Решение № 260127 от 16.01.2023, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ гр.

София, 16.01.2023 г.

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ

СЪД, Гражданско отделение, IІI-Б състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН

ЯНА ВЛАДИМИРОВА при участието на секретаря

Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Яна Владимирова в.гр.дело № 7975 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от Гражданския процесуален кодекс.

С решение № 200116 от 23.08.2019 г. по гр.д.№

26337/2018 г. на Софийски районен съд, 42 състав, е осъдена М.М.Й., ЕГН **********, да заплати на основание чл. 99 от ЗЗД, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД на „Ф.И.А.” ЕООД, ЕИК ******, сумата от 9956,16 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит от 20.12.2008 г. и анекс към същия договор от 27.12.2010 г., което вземане е прехвърлено с договор за цесия от „ЦКБ“ АД на „Ф.И.А.“ ЕООД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска – на 25.04.2018 г. до окончателното изплащане на вземането,като е отхвърлен искът, предявен от „Ф.И.А.“ ЕООД против М.М.Й. в частта за разликата над 9956,16 лева до пълния претендиран размер от 13497,74 лева искът поради погасителна давност. Осъдена е М.М.Й. да заплати на основание чл. 81 от ГПК, във вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Ф.И.А.“ ЕООД, сумата от 917,60 лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответницата М.М.Й. срещу решението в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата от 9956,16 лв. Твърди се, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно. Твърди се (стр. 6 от ВЖ), че между същите страни, на същото основание и за същото искане е постановено решение по гр.д.№ 5507/2014 г. на СРС, отменено с решение № 4589 от 26.06.2017 г. по гр.д.№ 15428/2016 г. на СГС, което е окончателно, и с което предявените искове били отхвърлени. Сочи се, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, доколкото същата била по чл. 99, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, а правоотношенията между страните произтичали от договор за кредит, което било търговска сделка. На следващо място се сочи, че цесията не била надлежно съобщена на длъжника, като доказателства в тази насока не били ангажирани от ищеца – не било вярно, че длъжницата е уведомена за цесията с писмо от 25.10.2012 г. Ето защо се оспорва активната материалноправна легитимация на ищеца да претендира вземането. Сочи се, че сключеният между ответницата и банката първоначален кредитор договор бил за потребителски кредит, а не за заем. В тази връзка се изтъква, че ищецът не е предоставил доказателства, че е банкова институция, в противен случай следвало да се приеме, че ищецът е обикновен заемодател. Сочи се, че ако се приемело, че датата на връчване на поканите на длъжника са 29.09.2012 г. и 24.10.2012 г., то до предявяване на иска, с който ищецът е прекъснал давността – 25.04.2018 г., били изминали повече от пет години, поради което срокът на погасителната давност бил изтекъл.

Оспорва се, че погасителната давност е прекъсната на 25.04.2018 г. Прави се искане въззивният съд да приеме, че претендираната сума не представлява договор за заем, сключен между ищеца и ответницата. На следващо място се сочи, че не било даказано прехвърлянето на вземане в размер от 17 605 лв. от първоначалния кредитор на ищеца. Сочи се, че договорите за поръчителство били само по отношение на първоначалния кредит в размер от 10 000 лв., но не и за сумата, договорена с анекс № 1 към договора. Сочи се, че представеният договор за цесия бил неистински и привиден – не било доказано реално плащане от цесионера към цедента. Не било безспорно установено каква е дължимата от ответницата сума по договора за кредит, като в тази насока имало противоречия.

Неправилно първоинстанционният съд се бил позовал на експертното заключение, прието по гр.д.№ 5507/2014 г. на СГС. Оспорва се, че по анекс № 1 от 2010 г. е имало плащане от страна на банката – твърди се, че сумата по този анекс не е получена от ответницата, като не било в нейна доказателствена тежест да доказва получаването на тази сума. Развиват се и съображения за неоснователност на евентуалния иск за осъждане на ответницата да заплати сумата в размер от 9956,16 лв., като се оспорва ответницата да е получила сумата по анекс № 1 от 27.12.2010 г. и кредитът да е усвоен. Сочи се, че приетата от Софийски районен съд дата на предсрочната изискуемост и погасяването по давност – 25.04.2018 г. не съответства на посочената в заключението – 23.07.2014 г. Сочи се, че сумата от 9956,16 лв. е по-скоро дадена по договор за заем, а не за кредит, но такъв договор за заем не съществувал, а и в случаят бил приложим ЗПК, а не ЗЗД. В тази връзка сочи, че позовавайки се на чл. 240, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд не е установил спазени ли са изискванията по ЗПК, а именно чл. 11, ал. 1 – 5 ЗПК, чл. 13 – 16 ЗПК. Сочи, че договорът за кредит не отговаря на тези изисквания. Същевременно твърди, че кредитът е усвоен от други лица – „С.К.“ ЕООД и СНЦ Българска асоциация на сомелиерите, за които съществувало задължението да върнат сумата на банката. Сочи се, че решението не било постановено в регламентирания от закона едномесечен срок за произнасяне. Прави се искане решението, с което е уважен предявеният иск, да бъде обезсилено като бъде обявено за нищожно, а предявеният иск – отхвърлен. Претендират се разноските за производството.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор на въззивната жалба е подаден от ищеца „Ф.И.А.“ ЕООД, чрез процесуалния му представител адв. с.А.. Излагат се съображения за неоснователност на въззивната жалба. Сочи се, че безспорно са установени правопораждащите юридически факти за претенцията на ищеца. Сочи се, че сумите по договора за кредит и анекса № 1 към него са получени от ответницата по банкова сметка, *** на ответницата в нейни становища, депозирани пред първоинстанционния съд. Сочи се още, че за извършената цесия длъжницата е надлежно уведомена, като най-късният момент, в който това се е случило, е при връчване на книжата, приложени към исковата молба по гр.д. № 5507/2014 г. на Софийски районен съд. Относно възражението за нищожност на договора за цесия се сочи, че ответницата няма правен интерес от установяване на нищожността на този договор. Освен това плащането на цената по договора за цесия не било от значение за неговата валидност, доколкото същият бил консенсуален. По отношение възражението за нищожност на договора за кредит, поради противоречието му със ЗПК, се сочи, че в случая се претендират едниствено сумите, представляващи непогасената част от главницата по договора, а не и възнаградителна лихва. Сочи се, че уговорката относно възможността за промяна на базовия лихвен процент не била нищожна, а и такава промяна по време на действие на договора не била извършвана. Освен това нищожността на отделни клаузи в договора не водела до нищожност на целия договор. Сочи се, че не е налице погасителна давност по отношение на дължимите суми за периода 25.04.2013 г. – 25.12.2015 г. Прави се искане решението да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендират се разноските за производството.

