Определение № 5548 от 01.12.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5548 гр. София, 01.12.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002101710 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца П. И. В., чрез адв. Р. П. /надлежно упълномощена/, срещу въззивно решение № 6714 от 05.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 10841/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б с-в, поправено с решение от 16.04.2025 год., в частта му, в която след частично потвърждаване на решение № 11613 от 13.06.2024 год., постановено по гр. дело № 37744/2023 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 176 с-в, е отхвърлен предявения от П. И. В. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от невъзможност на ищеца да упражнява дейност като таксиметров шофьор за периода от 21.08.2022 год. до 05.03.2023 год., настъпили в резултат на незаконно обвинение, по което наказателното производство е прекратено /ДП № 1302/2022 год. по описа на 5-то РУ-СДВР, пр. пр. № 32552/2022 год. по описа на СРП/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.08.2022 год. до окончателното й заплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на 1 съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Основните доводи са, че по претенцията за имуществени вреди въззивният съд бил възпроизвел мотивите на първоинстанционното решение, като не бил съобразил оплакванията в подадената от ищеца въззивна жалба. В нарушение на разпоредбата на чл. 195 ГПК първоинстанционният съд не бил назначил служебно съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на въпросите, които според двете съдебни инстанции били останали неизяснени, а именно какъв е чистият доход на ищеца от дейността му като таксиметров шофьор, респ. какъв е размера на претърпените от него вреди. За изясняването на тези въпроси били необходими специални знания, което обуславяло необходимост от назначаването на съдебно-счетоводна експертиза. Въззивната жалба съдържала оплакване относно изводите на първоинстанционния съд – неправилно установяване на факт, довело до изводи, които не кореспондират с фактическото и правно положение. Според задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, въззивният съд е длъжен /т.е. без да има искане за това/ да събере доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с установяването на факти или за необоснованост на фактическите констатации поставени в основата на първоинстанционното решение, които са от значение за решаването на спора, включително и когато е необходимо да назначи експертиза, или доказателствата за необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Когато в предмета на делото били наведени твърдения за факти, установяването на които било свързано със специални знания, по делото задължително следвало да се изслуша експертно заключение, освен ако страната, чиято била доказателствената тежест, изрично се откаже от него или не внесе разноските по експертизата. Задължението за служебно назначаване на експертиза от съда произтичало от разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК. Въззивният съд също, и без искане на страните, щом били налице условията на чл. 195 ГПК, следвало сам да назначи такава, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен. Освен това въззивният съд допуснал съществени процесуални нарушения при обсъждането на всички относими към спорния предмет доводи и доказателства. От една страна не бил обсъдил подробно представените като доказателство по инициатива на ищеца пътни книжки. Не обосновал доказателствената стойност на същите, въпреки изричното оплакване във въззивната жалба, че тези документи доказват поне част от претендираната сума, както и предвид посочените възможни начини за определяне на нейния размер – приемане на средна сума или най-ниската такава, фигурираща в представените книжки. Въззивният съд не бил обсъдил и свидетелските показания, като в мотивите на обжалваното решение било посочено, че въпреки същите не било сигурно настъпването на 2 финансови загуби, т.е. съдът в частност или изцяло не кредитирал показанията или намирал противоречия, относими към имуществените вреди, но не ставало ясно как, защо, в каква степен и в коя част въззивната инстанция била ценила гласните доказателства. Същевременно въззивният съд бил обсъдил факт, който бил неотносим към иска за имуществени вреди, а именно присъда от 2022 год. Въззивният съд бил преценил, че приходите на ищеца от дейността му са предполагаеми, поради работата му без трудов договор и с различен брой курсове и часове на ден, като не бил съобразил, че характерът на дейността налага спецификите ѝ и преценката при сигурността на приходите, които би получил ищеца следва да е съобразена с тези специфики. Въззивното решение почивало на предположения. Изводът на въззивния съд за възможно упражняване на престъпна дейност, която дори била изрично посочена и подчертана – трафик на мигранти, бил в разрез с всички възможни логически и емпирични изводи, тъй като трафикът на мигранти, за което престъпление била присъдата на ищеца, се осъществявал посредством превозно средство, за управлението на каквото той нямал свидетелство за управление, понеже то било отнето поради направения му тест за наркотици, чийто резултат впоследствие бил счетен за грешен. Житейски нелогично било човек с отнета книжка да спре да работи като шофьор /както било видно от представените с писмо от 19.12.2023 год. от „Окей Супертранс“ АД пътни книжки за периода на отнемането/, но същевременно да извършва превоз на мигранти докато е с отнета книжка.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Длъжен ли е съдът при констатирана нужда от установяване на факти и изясняване на делото от фактическа страна да назначи експертиза при наведено оплакване от жалбоподателя?

2/ Длъжен ли е съдът, когато по делото са представени доказателства, преценката на които изисква специални знания, да назначи експертно заключение?

3 / Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички доказателства в тяхната съвкупност?

4/ Как се доказва сигурността на увеличаване на имуществото на увреденото лице, вследствие на принудително спиране на професионалната му дейност, когато лицето не работи по трудов договор и характерът на дейността му предполага висока степен на алеаторност?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч.

3 задължителната такава /цитирана в изложението/, а четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че по пр. пр.№ 32552/2022 год. по описа на Софийска районна прокуратура /СРП/ на ищеца било повдигнато обвинение за това, че на 21.08.2022 год. около 03:50 ч. на бул. „Ботевградско шосе“, гр. София, управлявала моторно превозно средство под въздействие на наркотици. На ищеца била наложена принудителна административна мярка № 22-4332- 004286/21.08.2022 год. – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС и било образувано досъдебно производство № 1302/2022 г. по описа на 05 РУ на СДВР. Прокурорска преписка № 32552/2022 год. на СРП била прекратена с постановление от 10.02.2023 год. /поради това, че извършеното деяние не е престъпление/, а свидетелството за управление на МПС било върнато на ищеца на 05.03.2023 год.

Въззивният съд е приел от правна страна, споделяйки изводите на първоинстанционния съд, че прекратяването на наказателното производство срещу ищеца поради това, че извършеното деяние не е престъпление от общ характер, съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, повдигнато на ищеца, както и че последният не е установил при условията на пълно доказване сигурното настъпване на пропуснатите ползи – доход от работа като таксиметров шофьор. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че в първоинстанционното производство ищецът е представил само копия от пътни книжки и прикачени към тях отчети за периода от 21.02.2022 год. до 20.08.2022 год. на таксиметров автомобил, но с тях не се доказва сигурното увеличаване на имуществото му, още повече, че данните по делото сочели, че ищецът н е бил работил редовно и ежедневно като таксиметров шофьор. По делото били останали недоказани следните обстоятелства: какви са били отношенията на ищеца със съответната таксиметрова фирма – не се твърдяло той да е работил по трудов договор и да е имал месечен фиксиран доход; какви били не просто приходите на ищеца от превоз, а чистият доход от дейността; какви били разходите на ищеца за дейността – за лизингови вноски /ако имало такива /, за гориво, за застраховки, за различни такси и вноски към таксиметровата компания; не било ясно какъв бил графикът на работа на ищеца, дали имало минимален брой работни дни и курсове месечно; не било ясно дали 4 ищецът бил единствен водач на съответния таксиметров автомобил, доколкото практиката била един автомобил да се ползва и от повече от един шофьор, съответно да се поделят приходите и разходите. Ищецът не бил представил в пъввоинстанционното производство и във въззивното производство множество възможни и относими доказателства и претенцията му не била доказана не само по размер, но и по основание, с оглед липсата на установяване на сигурното настъпване на пропуснати ползи. Той не бил поискал допускане на съдебно-счетоводна експертиза за установяване на твърденията му, че би имал сигурни доходи като таксиметров шофьор.

Отделно от това въззивният съд е посочил, че от справката за съдимост и влязлата в сила присъда /за трафик на мигранти/ се установявало, че ищецът се бил занимавал и с незаконни дейности, чрез които си осигурявал доходи. Следователно, независимо от показанията на свидетеля Д. Н., не било сигурно, че ищецът имал финансови затруднения само поради наказателното производство, особено във формата на пропуснати доходи като таксиметров шофьор.

С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди във формата на пропуснати ползи.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.