Решение № 112 от 12.01.2026, Административен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 112

Хасково, 12.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Хасково - VIII състав, в съдебно заседание на осми януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА

При секретар ВЕСЕЛЕНА КАРАСЛАВОВА като разгледа докладваното от съдия АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА административно дело № 20257260701773 / 2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на В. Д. Ц. от [населено място] срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 251253-000074/03.11.2025 г., издадена от Началник на група към ОД на МВР - Хасково, сектор "Пътна полиция".

В жалбата се посочва, че оспорената заповед е нищожна, неправилна и незаконосъобразна. Поддържа се, че при постановяването й са били допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, разписани в ЗДвП и АПК, както и нарушения на материалноправните норми на ЗДвП. Със заповедта спрямо жалбоподателя била приложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 от ЗДвП – изземване на свидетелство за управление на водач на МПС, на който били отнети всички контролни точки и който не бил изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП. Процесната заповед представлявала индивидуален административен акт със сложен фактически състав, който засягал права и законни интереси на адресата си. Редът за издаване на този административен акт бил уреден в Глава пета, раздел първи от АПК, тъй като в ЗДвП и ЗАНН не бил предвиден специален ред. В случая жалбоподателят не бил участвал в производството по издаване на акта, не бил уведомен за започване на административното производство и не му била дадена възможност да даде пояснения, което представлявало нарушение на чл. 26, чл. 34–36 и чл. 45 АПК. От заповедта не ставало ясно от кого били издадени описаните наказателни постановления, кога, на кого и по какъв начин били връчени и дали и кога влезли в сила. Жалбоподателят не бил уведомен за изземването на точките, не му било известно с какъв акт това било извършено и същият не знаел, че контролният му актив е изчерпан. Поради това липсвал субективният елемент за извършване на вмененото му неправомерно поведение по смисъла на чл. 6 и чл. 7 ЗАНН, тъй като при липса на знание за иззетите контролни точки не можело да възникне задължение за връщане на СУМПС. В заповедта не било посочено от кой момент започвал да тече срокът за връщане на СУМПС, кога изтичал и кога лицето следвало да върне документа. Административният орган не изложил и конкретните фактически основания, въз основа на които достигнал до правния извод за наличие на предпоставките по чл. 171, т. 4 и чл. 157, ал. 4 ЗДвП. Съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, административният акт следвало да съдържа фактически и правни основания, но в случая такива липсвали. Оспорената заповед не съдържала каквито и да било мотиви във връзка с основанието за прилагане на ПАМ, което представлявало нарушение на чл. 172 ЗДвП. Липсата на мотиви представлявала съществено нарушение на процесуалните правила и основание за отмяна на акта. В заповедта не било посочено и кой способ, предвиден в чл. 172, ал. 2 ЗДвП, бил избран от административния орган за прилагане на мярката. В самия акт веднъж било посочено, че се налага санкция по чл. 171, т. 4 – „временно отнемане на свидетелството за управление на МПС“, без да бил посочен срок, а след това било посочено и „изземване на свидетелство за управление на водач на МПС, на който са отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 ЗДвП“. Това били два различни състава на една и съща правна норма. Това противоречие създавало неяснота относно вида на наложената мярка и препятствало възможността адресатът да разбере дали се налага временно отнемане и за какъв срок, или изземване и по кой способ съгласно чл. 172, ал. 2 ЗДвП. Предвид гореизложеното, жалбоподателят моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 251253-000074/03.11.2025 г. на Началника на група към ОДМВР – Хасково, сектор „Пътна полиция“, като нищожна, неправилна и незаконосъобразна.

В съдебно заседание жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа жалбата и в хода по същество излага подробни съображения, с които обосновава искането си за нейната отмяна. Моли за присъждане на разноските по делото.

Ответникът по жалбата – Началник група към ОД на МВР – Хасково, сектор „Пътна полиция“, не се явява в съдебно заседание и не изпраща процесуален представител. В писмо вх.№ 13081/24.11.2025 г., с което административната преписка се изпраща в съда, се заявява искане жалбата да не бъде уважавана, а описаните в нея факти да не се вземат предвид. Прави се възражение за прекомерност на претендираните адвокатски разноски, ако са над определения в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер.

Въз основа на съвкупната преценка на представените по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

С оспорената в настоящото съдебно производство Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 251253-000074/03.11.2025 г. (л. 21), издадена от С. Т. С. - Началник група в Областна дирекция на МВР – Хасково, сектор "Пътна полиция", на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 4 от ЗДвП при следното словесно описание на конкретната мярка - „Временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач – чл. 171, т. 4 – изземване на свидетелство за управление на водач на МПС, на който са му отнети всички контролни точки и не е изпълнил задължението си по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП“. От фактическа страна заповедта е обоснована с обстоятелството, че на водача са отнети всички контролни точки с влезли в сила наказателни постановления, цитирани, както следва: НП № 23-1253-000580/08.05.2023 г. – 10 к.т., НП № 24-1253-001007/26.04.2024 г. – 10 к.т., НП № 25-1253-001604/16.06.2025 г. – 10 к.т., НП № 25-1253-002504/10.09.2025 г. – 10 к.т. Заповедта е връчена на адресата й лично на 03.11.2025 г. Обжалването й е осъществено с депозирана в Административен съд – Хасково жалба вх.№ 12656/11.11.2025 г. по описа на съда.