От М.М.Й. е подадена и частна жалба вх. № 5161620/7.10.2019 г. срещу разпореждане № 224923 от 25.09.2019 г., постановено от първоинстанционния съд по реда на чл.

262 ГПК, с което са дадена указания на жалбоподателката да уточни искането си, направено във въззивната жалба срещу първоинстанционното съдебно решение, както и да внесе дължимата държавна такса за въззивното обжалване.

Отговор на частната жалба не е подаден от въззиваемия. В отговора на въззивната жалба същият е посочил, че невнасянето в срок на държавната такса за нейното разглеждане води до нередовност на въззивната жалба, поради което и с оглед неизпълнение указанията на първоинстанционния съд в срок, същата подлежи на връщане.

Решението на първоинстанционния съд като необжалвано е влязло в сила в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, но при съобразяване с постановките на Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Относно наведените оплаквания за нищожност на решението, въззивният съд намира следното:

Понятието „нищожност” на съдебен акт няма нито в ГПК, нито в друг закон, а е изведено от теорията и практиката. Така например съгласно решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 212/2011 г. на ВКС, IV г.о., нищожност на съдебното решение е налице, когато то е постановено от ненадлежен орган (лице, което към момента на постановяването на решението не е съдия) или в ненадлежен състав (от един вместо от трима съдии), извън правораздавателната власт на съда (срещу чужда държава или лице със съдебен имунитет, вън от изключенията по чл. 18 ГПК), не в писмена форма (устно) или неподписаното решение (поради отказ да бъде подписано от болшинството съдии) и абсолютно неразбираемото решение (в което волята на съда не може да бъде изведена и чрез тълкуване). При наличието на някой от тези пороци въззивният съд се произнася служебно, като прогласява изцяло нищожността на решението (нищожното съдебно решение не може да влезе в сила поради необжалването му, то не може да породи сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила нито конститутивно действие). В същия смисъл е и решение № 60138 от 26.01.2022 г. по гр. д. № 723/2021 г. на ВКС, II г.о.

В случая не е налице нито един от посочените пороци, наличието на който би обусловил извод за нищожност на обжалваното съдебно решение. Същото е постановено от надлежен орган, в надлежен състав, спорът попада в правораздавателната власт на съда, решението е в писмена форма, подписано е, като същото не е абсолютно неразбираемо.

Ето защо обжалваното решение е валидно.

Относно наведените оплаквания за недопустимост на решението в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Съгласно трайната съдебна практика, включително посоченото по-горе решение по гр. д. № 212/2011 г. на ВКС, недопустимост е налице, когато решението е постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която ответникът е направил и доказал своевременно отвода си, както и ако съдът е бил десезиран. При наличието на някой от тези пороци въззивният съд се произнася служебно, като обезсилва решението в обжалваната част (недопустимото съдебно решение влиза в сила, то поражда сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила и конститутивно действие).

В случая ответницата се позовава на наличието на отрицателна процесуална предпоставка – твърди, че между същите страни, на същото основание и за същото искане е постановено решение по гр. д. № 15428/2016 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ф.И.А.“ ЕООД срещу ответницата искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 13 497,74 лв., представляваща предсрочно изискуема от 26.06.2013 г. главница по договор за потребителски кредит № 80600КР-АБ-0021 от 20.12.2008 г. и анекс № 1 от 27.12.2010 г., ведно със ззаконната лихва върху главницата, считано от 13.09.2013 г. до окончателното плащане; сумата от 2 757,26 лв. – договорна лихва за периода от 27.12.2011 г. до 26.06.2013 г., сумата от 890,36 лв. – наказателна лихва за периода от 27.12.2011 г. до 26.06.2013 г., сумата от 285,53 лв. – мораторна лихва за периода от 27.06.2013 г. – 10.09.2013 г., за които е била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 38144/2013 г. на Софийски районен съд, 35 състав.