Решение № 13360 от 31.07.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 13360 гр. София, 31.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20221110169874 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба на Г. А. Д., ЕГН **********, с която са предявени искове с правно основание чл.26 ал.1 и пр. 3 ЗЗД и чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД, срещу „............“ ООД, ЕИК .......... за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за паричен заем № 776111/05.12.2022 г., по силата на която ищецът е бил задължен да заплати на ответника сумата от 145,51 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение, както и да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата в размер на 145,51 лв., като заплатена при начална липса на основание.

Ищецът твърди, че на 05.12.2022 г. сключил с ответника договор за паричен заем № 776111/05.12.2022 г., съгласно който получил заемна сума в размер на 500 лв. със задължение да я върне на 11 седмични вноски. Поддържа, че съгласно чл. 5, ал. 1 от договора заемателят се задължава да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция, 2. поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. Сочи, че в процесния договор кредиторът бил уговорил, че кредитополучателят му дължи сумата в размер на 145,51 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Счита, че процесната клауза е в протИ.речие с императивни правни норми. Навежда, че същата протИ.речи на добрите нрави, по същество се начислява печалба за кредитора, надбавка към главницата, поради което е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите /ГПР/ и годишния лихвен процент /ГЛП/, което влече недействителност на целия договор на 1 основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК , респективно на клаузата от същия, предвиждаща заплащането на неустойка за неизпълнение на договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Моли съда да прогласи нищожността на процесната договорна клауза, респ. да осъди ответника да му заплати сумата в размер на 145,51 лв., като заплатена при начална липса на основание. Претендира разноски.

Ответникът в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Счита, че добрите нрави не са накърнени, налице е еквивалентност на престацията. Оспорва приложеният ГПР да е различен от посочения в съглашението размер от 49,93 %, като същият бил в рамките на нормативно уреденото и изчислен в съответствие със законовата формула към чл.19 ал.2 ЗПК, като в него бил включен като разход единствено ГЛП в размер на 40,05 %. Оспорва се твърдението за заобикаляне на закона, както и твърдението за нарушения на ЗЗП. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП:

За основателността на предявените искове ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване, че между страните има сключен договор за кредит с твърдените клаузи, в който случай ответникът следва да докаже, че не са налице твърдените пороци на договора, че процесните клаузи са индивидуално уговорени и не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави.

Между страните не се спори, че между ищеца Г. А. Д. и „............“ ООД е сключен договор за паричен заем № 776111/05.12.2022 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 500 лв. Не се спори и в отговора на исковата молба ответното дружество изрично признава, че заемните средства са предоставени на ищецапотребител съобразно посочените в исковата молба договорни условия. От друга страна, с доклада по делото съдът е задължил ответника, на основание чл. 190 ГПК, да представи процесния договор за паричен заем и стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит /СЕФ/, като е указал на същия, че при неизпълнение ще приложи неблагоприятните последици, предвидени в ГПК.

Ответникът не е изпълнил това свое процесуално задължение, поради приложение следва да намери санкцията на чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 ГПК, като бъде приет за установен фактът, че клаузите на договора за кредит са със съдържанието, посочено от ищеца в исковата молба. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора заемателят се задължава да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция, 2. поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора в случай на 2 непредставяне на обезпечение, на заемателя се начислява неустойка в размер на 145,41 лв. В договора за кредит ГПР е посочен единствено като процент.

Прието е заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, от което се установява, че по договор за паричен заем № 776111 ответникът „............“ ООД е предоставил на ищеца сумата от 500 лв., като кредитът е следвало да бъде погасен на 11 бр. седмични плащания с краен срок 20.02.2023 г. Според посоченото от вещото лице неустойката, която ищецът е заплатил на ответника поради неизпълнение на договорното си задължение за предоставяне на обезпечение, възлиза на 145,41 лв. Общата сума, която е изплатена от ищеца на ответното дружество, е в размер на 671,00 лв., като задълженията по договор са погасени на 09.12.2022 г. чрез плащане на сума в размер на 610,00 лв., а при сключване на договора на 05.12.2022 г. от предоставената на заемателя сума от 500 лв. е удържана сумата от 61,00 лв. Според посоченото от вещото лице в доклада му в проведеното на 17.05.2023 г. открито съдебно заседание, годишният процент на разходите /ГПР/ по договора за паричен заем, като се включи в него и дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение, е 1344 % на годишна база.

Съобразно изложеното дотук, съдът приема, че между ответното дружество като заемодател и ищеца в качеството му на заемател е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем по договор за заем №776111/05.12.2022 г.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

В процесния случай, твърдението за недействителност на процесния договор поради протИ.речието му с чл. 11, т. 10 ЗПК е неразривно свързано с клаузата на чл. 5, ал. 1 от 3 договора. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора заемателят се задължава да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция, 2. поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури две физически лица – поръчители, които да отговаря на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях, или с възможност за предоставяне на банкова гаранция.

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними за длъжника, кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва, дължима по кредита, нито към ГПР, като по този начин заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В конкретния случай в договора за кредит ГПР е посочен единствено като процент, без изрично да са описани основните компоненти, които са послужили за неговото изчисляване, от което следва, че от съдържанието на процесния договор за кредит не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които става изискуема предвидената неустойка, тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно /чрез изначалното му включване в разходите по кредита/, то той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно /като сума в лева/ е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно протИ.речие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят и индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че, за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, то е 4 необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Видно е от заключението на вещото лице, че ако в ГПР по процесния договор № 776111/05.12.2022 г. се включи и възнаграждението за неустойка, същият би бил в размер на 1344 %, в протИ.речие с твърдяното от ответника, че ГПР е 49,93 %, като в него е включен единствено ГЛП в размер на 40,05 %. На фона на горното съдът приема, че е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно , посочването на по нисък от действителния ГП, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. С оглед приетите по-горе постановки настоящият съдебен състав приема, че клаузата за неустойка, обективирана в чл. 11, ал. 1 от договор за паричен заем № 776111/05.12.2021 г. протИ.речи на закона и добрите нрави, респективно е нищожна на основание чл. 26 ЗЗД, а предявеният иск следва да бъде уважен изцяло като основателен.