По делото е представена справка за нарушител/водач на МПС на В. Д. Ц. (л. 10), с посочване на влезли в сила наказателни постановления, включително тези, въз основа на които са отнети съответните контролни точки; нарушените правни норми от ЗДвП и броя на контролните точки, които се отнемат за всяко едно от нарушенията. Съгласно справката, както и отбелязванията, направени върху приетите като доказателства по делото наказателни постановления, издадени за допуснати от жалбоподателя нарушения по ЗДвП, на В. Д. Ц. са отнети контролни точки, както следва: с Наказателно постановление № 23-1253-000580/08.05.2023 г. (л. 22), връчено на 28.08.2023 г. и отбелязано като влязло в сила на 12.09.2023 г. – 10 контролни точки, с Наказателно постановление № 24-1253-001007/26.04.2024 г. (л. 23), връчено на 03.07.2024 г. и влязло в сила на 18.07.2024 г. – 10 контролни точки, с Наказателно постановление № 25-1253-001604/16.06.2025 г. (л. 24), връчено на 10.09.2025 г. и влязло в сила на 29.09.2025 г. – 10 контролни точки, с Наказателно постановление № 25-1253-002504/10.09.2025 г. (л. 25), връчено на 16.09.2025 г. и влязло в сила на 01.10.2025 г. – 10 контролни точки.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146 от АПК, достигна до следните правни изводи:

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, б. "а", т. 6 и 7 от ЗДвП, се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. Обжалваната ЗППАМ № 251253-000074/03.11.2025 г. е издадена от материално и териториално компетентен орган по чл. 172, ал. 1 ЗДвП. Това е така, защото от разпоредбите на чл. 165 ЗДвП, във вр. с чл. 43, ал. 1, чл. 42, ал. 2, чл. 37, ал. 1, т. 2, чл. 31, т. 2 и чл. 30, ал. 1, т. 5 ЗМВР се обуславя извода, че Директорът на ОДМВР - Хасково е ръководител на служба с правомощия по осъществяване на контролна дейност върху движението по пътищата, включваща и прилагане на ПАМ, а от представеното заверено копие на негова Заповед № 272з-199/19.01.2023 г. (л. 26) се установява, че същият е предоставил правомощия да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки по чл. 171, т. 4 ЗДвП Началника на група „ОПТПАНДИАД“ в Сектор „Пътна полиция“ при отдел „ОП“ в ОДМВР - Хасково. Видно от Заповед № 8121К-12095/27.09.2023 г. (л. 29), С. Т. С. е бил назначен на длъжност Началник група „Отчет на ПТП, административно-наказателна дейност, и информационно-аналитична дейност - ОПТПАНДИАД“ в Сектор Пътна полиция – Хасково към отдел „Охранителна полиция“ при ОДМВР - Хасково. В този смисъл надлежната компетентност е установена по делото.

Оспорената заповед е постановена в писмена форма и съдържа изискуемите реквизити по чл. 59, ал. 2 от АПК. Посочено е както правното основание за упражненото правомощие, така и релевантните факти и обстоятелства за обосноваване на възприетото от административния орган наличие на материалноправната предпоставка за прилагане на ПАМ по чл. 171, т. 4 от ЗДвП - неизпълнение на задължението по чл. 157, ал. 4 от ЗДвП от водача на МПС за връщане на свидетелството за управление на МПС, поради загубване на придобитата правоспособност, вследствие на отнемане на всички контролни точки, при посочване на наказателните постановления, с които е постановено отнемане на контролните точки за извършени от жалбоподателя нарушения по ЗДвП.

По отношение на твърденията в жалбата за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, следва да бъде отбелязано, че в производството по прилагане на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 4 ЗДвП не е необходимо предварително уведомяване на лицето за започване на производството, нито предоставяне на възможност за изразяване на становище. Неоснователни са и възраженията, че от заповедта не става ясно въз основа на кои наказателни постановления са отнети контролните точки, кога същите са влезли в сила и дали адресатът е бил уведомен. От съдържанието на заповедта се установява, че са посочени четири наказателни постановления, всяко от които е индивидуализирано с номер, дата на издаване и брой отнети контролни точки. Относно издателя и датите на влизане в сила на наказателните постановления, както и начина на тяхното връчване, тези обстоятелства се установяват от самите наказателни постановления, които са приложени към административната преписка и са известни на жалбоподателя, предвид факта на надлежното им връчване.

Във връзка с възраженията за липса на мотиви и за противоречие в описанието на наложената мярка, съдът намира, че макар формулировката в заповедта да не се отличава с прецизност, от нейното съдържание ясно се извежда волята на административния орган. Посочено е правното основание – чл. 171, т. 4 ЗДвП, както и фактическото основание – отнемане на всички контролни точки с влезли в сила наказателни постановления и неизпълнение на задължението за връщане на свидетелството за управление. Възражението относно израза „временно отнемане“ съдът намира за неоснователно. Действително употребеният термин е неточен. Този факт обаче не води в случая до неяснота относно вида на мярката. В самия диспозитив след това е възпроизведен точният законов термин – „изземване на свидетелство за управление“ по чл. 171, т. 4 ЗДвП, поради което е безспорно коя принудителна административна мярка се прилага. Действието на тази мярка трае до отпадане на основанието по чл. 157, ал. 4 ЗДвП и не е обвързано с определен срок. Ето защо употребата на думата „временно“ не изменя правния характер на мярката, не поражда съмнение относно правните й последици и не представлява съществен порок на формата.

Разпечатката съдържа 23 от 36 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a74d5856-858b-48f5-af35-bbefca0c7cb5