Решение № 2995 от 07.11.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2995 гр. София, 01.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Ем. Владимирова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100504032 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 18.12.2021 год., постановено по гр.дело №24627/2020 год. по описа на СРС, ГО, 58 с-в, С.Д.НА В.Р. е осъдена за заплати на Д. М. Х. по искове с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 187, ал. 6 вр. с ал. 5, т. 2 ЗМВР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 587.47 лв. /при допуснато от СРС очевидна фактическа грешка при отразяване на размера на присъдената сума, който е посочен като 1 847.49 лв./, представляваща неизплатено възнаграждение за извънреден труд, положен в периода от 16.06.2017 год. до 15.06.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 16.06.2020 год. до окончателното й изплащане и сумата от 179.17 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 16.09.2017 год. до 15.06.2020 год., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 295.27 лв., като искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 207.46 лв. и ответникът е осъден да заплати по сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 357.77 лв. – съдебни разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице, а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1.58 лв.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С.Д.НА В.Р..

Жалбоподателят поддържа, че неправилно СРС бил приел, че в специалния ЗМВР била 1 налице празнота поради липсата на изрична правна норма, регламентираща продължителността на седмичното работно време през нощта, поради което и субсидиарно следва да бъде приложена Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ – чл. 9, ал. 2. Липсата на специална норма не можело да бъде преодоляна с аналогично приложение на друг акт. Налице била несъвместимост между двете уредби по ЗМВР и КТ. Дори и условно да се приемело, че е приложима уредбата по СКТ и НСОРЗ, то при определена по чл. 140, ал. 1 КТ нормална продължителност на работното време през нощта – 7 часа и коефициент на за преизчисляване – 1.143, като частно на нормалната продължителност на дневния и нощния труд, то преизчислението идвало с цел компенсиране на работещите, а това се осъществявало посредством увеличаване на часовата ставка. Нощният труд на държавните служители в МВР бил уреден в чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР. В случая не били налице предвидените в чл. 9, ал. 2 НСОРЗ четири кумулативни предпоставки. Отношенията между страните във връзка със заплащането и компенсирането на извънредния труд били уредени от специалния ЗМВР и издадените въз основа на него наредби, поради което и нормите на КТ и издадените въз основа на него наредби били неприложими. Нормите на Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 год. за реда за организация и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерство на вътрешните работи уреждали пряко фактическия състав на отчитането и компенсирането на положения от държавните служители в МВР извънреден труд, независимо от това, че уредбата им била различна от тази в НСОРЗ. Освен това в КТ законодателят бил установил различна нормална продължителност на работното време през деня от 8 часа и през нощта от 7 часа /чл. 136, ал. 3 и чл. 140, ал. 1 и 2 КТ/.

Именно поради това при сумираното изчисляване на работното време се прилагал чл. 9, ал. 2 НСОРЗ за превръщането на нощните часове в дневни, като положените през отчетния период часове труд през нощта се умножавали с коефициент 1.143, получен от съотношението 8/7 между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневното му отчитане в КТ. В ЗМВР обаче било уредена еднаква нормална продължителност от 8 часа на работното време през деня и нощта при работа на смени – чл. 187, ал. 1 и ал. 3, изр. 4 ЗМВР. Поради това и в чл. 31 от Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 год. не било предвидено превръщане на нощните часове в дневни, което не представлявало празнота на същата наредба. Разпоредбата на чл. 187, ал. 3, изр. 4 ЗМВР била в унисон с чл. 8, б. „а“ от директива 2003/88/ЕО. В този смисъл по делото не било установено, че ищецът бил полагал през процесния период нощен труд, който да превишава установената в чл. 187, ал. 3, изр. 4 ЗМВР нормална продължителност от средно 8 часа за всеки 24-часов период, а нормата на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ била неприложима. Безспорно било по делото, че положеният от ищеца труд за процесния период, без превръщането на нощните часове в дневни, му бил заплатен. В този смисъл релевираните главна и акцесорна претенции били неоснователни. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски и юрисконсултско възнаграждение.

2

Ответникът по жалбата Д. М. Х. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.

Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че е налице нормативна празнота, поради което и следва да намери приложение чл. 9, ал. 2 НСОРЗ. Правата и задълженията на служителите в МВР не били регламентирани единствено в ЗМВР.

Безспорно било по делото, че ищецът, в качеството си на държавен служител, се бил задължил да полага труд – при 12-часови смени, отчитани на тримесечие, считано от 8.00 ч. на съответния ден до 8.00 ч. на следващия ден, а работодателят се задължил да му заплаща възнаграждение за положения труд. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, че за процесния период ищецът бил положил общо 364 бр. дежурства по 12 часа, а от тях 180 нощни дежурства, като бил положил 1 440 часа нощен труд, които преизчислени като дневен труд с коефициент 1.143 възлизали на 1 647 часа.

