни действия. Твърди, че такива са били поискани едва на 08.12.2017 г. – след повече от три години след изтичане на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Предвид изложеното моли въззивния съд да отхвърли подадената въззивна жалба като неоснователна и да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.

Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Районният съд е бил сезиран с отрицателен установителен иск по чл.

439 ГПК за признаване за установено на основание чл. 439 ГПК, че ищцата Е.

Г. А. не дължи на ответника „Ф.И.“ ЕАД сумата от 10 628,65 лв., от които 8 391,12 лв. главница, ведно със законната лихва; сумата от 1 694,39 лв., представляваща договорна лихва; държавна такса в размер на 201,72 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 341,72 лв.

Ищцата твърди, че на 10.02.2009 г. е била издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 12.02.2009 г. по ч. гр. дело № 45128/2008 г. по описа на Софийския районен съд срещу наследодателя на ищцата – А. Г.А. въз основа на който е било образувано изпълнително дело № 240/2009 г. по описа на ЧСИ С.Я.. Посочва, че ответникът е бил конституиран по изпълнителното дело като взискател на основание чл. 429 ГПК в качеството си на частен правоприемник-цесионер.

Твърди, че извършената цесия не е била надлежно съобщена на наследодателя й и не е породила действие. На следващо място излага доводи за недължимост на сумата поради погасяване по давност на 17.03.2014 г. на основание чл. 110 ЗЗД, като твърди, че последното валидно изпълнително действие по изпълнителното дело е било налагането на запор на 16.03.2009 г.

Заявява, че принудителни действия по събиране на вземането са поискани от взискателя след повече от три години след изтичане на общата петгодишна 2 давност по чл. 110 ЗЗД - на 08.12.2017 г. Предвид изложеното моли съда да приеме за недължими процесните суми като погасени по давност.

С молба вх. № 5159913 от 03.10.2019 г. ищцата е уточнила, че правният й интерес от предявяване на иска за отричане на целия размер на сумата по изпълнителен лист от 12.02.2009 произтича от обстоятелството, че останалите наследници по закон на длъжника са направили отказ от наследство, поради което същата се явява единствен длъжник по изпълнителното дело.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен.

Ответникът не оспорва твърденията на ищцата за издаден изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело за събиране на процесните суми. Оспорва обаче довода на ищцата за погасено по давност вземане поради изтекла петгодишна давност. Твърди, че давностният срок по отношение на вземането е спрян на 11.03.2009 г. с образуване на изпълнителното дело и до 25.06.2015 г. давност не е текла. Твърди, че по делото са предприемани редица изпълнителни действия, по силата на които давността е прекъсвана многократно. Излага становище, че срокът по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК е изтекъл на 28.07.2017 г., а нов давностен срок за вземането е започнал да тече на 26.06.2015 г. и е бил прекъснат на 28.07.2015 г. и към датата на подаване на исковата молба същият не е изтекъл. Предвид така изложеното моли съда да отхвърли предявения отрицателен установителен иск.

С молба вх. № 25052113/23.03.20221 г. ответникът заявява, че на 23.07.2020 г. е подал молба за образуване на изпълнително дело въз основа на процесния изпълнителен лист и е било образувано изп. дело № 1599/2020 г. по описа на ЧСИ С.Я., в рамките на което са били предприети изпълнителни действия. Твърди, че с образуване на изпълнителното дело давността е прекъсната отново.

По делото не е спорно, а и се установява от приложените по делото писмени доказателства - заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 10.02.2009 г. и изпълнителен лист от 12.02.2009 г., че за принудителното събиране на процесните суми е образувано изпълнително дело № 240/2009 г. по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844, район на действие – Софийски градски съд. Между страните не е спорно и обстоятелството, че въз основа на частно правоприемство – договор за цесия, на мястото на „Юробанк България“ АД е бил конституиран като длъжник ответника – „Ф.И.“ АД, а по силата на универсално законово правоприемство на мястото на първоначалния длъжник – А.Г.А. е била конституирана Е. А. Г..

Видно от молба от 22.07.2020 г. въз основа на процесния изпълнителен лист е образувано последващо изпълнително дело № 1599/2020 г. по описа на ЧСИ С.Я., рег. № 844, район на действие – Софийски градски съд.

