Решение № 1008 от 01.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1008 гр. София, 28.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка И.а

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.а като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100510641 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20099478 от 19.04.2021 г. по гр.д. № 8717/2020 г., СРС, І ГО, 166 с-в, е уважен предявеният от Х. О. С. срещу „Н.Г.“ ЕООД, осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за сумата от 15 340.00,00 лв, представляваща платена на 06.06.2019 г. сума въз основа на неосъществено основание – несключен договор за предоставяне на услуга – извършване на генетични изследвания, ведно със законната лихва от 18.02.2020 г. до окончателното изплащане на сумата, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата 613, 60 лв – съдебни разноски в производството пред Софийски районен съд.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответното дружество с оплаквания за недопустимост, а при условията на евентуалност на оплакванията и за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от СРС нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като първоинстсанционният съд се е произнесъл по непредявен иск – искът е заведен за неосъществено основание, като в петитума на исковата молба липсва иск за дадено без основание, а първоинстанционният съд излага мотиви във връзка с фактическия състав на даденото без основание, а в диспозитива на решението е уважен иск за неосъществено основание. Изтъква, че първоинстанционният съд е стигнал и до неправилен извод, че между страните не е сключен договор за генетично изследване, доколкото договорът за предоставяне на генетично изследване е договор за услуга, който е подвид на договора за 1 изработка и като такъв не е формален. Сочи че от представените от всяка страна доказателства безспорно се установявало, че е налице постигнато в устна форма съглашение между страните, като това обстоятелство ищецът е потвърдил писмено в договора за заем, както и в отправената до ответника покана за връщане на сумата, дадена за изпълнение на задължението по договора за плащане на възнаграждение на изпълнителя. Не била налице хипотезата на неосъществено основание, тъй като съгласно задължителни за органите на съдебната власт указания по въпроса относно „неосъщественото основание“ Пленумът на ВС се е произнесъл с Постановление № 1 от 28.05.1979г., съгласно което на връщане подлежи даденото с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено – при двустранни договори, ако задължението на едната страна се погаси поради невъзможност за изпълнение; при сделки под отлагателно условие, когато то не се сбъдне. В настоящия случай не било налице основание, за което е възникнала обективна невъзможност да да се осъществи, тъй като както към момента на подаване на исковата молба, така и към момента на подаване на въззивната жалба „Н.Г.“ ЕООД продължава да извършва по занятие услугата, която е предмет на сключения между страните договор – генетично изследване. Наред с гореизложеното сочи още, че договорът не е сключен под отлагателно условие. Излагат се съображения, че първоинстанционният съд не е обсъдил възраженето, че е налице забава от страна на ищеца, тъй като ищецът Х.в е заплатил сумата по договора, но не е изпълнил задължението си да се яви в лаборатория, за да му бъдат взети проби или да предостави такива за изследвания, а естеството на договорното правоотношение е такова, че без съдействието на ищеца ответникът е в обективна невъзможност да изпълни задължението си. Към момента на подаване на исковата молба и към момента на подаване на въззивната жалба ищецът не се е явил в лаборатория на ответника, за да му бъдат взети проби. Поради тази причина ищецът е в забава и е неизправна страна по договора.

Прави се искане за обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо, а в условията на евентуалност – за отменянето му като неправилно и за постановяването на ново, с което да се отхвърлят предявените искове. Претендира направените в производството пред СРС и СГС разноски.

В законоустановения срок е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Поддържа, че съдът обосновано е приел, че в настоящия случай страните са водили преговори за сключване на договор за извършване на генетични изследвания, както и че съобразно Общите условия за възникването на валидно правоотношение е било необходимо да бъде сключен писмен договор или да бъде направена заявка в сайта. Изтъква, че от представените в първоинстанционното производство доказателства се установявало, че едва след получаване на поканата за възстановяване на парите от страна на ищеца – на 16.09.2019г., т.е. след повече от 4 месеца от получаване на плащането – 07.06.2019г., ответникът е изпратил покана за изпълнение от 17.09.2019г., с която бил поканен да се яви за изследването. Сочи се, че в хода на първоинстанционното производство е представил доказателства – два 2 варианта на Общите условия на въззивното дружество, като според единия вариант на Общите условия е преди получаване на поканата за възстановяване на парите от страна на Х. С., а вторият – са коригирани от страна на въззивника Общи условия след получаване на поканата от ищеца за възстановяване на сумата, като на сайта на „Н.Г.Л.“ ЕООД, в т.5 от Общите услови е добавено второ тире, а именно: „Когато Купувач заплати на „Н.Г.Л.“ ЕООД за предлагана от последния услуга, между страните е налице устен договор, към който се прилагат настоящите общи условия и ценоразписа на услугите, публикуван в уебсайта на Н.Г.Л. ЕООД“. Изтъква, че тази разпоредба противоречи на всички останали разпоредби на Общите условия на въззивника и самото добавяне впоследствие само по себе си доказва, че въззивникът е наясно за липсата на договор между страните. В отговора на въззивната жалба се оспорва и твърдението на въззивника, че не е налице неосъществено основние. Като аргументи се посочват изложените такива относно въпроса за наличието на сключен договор. Излагат се аргументи и в подкрепа на неоснователността на твърдението на въззивника, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск. С исковата молба е поискано от съда да се произнесе по осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.

