Решение № 6159 от 14.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6159 гр. София, 14.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20241100503927 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.

С Решение № 21361 от 28.12.2023 г., постановено по гр. д. № 36567/2022 г. на Софийски районен съд, 155 състав, е отхвърлен предявеният от М. С. П. срещу Прокуратура на Република България, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати сумата от 3 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищеца морални страдания, вследствие на образувано наказателно производство по ДП № 1773/2021 г. по описа на 09-РУ-СДВР, пр. пр. № 42346/2021 г. по описа на СРП, което е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 06.07.2022 г., до окончателното изплащане на сумата.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца, чрез пълномощника му – адв. В.Ч., с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че постановлението за прекратяване на наказателното производство не било предвидено между актовете по чл. 412, ал. 2 от НПК, които влизат в сила, и предпоставка за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитните органи. Достатъчно било постановлението единствено да е съобщено на лицето, което претендира обезщетението за вреди по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, и това лице да не е направило искане за продължаване на наказателното производство. Изтъква още, че от събраните по делото доказателства се установявало по безспорен начин, че същият бил претърпял неимуществени вреди в резултат на неправомерни действия на ответника, въпреки че не е бил привлечен в качество на обвиняем. Сочи, че задържането под стража за срок от 24 часа по чл. 65 ЗМВР при неоснователност на обвинението следвало да се взима предвид при определяне размера обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение и уважи предявения иск. Претендира и направените разноски в двете съдебни инстанции.

1

Въззиваемият ответник не е подал отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал.

1 ГПК. В съдебно заседание чрез процусуалния си представител взема становище за неоснователност на жалбата.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата държавна такса, поради което жалбата е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:

Настоящата съдебна инстанция приема, че постановлението за прекратяване на наказателното производство е от категория актове, които не влизат в сила дори след изтичането на срока за обжалването им. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Решение № 191/20.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6686/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 184/26.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 7127/2014 г., IV г. о., ГК, Решение № 197/17.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1211/2010 г., III г. о., ГК и др., постановлението за прекратяване на наказателното производство не е предвидено между актовете по чл. 412, ал.

2 НПК, които влизат в сила. Според чл. 243, ал. 9 НПК (по действащата редакция ал. 10) постановлението за прекратяване на наказателното производство, което не е било обжалвано от обвиняемия или от пострадалия или неговите наследници, или от ощетеното юридическо лице, може служебно да бъде отменено от прокурор от по-горестоящата прокуратура по реда на чл. 46, ал. 4 НПК. Следователно, дори и прокурорският акт за прекратяване на наказателното постановление да не е обжалван, той не влиза в сила, вкл. и когато е съобщен на всички засегнати лица по чл. 243, ал. 3 НПК (респ. ал. 4 съобразно действащата редакция), защото може служебно да бъде отменен от по-горестоящ прокурор. В този смисъл, „стабилитетът“ на постановлението за прекратяване на наказателното производство по смисъла на т. 4 на ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, като основание за възникване отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи, изисква то да е съобщено на лицето, което претендира вредите по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 (сега - т. 3) ЗОДОВ и лицето да не е поискало наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда.

Ето защо за уважаване на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е необходимо постановлението да е придобило ,,стабилитет”, в който е и цитираната практиката на ВКС, а именно – 1/ да е съобщено на лицето, което прави претенция за обезвреда, и 2/ да не е направено искане наказателното производство да продължи и да завърши с оправдателна присъда. Посочените две предпоставки трябва да са кумулативно налице.

В конкретния случай действително от приложените по делото доказателства не се установява датата на връчването на препис от Постановлението за прекратяване на ищеца, но копие от акта е приложен още към исковата молба, депозирана пред първоинстанционния съд на 06.07.2022 г., откъдето следва логично обоснован извод, че към датата на входиране на исковата молба лицето е разполагало с препис от постановлението и към този момент седемдневният срок за обжалване по чл. 243, ал. 4 НПК вече е започнал да тече и най-късно на 14.07.2022 г. е изтекъл.

Нещо повече, следва да се посочи, че още в исковата молба е направено твърдение, че ищецът е получил препис от постановление на 25.03.2022 г., като този факт не е оспорен от ответната страна в срока по чл. 131 ГПК. Ответникът не само не е възразил препис от процесния акт да е връчван на ищеца, но и дори и сам признава в отговора на исковата молба /л. 32 от гр.д. № 36567/2022 по описа на СРС/, че наказателното производство е приключило в законоустановения едномесечен срок след получаване на експертизата.

Изложеното налага обоснован извод, че препис от постановлението е връчен на лицето, което разполага с правна възможност да го обжалва, както и че актът не е обжалван 2 по надлежния ред в законоустановения срок и не е направено искане от засегнатото лице за продължаване на производството, поради което постановлението е придобило стабилитет и противно на правните изводи на първоинстанция съд, са налице предпоставите по чл. 2, ал.