Пред въззивната инстанция на основание чл. 262 ГПК са били приобщени нови писмени доказателства, а именно уведомление за прехвърляне на вземане по чл. 99 ЗЗД, адресирано до Е. Г. А., пълномощно от 3

„Юробанк България“ АД; съобщение от ЧСИ С.Я. и разписка за връчване на уведомлението за цесия от 09.02.2022 г.

С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо. По отношение на правилността въззивният съд е ограничен от изложените оплаквания във въззивната жалба.

Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация по чл. 439, ал. 1 от ГПК за установяване на недължимост на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, на основание новонастъпили факти. За да бъде уважен предявеният иск, ищецът трябва да установи следните елементите от фактическия състав: 1./да съществува изпълнително основание и да е издаден изпълнителен титул срещу ищеца; 2./да е образувано изпълнително дело от визскателя срещу длъжника; 3./да са настъпили факти след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, които обосновават несъществуване на правото на принудително изпълнение на вземането – в конкретния случай да е изтекла твърдяната от страната петгодишна погасителна давност. В тежест на ответника е да установи спиране, съответно прекъсване на погасителната давност относно вземането.

По делото не е спорно, а и се установява от приложените по делото писмени доказателства, съществуване на изпълнително основание и издаден изпълнителен титул срещу наследодателя на ищцата и образувано изпълнително дело по описа на ЧСИ С.Я.. Едно от въведените оплаквания от страна на ищцата е липсата на съобщаване на договора за цесия до нейния наследодател и качеството на кредитор на ответното дружество. Във връзка с това оплакване следва да се има предвид на първо място, че нормата на чл.

439 от ГПК дава право на иск за новонастъпили факти, т.е. такива, които са от значение за спорното право и са настъпили след приключване на съдебното дирене по делото, по което е постановено влязло в сила съдебно решение.

Действията по разпореждане с установеното вземане или прехвърляне на спорното право не са такъв вид факти. Нов факт по смисъла на чл. 439 , ал. 2 от ГПК е този, който е от значение за възникване на спорното право. В този смисъл Определение № 732 от 15.09.2016 г. по к. т. д. № 2271 / 2015 г. на Върховен касационен съд.

На следващо място, без значение за основателността на иска по чл.439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не 4 рефлектира върху дължимостта на вземането- то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Освен това, основателността на иска по чл.439,ал.1 ГПК не може да бъде свързана и с действията на съдебния изпълнител по осъществяване на принудителното изпълнение, а само с конкретни новонастъпили факти, рефлектиращи пряко към наличието на самото изпълняемо право. В този смисъл и Решение № 209 от 28.11.2018 г. по к. т. д. № 2530 / 2017 г. на Върховен касационен съд и Определение № 260 от 16.05.2019 г. по т. д. № 1821 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 1-во ТО.

Следователно по делото е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на непогасен дълг за парично вземане, дължимо от ищцата, която по силата на наследственото правоприемство встъпва в правата и задълженията на своя наследодател.

По възражението на ищцата за погасяване на вземането с изтичане на петгодишната погасителна давност, настоящият съдебен състав приема следното:

Съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. В т.10 на ТР № 2 от 2015 г. по т. дело № 2 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ прекъсва давността и от предприемането на последното принудително действие започва да тече нова давност. На настоящия състав е служебно известно образуваното т. дело № 2 от 2020 г. по описа на ОСГТКС на ВКС относно действието на постановеното тълкувателно решение, с което Постановление № 3 от 1980 на ППВС е обявено за изгубило сила. За решаване на настоящия правен спор обаче е без значение какъв ще бъде отговорът на така формулирания въпрос, тъй като и в двата случая петгодишният давностен срок за погасяване на вземането, за принудителното събиране на което е образувано изпълнителното дело, не е изтекъл. Съгласно постановките на Постановление № 3 от 1980 на ППВС давността за вземането спира да тече с образуване на изпълнителното дело и такава не тече при висящност на изпълнителния процес. Изпълнителното дело е прекратено по молба на взискателя и изпълнителният лист е върнат на същия на 22.07.2020 г. Изпълнителното дело за принудителното събиране на процесното вземане е образувано на 11.03.2009 г.