1, предл. второт ЗЗД, по какъвто именно той се е произнесъл. В първото заседание по делото, в отговор на твърденията на въззивника за наличието на устен договор между страните, ищецът е добавил при условията на евентуалност и ново искане с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето – връщане на процесната сума на отпаднало основание.

Поддържа, че съгласно Решение на ВКС № 226/08.12.2016г. и по аргумент от чл. 146, ал. 1, т. 2 съдът не е обвързан от сочената и поддържана от страните правна квалификация на предявения иск, но е длъжен въз основа на изложените фактически обстоятелства на исковата молба служебно да издири и приложи материалноправната норма относима към случая. Съдът бил длъжен да даде защита-санкция в рамките на предмета, с който е сезиран – очертан в исковата молба или изменен след надлежно заявени искания, но сам подвежда под приложимата правна норма твърденията и исканията на страните, като не е обвързан от квалификацията, сочена от тях. Позовава се и на Решение № 29/28.03.2012г. на ВКС по гр. д.

№ 1144/2010г., IV г.о., ГК, според което – „Искът по чл. 55 ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нщо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото“. На последно място, в отговора се възразява и по отношение на твърдението на въззивника, че е налице забава от страна на ищеца, тъй като не е изпълнил задължението си да се яви в лабораторията на въззивното дружество. В съответствие с Общите условия на ответника задължение на последния е да изготви договор в разумен срок и да покани ищеца за извършвване на изследването. Х. С. никога не е бил канен за извършване на изследване в лаборатория, нито е бил уведомяван за начина на извършване на изследването, съответно за необходимостта да му бъде взета артериална кръв. Моли съда да потвърди обжалваното решение и присъди направените съдебни разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса за въззивното производство, поради което е 3 допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните оплаквания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

По отношение на наведеното оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение поради произнасяне на съда по непредявен иск следва да се отбележи, че съдът не е обвързан от правната квалификация, посочена в исковата молба, а следва да подведе фактическите твърдения на ищеца под материалноправната норма, която в конкретния случай счита за приложима. С оглед на направените искания от ищеца в исковата молба дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск с основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД съответства на изложените в исковата молба твърдения. Поради което настоящият състав намира оплакването за недопустимост на решението за неоснователно, тъй като съдът се е произнесъл съобразно предмета на спора и в рамките на търсената от ищеца защита, като е разгледал иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, предл. 2 за връщане на получена парична сума с оглед на неосъществяване на основанието за предоставянето й.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира въззивната жалба за неоснователна, като по конкретно наведени оплаквания във въззивната жалба, следва да бъде посочено следното:

За да уважи предявените искове първоинстанционният съд е приел, че между Х. О. С. и „М.Л.“ АД, ЕИК **** е сключен Договор за потребителски кредит № 405/05.06.2019г. за финансиране на генетично изследване и на 06.06.2019 г. сумата от 15 340.00 лв. е била заплатена от „М.Л.“ АД на ответното дружество от името и за сметка на ищеца, като в последствие не се е стигнало до сключване на договор за генетично изследване между страните в производството, поради което с оглед на неосъществяване на основанието – сключване на договор за генетично излседване, на ищеца се дължи сумата от 15 340.00 лв, с която ответникът неоснователно се е обогатил.

Неоснователното обогатяване в случая е предпоставено от наличието на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на имеща; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага да е извършено при неосъществено основание. Тези три предпоставки следва да бъдат доказани от ищеца, а на ответника принадлежи процесуалното задължение (доказателствена тежест) да установи, че е осъществено основание, което да обоснове имущественото разместване, респективно, че е възстановил на ищеца сумата с оглед на неосъществяване на основанието.

Във връзка с оплакването на въззивника за неправилност поради погрешен извод относно липсата на валидно сключен между страните договор за генетично изследване 4 следва да бъде посочено, че от представените по делото писмени доказателства, сред които Договор за потребителски кредит №405 от 05.06.2019г., сключен между ищеца и М.Л. АД, не може да бъде установено по безспорен начин, че договор за генетично изследване е бил сключен. В действителност договор за потребителски кредит е бил сключен с оглед на финансирането и във връзка с предстоящо предоставяне на услугата генетично изследване, но сключването на договора за кредит само по себе си не доказва възникването на правоотношението между страните в настоящото производство, а единствено сочи за наличие на преддоговорни отношения между помежду им с оглед на бъдещо сключване на договор за генетично изследване. Договорът за генетично изследване, с оглед на който е било извършено кредитирането следва да бъде квалифициран като разновидност на договора за изработка, който по начало е неформален и консенсуален. Основателно е оплакването, че писмената форма не е относима към действителността на договора за генетично изследване, но същата би имала значение за доказване на неговото сключване и доколкото договор в писмена форма не е представен, то е обоснован извода на СРС, че в хода на производството не е доказано сключването на договор и възникване на облигационно правоотношение между страните. Ето защо е оплакванията във въззивната жалба в тази насока са неоснователни.