1, т. 3 ЗОДОВ.

В конкретния случай фактът, че образуваното срещу ищеца наказателно производство е било прекратено, тъй като е установено, че не е извършено престъпление, обуславя възникване на отговорност на държавата само при наличие на причинна връзка между неоснователно осъществена принуда във връзка с бъдещо повдигане на обвинение и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. /. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за да бъде ангажирана отговорността на държавата освен наличието на постановление, съгласно което наказателното производство е било прекратено, тъй като деянието не представлява престъпление, ищецът следва да докаже също така действителното настъпване на вредите, включително и техния размер, както и причинна връзка между вредите и незаконните действия на правозащитните органи. Липсата на произнасяне на първоинстанционния съд в мотивите на обжалваното решение по посочените предпоставки за уважане на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ налага настоящата съдебна инстанция да изследва и да се произнесе по въпроса за наличието на същите.

По отношение на наведеното от ответника възражение за липса на пасивна материална легитимация по делото настоящата съдебна инстанция следва да се посочи, че съгласно Решение № 50009/8.02.2023 г. по гр. д. № 932/2022 г., III г. о. на ВКС, Решение № 187/13.03.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г., III г. о. на ВКС, Решение № 2970 от 15.05.2025 г. на СГС по гр. д. № 11182/2024 г. Прокуратурата на Република България отговаря по реда на чл.

2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за всички вреди, причинени на дадено лице от действията по разследването, насочени към установяване извършването на конкретно престъпление, тогава когато е било установено, че деянието не е престъпно, независимо от липсата на повдигнато обвинение спрямо лицето. Вредите следва да произтичат от неоснователно осъществена принуда във връзка с бъдещо повдигане на обвинение.

Прокуратурата е конституционно обособен орган на съдебната власт, който има изключителна компетентност за извършване на процесуални действия в наказателното производство, които действия са предмет на претенцията за обезщетение по реда на чл. 2, ал.

1, т. 3 ЗОДОВ. Поради тази причина именно ПРБ е органът, който носи отговорност за неимуществени вреди, причинени от образувано наказателно производство дори когато не е повдигнато обвинение. Употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ израз ,,обвинение в извършване на престъпление” трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно-процесуален смисъл. Когато наказателното производство е образувано срещу определено лице, а впоследствие производството е прекратено поради това, че извършеното деяние не е престъпление, е осъществен съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Лицето, срещу което е образувано наказателно производство, търпи вреди от проведеното срещу него наказателно преследване и в случаите, когато производството е прекратено, без да му е повдигнато обвинение. Важен е фактът на засягане на личната сфера, който настъпва от момента, в който спрямо съответното лице се извършват действия във връзка с образуваното срещу него наказателно производство, а не формалното му привличане в качество на обвиняем по реда на НПК (в този смисъл Решение № 353 от 6.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 892/2015 г., IV г. о., ГК; Решение № 35 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5215/2015 г., III г. о., ГК).

В Решение № 50084 от 30.05.2023 г. по гр. д. № 1961/2022 г., III г. о., ВКС е прието, че искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е деликтен иск за вреди от неоснователно упражнена принуда при или по повод на повдигнато обвинение. Образуването на наказателно производство, както и действията по разследване срещу уличено лице са предварителни и подготвителни действия за събиране на доказателства за вината на уличения и за повдигане на обвинение (чл. 215 и чл. 219 НПК). Предварителните действия са свързани с упражняване на държавна принуда и когато са неоснователни причиняват вреди. По правната си същност искът за вреди от тези действия, дори когато не се е стигнало до повдигане на обвинение, е същия иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като неоснователно е осъществена принуда във връзка с бъдещо повдигане на обвинение. Разликата в двата случая е в количеството на упражнената принуда, защото не е повдигнато обвинение, но правилото е че който може по 3 голямото, може и по-малкото. Следователно за неоснователно упражнената принуда срещу уличеното лице, дори когато не е повдигнато обвинение, а наказателното производство е прекратено поради липса на доказателства, ПРБ носи отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Ето защо, както е посочено и по-горе в цитираните решения на ВКС, ПРБ отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществените вреди, причинени и в случаите, когато образуваното наказателното производство е впоследствие прекратено, поради причина, че не е извършено престъпление, включително и за неимуществените вреди, причинени от приложените принудителни мерки - ,,задържане за 24 часа” по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР и ,,временно отнемане на свидетелство за управление на МПС до решаване на въпроса за отговорността” по чл. 171, ал. 1, т. 1, б. "б" ЗДвП, макар че тези ПАМ се прилагат с надлежен акт на органите на реда. Възражението на ответника, че вредите, причинени в резултат на тези принудителни мерки, не следвало да се взимат предвид при определяне размера на обезщетението, следващо се на лицето, спрямо което са приложени мерките, се явява неоснователно.