Следователно положеният и незаплатен нощен труд възлизал на 207 часа и му се дължало допълнително възнаграждение в размер на 1 587.47 лв. Разпоредбата на чл. 188, ал. 2 ЗМВР предвиждала, че държавните служители, които полагат труд за времето между 22.00 ч. и 6.00 ч. се ползват със специалната закрила по КТ. Конституцията на Република България утвърждавала като основно достижение на социалната държава правото на труд и изрично прогласявала гаранции за пълноценната му реализация, в т.ч. утвърждавала като основен принцип равенството в третирането му. В този смисъл работещите по трудови правоотношения и тези, работещи по служебни правоотношения, трябвало да бъдат поставени при еднакви условия. Следвало да се има предвид изменението на чл. 187, ал. 4 ЗМВР /Обн., ДВ, бр. 60 от 2020 год./, с която за първи път било регламентирано, че при сумираното изчисляване на работното време, нощните часове се превръщат в дневни, с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното работно време към нормалната продължителност на работното време през нощта по ал. 1.

Използваната от законодателя техника чрез допълнение и изменение на действащия ЗМВР ясно сочела, че в действителност до обнародването на ЗИДЗМВР в ДВ, бр. 60 от 2020 год. действително била налице празнота в специалната нормативна уредба. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 187, ал. ал. 7 вр. с ал. 5, т. 2 ЗМВР вр. с чл. 179, ал. 1 вр. с чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав счита, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

3

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, че през процесния период страните са били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът е изпълнявал длъжността „младши инспектор – старши полицай“ в сектор „Метрополитен“, отдел „Охранителна полиция“ – СДВР, полагал е труд на 12-часов режим на работа, като работното време било изчислявано сумирано за тримесечен период. През периода от 16.06.2017 год. до 15.06.2020 год. ищецът бил отработил 1 440 нощни часове.

Спорните между страните въпроси са свързани с това дали при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд са приложими разпоредбите на КТ и НСОРЗ – в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от посочената наредба, или следва да се прилагат разпоредбите на специалния ЗМВР и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове, както и дали е налице извънреден труд при превръщане на нощните часове в дневни по реда на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ.

Дневното работно време е обичайното работно време. Нощен е трудът, който се полага от 22.00 ч. до 06.00 ч. – виж чл. 140, чл. 141, ал. 2 КТ. Трудовото законодателство изхожда от идеята за принципна допустимост на работата през нощта, като я съчетава с мерки за ограничаване на нейното неблагоприятно влияние върху работника или служителя – специална закрила /чл. 140, чл. 140а, чл. 149 и чл. 261 КТ/, която произтича от оценката за повишената вредност на работата през нощта за човешкия организъм – чрез нея се нарушават обичайните за тази част на денонощието биологични функции на човешкия организъм, тя изисква по-голямо напрежение, води до по-бърза и по-голяма умора, променя реда на почивките на работника или служителя, нарушава обичайния ритъм на неговия личен живот. Положеният нощен труд се отчита и се заплаща увеличено в сравнение с дневния. Увеличението се изразява на първо място в запазването на ставката за дневното работно време, като изравняването се извършва със съответни коефициенти в зависимост от начина на изчисляване и отчитане на работното време /подневно или сумирано/ – виж чл. 9, ал. 2 НСОРЗ и на второ място – в заплащане на допълнително трудово възнаграждение към така увеличеното възнаграждение, чийто минимален размер е установен в чл. 8 НСОРЗ.

Оправданието за това допълнително заплащане на нощния труд е в по-големия разход на умствена и физическа енергия от престираната работна сила от работника или служителя и необичайното за биологичния ритъм на човека време от денонощието, през което трудът се полага /виж и Решение № 14 от 27.03.2012 год. на ВКС по гр.дело № 405/2011 год., IV г. о., ГК/.

Съгласно разпоредбата на чл. 176 ЗМВР, брутното месечно трудово възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения. В чл. 179, ал. 1 ЗМВР е предвидено, че на държавните служители се изплаща допълнително възнаграждение за полагане на труд през нощта от 22.00 ч. до 6.00 ч., а в чл. 187, ал. 5, т. 2 и ал. 6 ЗМВР /приложима редакция на закона – Изм.

4 и доп. – ДВ, бр. 81 от 2016 год./ – че работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен период – за служителите, работещи на смени, като извънредният труд се заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение.