Решение № 3075 от 14.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3075 гр. София, 12.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена И.а

Членове:

Ивета М. Антонова

РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА при участието на секретаря Цветослава В. Гулийкова като разгледа докладваното от Ивета М. Антонова Въззивно гражданско дело № 20211100507160 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивни жалби подадени от Н. Г. П. и Г. П. П. срещу решение № 20084170/01.04.2021г. постановено по гр.д. № 121/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 176-ти състав, в частта, с което са уважени частично предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове срещу тях искове с правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.86 ал.1 от ЗЗД и присъдени на ищеца в първоинстанционното решение разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и постановено при нарушение на материалния закон. Сочат, че първоинстанционният съд необосновано и при неправилна преценка на доказателствата по делото е приел, че страните са „потребители на топлинна енергия“ за процесния период и относно посочения в исковата молба обект. Считат, че районният съд неправилно е приложил института на погасителната давност, както и разпоредбата на чл.119 от ЗЗД при присъждане на мораторните лихви върху погасена по давност главница. Оспорват ищецът да е извършил доставка на определеното количество топлинна енергия, както и ответниците в пъровинстанционното производство да са изпаднали в забава за заплащане на потребено количество топлинна енергия с оглед разпоредбите на ОУ от 2014г., релевантни към процесния период.

Въззиваемата страна „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД в срока за отговор по 1 чл.263 ал.1 ГПК подава писмен отговор, в който оспорва наведените във въззивната жалба доводи за неправилно приложение на закона и счита, че решението като правилно и законосъобразно в обжалваната му част следва да бъде потвърдено.

Третото лице-помагач „МХ ЕЛВЕКО“ ООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Решението като необжалвано от страните е влезнало в сила в частта, с което са отхвърлени предявените от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ЕАД искове срещу Н. Г. П. и Г. П. П., както и в частта за разноските присъдени на Н. Г. П. в общ размер от 1099,94 лв. и на Г. П. П. – в размер на 707,01 лв.

Жалбата е подадена в срок, от легитимирани страни, при наличие на правен интерес и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части - допустимо.

Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, настоящият състав счита следното:

В срока по чл.131 ГПК ответниците изрично са оспорили твърдението в исковата молба, че имат качеството на „потребители на топлинна енергия“ като собственици или ползватели.

Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т.

42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.

С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на 2

ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДЕКВР/КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.

По делото ищецът е представил писмени документи:

– нотариален акт от 19.06.1988г. – л.18 от делото на СРС, видно от който ответника Н. П. и съпругът й П. П. придобиват собствеността върху процесния ап.30, находящ се в гр. София ул. ****. Несъстоятелно е възражението на ответниците във въззивната жалба, че от текста на цитирания нотариален акт не се чете името на единия от собствениците и не може да се установи, че това е именно ответника. Видно от приложеното копие, ясно е изписано името на ответника Н. Г. П. на няколко места в нотариалния акт, поради което и няма неяснота или съмнение относно трите имена на лицето, чиято собственост е призната;

-протокол от общо събрание на етажните собственици на ул. ****, където като собственик на ап.30 е вписано името и ЕГН на Н. П., съответно посочени са абонатния номер на топлоснабдения имот, като ответника саморъчно е подписала изявлението – л.23 от делото на СРС. В тази си част цитирания списък съставлява частен писмен документ, носещ изявление ответника, като същата не е оспорила автентичността на подписа си, поради което и изявлението й има спрямо нея материална доказателствена сила, неразколебана по съответния ред в настоящото производство. Същата доказателствена стойност има и приложения на л.22 от първоиннстанционното производство молба-декларация от ответника П. до ищеца.

Горецитираните документи съдът приема, че по несъмнен начин легитимират Н.

П. и П. П. като съсобственици на процесния топлоснабден имот считано от момента на издаване и признаване на собствеността им с нотариален акт през 1988г., като при липса на друго отбелязване, на основание чл.30 ал.2 от ЗС следва да се счита, че всеки е придобил по ½ идеална част. От удостоверение за наследници- л.110 от първоинстанционното дело, се установява, че единия от съсобствениците на апартамента – П. П. е починал през 2002г., като е оставил законни наследници – преживялата си съпруга – Н. П. и сина си – Г. П., които съобразно чл.5 вр. чл.9 от ЗН 3 са наследили неговата идеална част по равно или всеки по ¼ ид.ч.

Неправилно е тълкуването на въззивниците, че установяване на право на собственост към един минал момент /1988г./ не изпълнява доказателствената тежест за установяване правото на собственост върху процесния топлоснабден имот за процесния по делото период.

Правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона /чл.77 от ЗС/. Ищецът посредством цитирания нотариален акт установи придобиването на правото на собственост от ответниците, като загубването/разпореждането със същото следва да бъде доказано от страната, която го твърди с оглед разпоредбата на чл.154 ал.1 от ГПК.

Разпореждането с правото на собственост е положителен факт и което юридическо действие е формално – нотариална форма, поради това при твърдение, че е извършено разпореждане с правото на собственост от някой от титулярите, то това следва да бъде установено с представяне на съответния документ в нотариална форма, като няма как по същия начин да бъде установен обратния факт- на неразпореждане с правото на собственост.

Следователно настоящият състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване е установил, че за процесния период ответниците се легитимират като носители на вещно право на собственост върху процесния имот, съставляващ абонатен № 032004 придобит въз основа на ЗЖСК и наследяване при квоти ¾ - за Н. П. и ¼ за Г. П..

Нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на потребители /клиенти/ на топлинна енергия за битови нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора.

С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути", в сила от 12.03.2014 г. т.е. правилен е изводът на решаващия съд, че за исковия период между страните в производството е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет доставката на топлинна енергия за битови нужди относно процесния имот.

От заключенията по СТЕ и ССчЕ се установява количеството потребена топлинна енергия за процесния период, както и обстоятелството, че липсва извършено 4 плащане от страна на ответниците.

В отговора на исковата молба ответниците са направили възражение за погасяване на вземанията по давност.

В ТР № 3/18.05.2012г. е прието, че вземанията за потребената топлинна енергия са такива за периодични плащания, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна погасителна давност/ чл.111, б."в" ЗЗД/, като различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящите се еднородни задължения с посочен в Общите условия падеж т.е. касае за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия.

Исковата молба/заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 29.08.2017г.., поради което в този момент е прекъснато теченето на погасителната давност.

Настоящият състав счита, че клаузата на чл.33 ал.2 от ОУ в сила от 12.03. 2014г. е нищожна на основание чл.146 ал.1 предл.1 от ЗЗП, като неравноправна – противоречаща на общия принцип за добросъвестност, установен от нормата на чл.143 ал.1 от ЗЗП и водещ до значително неравновесие на правата и задълженията на ищеца - търговец и тези на потребителя – купувач. Същите мотиви се отнасят и до клаузата на чл.33 ал.1 вр. чл.32 ал.2 от ОУ – заплащане на сметки по прогнозен дял след публикуването им в интернет страницата на търговеца. /обвързване потребителя да притежава съответното техническо устройство и достъп до интернет/. Това е така, тъй като с клаузата на чл.33 ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по чл.32 ал.1 от ОУ/- в 30 дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. А с клаузата на чл.33 ал.2 от ОУ е установен падеж за изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30 дневен срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Топлофикация София“ ЕАД.

Съдът приема, че така обвързаното настъпване на падежа на задължението за плащане, с притежаването на специално техническо средство от страна на потребителя и достъп до интернет, както и задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможност за достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически положение спрямо търговеца., поради което клаузите противоречат на императивната норма на чл. 143 ал.1 от Закона за защита на потребителите, освен това при недобросъвестност от страна на ищеца -публикуване в интернет страницата си със забавяне от няколко месеца – лихва няма да тече, но и следва да се приеме, че и давността не е започвала да тече, при което може да се стигне до правния абсурд погасителната давност да се окаже не 3 г., а повече, особено при издаване на фактури за изравнителни сметки, в които се включват и суми за много по – стари отоплителни периоди и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от ЗЗП - са нищожни.