Решение № 3735 от 20.07.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3735 гр. Пловдив, 20.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20265330101483 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Инвест Финанс Енд Брокерс” ЕООД срещу П. В. В., с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД и ал.2, чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1074,17 евро, дължима по Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между „Кредито“ ЕООД и ответника, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с Договор за цесия от ** г., сумата от 165,60 евро – договорна лихва за периода ** г. – 19.03.2021 г., и сумата от 588,06 евро – мораторна лихва за периода 19.03.2021 г. – 11.12.2025 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 11.12.2025 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № **/** г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № **/** г. на Районен съд **.

В исковата молба ищецът твърди, че между „Кредито“ ЕООД и ответника е сключен Договор за потребителски кредит № **/** г., по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 2100,00 лева, която следвало да бъде върната в срок до 19.03.2021 г. С Договор за цесия от ** г., вземанията по договора били прехвърлени от „Кредито“ ЕООД на ищеца, за което ответникът бил уведомен на ** г. Доколкото последният не изпълнил задълженията си по договора, ищецът депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, въз основа на което било образувано ч. гр. д. № **/** г. на Районен съд **. Срещу заповедта ответникът възразил, поради което се обосновава правен интерес от предявяване на исковите претенции. Претендира се същите да бъдат уважени като в полза на ищеца се присъдят разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на искова молба от ответника П. В. В..

1

Съдът, след преценка на доводите на страните и събраните по делото доказателства, на основание чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По приобщеното по делото ч. гр. д. № **/** г. по описа на Районен съд **, е представен Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между „Кредито“ ООД и ответника, по силата на който на последния е предоставена сумата в размер на 2100 лева при ГЛП в размер на 28,07 % и ГПР в размер на 31,98 %. Съобразно чл. 25, ал.1 от Договора, страните се споразумяват, че в деня на сключване на договора или най-късно до три календарни дни след подписването му, Кредитополучателят следва да предостави на Кредитора следното обезпечение: Две физически лица – солидарни длъжници, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудовото възнаграждение, като нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 2 000 лева; да работи на безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем в „Кредито“ ООД, да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има такива да е със статус редовен. При неизпълнение на посоченото задължение, ответникът следвало да заплати неустойка в размер на 1 630.67 лева.

С договор за продажба и прехвърляне на вземания от ** г., сключен между в „Кредито“ ООД и ищцовото дружество и Приложение **/** г. към него, вземанията по процесния договор са прехвърлени. По делото не са представени доказателства, че цесията е съобщена на длъжника, но съдът намира, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане /така Решение № 78/09.07.2014 година, постановено по гр.д. № 2352/2013 година по описа на ВКС, решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о.,решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о./. Поради изложеното, настоящият съдебен състав намира, че цесията е съобщена на ответника с връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Предявените обективно кумулативно съединени установителни искове са с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл.

240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.

За основателността на всеки един от предявените обективно кумулативно съединени искове, дружеството – ищец следва да установи валидно договорно основание – Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между „Кредито“ ООД и ответника, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от ** г.

Съдът намира, обаче, че така сключеният договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, за което съдът следи служебно, предвид обстоятелството, че ответникът има качеството на потребител, като съображенията за това са следните:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Кредито“ ООД като заемодател и П. В. като заемател, е възникнало 2 правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2100 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 2.4 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 1630,67 лева. Разпоредбата на чл. 25, ал.1 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури две физически липса – солидарни длъжници, които следва да отговарят на множеството посочени в договора условия. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 2.4 и чл. 25, ал.1 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 25, ал.1 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две физически лица, солидарни длъжници, които да отговарят на множеството кумулативни условия, поставени в договора. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати.

Същевременно, кредиторът не включва неустойката към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за 3 получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 31,98 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати неустойка за непредставяне на обезпечение, то същата е с характер на сигурен разход и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между „Кредито“ ООД и ответника, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.