Решение № 99 от 27.05.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 99 гр. Велико Търново, 27.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ (A)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ , в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Я. ЯНЕВ

Членове:

ДИМИТРИНКА ГАЙНОВА

ИРЕНА КОЛЕВА при участието на секретаря МИЛЕНА СТ. ГУШЕВА като разгледа докладваното от Я. ЯНЕВ Въззивно гражданско дело № 20264000500089 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, предложение първо от ГПК - въззивно обжалване.

С Решение № 441/01.11.2025 год., постановено по гр. д. № 455/2024 г. по описа на Русенски окръжен съд е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да заплати на Я. П. В., ЕГН **********, от гр. Русе, *********** сумата 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - претърпени болки и страдания поради причинени телесни увреждания, както и обезщетение за имуществени вреди в размер на 705.70 лв., представляващи разходи за медицински услуги, медицински изделия, медицински помощни средства и медикаменти, които имуществени и неимуществени вреди са настъпили вследствие на пътнотранспортно произшествие, причинено виновно на 29.01.2024 г. в гр. Русе, на ул. „Хан Крум“, в близост до кръстовището с ул. „Асен Златаров“ от Л. Д. А. при управлението на лек автомобил марка „Пежо“, модел „307“ с рег. № Р 14****, за което МПС, към момента на ПТП има действаща застраховка „Гражданска отговорност“ сключена със „ЗД Бул Инс“ АД, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от 20.02.2024 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска на Я. П. В. против ЗД „Бул Инс“ АД за заплащане на обезщетение за 1 неимуществени вреди над уважения размер 40 000 лв. до пълния предявен размер 50 000 лв.

Със същото решение е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 да заплати на Я. П. В., ЕГН **********, от гр. Русе, *********** сумата 2 529.20 лв. разноски по делото съразмерно на уважената част от исковете. С решението е осъден Я. П. В., ЕГН **********, от гр. Русе, *********** да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87 сумата 1 364 лв. разноски по делото съразмерно на отхвърлената част от исковете. С решението е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата да заплати на адвокат Г. Б. Х., вписан в САК, рег. № 4600123610, служебен адрес: гр. София, ул. „Кадемлия“ № 1, ет. 3, сумата от 5 100 лв. с включен ДДС - възнаграждение за процесуално представителство на Я. П. В..

Постъпила е въззивна жалба от Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, ЕИК 831830482, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ № 87, представлявано от изпълнителните директори С. П. и К. К., чрез адв. М. Г. от САК против Решение № 441/01.11.2025 год., постановено по гр. д. № 455/2024 г. по описа на Русенски окръжен съд.

В същата се излага, че решението е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД), в частта, с която е присъдено обезщетение над 30 000 лв. (до 40 000 лв.). Излага се, че присъденото обезщетение над 30 000 лв. (до 40 000 лв.) е необосновано завишено и постановено в нарушение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Жалбоподателят твърди, че съдът е игнорирал медицинските доказателства, сочещи за типично и безпроблемно протичащ възстановителен период (около 3-4 месеца), и вместо това е приел „най-тежкия възможен сценарий“ за значителни болки и страдания без доказателствена опора. Посочва се, че пострадалият не е провел задължителната рехабилитация и физиотерапия, което е довело до част от остатъчните му оплаквания. Съдът не е отчел това пасивно отношение на ищеца към собственото му здраве. Според жалбата съдът неправилно е приписал на инцидента симптоми (отоци, тежест в крайниците), които експертизата свързва с хронична венозна недостатъчност и напредналата възраст (79 г.) на ищеца, съществуващи независимо от травмата. Възразява се срещу пълното кредитиране на показанията на дъщерята на ищеца, която е емоционално заинтересована. Твърди се, че нейните описания на „тежки ограничения“ противоречат на обективната медицинска документация. Жалбоподателят поддържа, че сумата от 40 000 лв. не съответства на практиката по сходни случаи и превръща обезщетението в средство за неоснователно обогатяване, вместо само да компенсира реалните вреди.

Претендира се да се отмени обжалвания съдебния акт в обжалваната част и да се постанови друг, с който да бъдат отхвърлен предявения иск за разликата над 30 000 лв., ведно със законните последици. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от Я. П. В. от гр. Русе.

2

Първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 432 от КЗ във вр. с чл. 45 от ЗЗД, като е счел, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 40 000 лв. Приел е, че не са налице предпоставките на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Счел е, че са налице предпоставките и за присъждане на сумата от 705.70 лв. – имуществени вреди. Счел е, че за присъденото обезщетение се дължи законна лихва върху тази сума, считано от 20.02.2024 г. - датата на предявяване на претенцията, до окончателното й изплащане.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите.

Първоинстанционното решение е постановено от законен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма, подписано е и е разбираемо. Следователно обжалвания съдебен акт не е нищожен по смисъла на чл. 270, ал.

1 и 2 от ГПК.

При извършената служебна проверка с оглед на всички процесуални нарушения, които водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, съдът констатира, че същото е валидно и допустимо. Не е налице нито един от пороците, които обуславят нищожност или недопустимост на същото.

Апелативен съд – Велико Търново, след като разгледа жалбата, обсъди доводите на противната страна, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си, приема за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт:

Пред първоинстанционният съд са предявени осъдителни искове (за имуществени и неимуществени вреди) с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 от ЗЗД.

Въззивният съд е обвързан само от наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение – арг. от чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което следва да се произнесе само в пределите на наведените доводи във въззивната жалба, а служебно, само когато неправилно е приложена императивна материалноправна разпоредба.

Искът с правна квалификация чл. 432, ал. 1 от КЗ е за заплащане на обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди от пострадало лице или неговите наследници срещу застраховалия гражданската отговорност на делинквента. Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице, обхваща: застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени и/или неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования и наличие на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между делинквента и ответника - застраховател.

Съгласно чл. 498, ал. 3 от КЗ допустимостта на прекия иск против застрахователя е 3 обвързана с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и изтичането на тримесечен срок от предявяването на претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Не се спори, че ищецът Я. П.

В. на 20.02.2024 г. е предявил претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение, по които не е постигнато споразумение (т.е. застрахователят не е платил в срока по чл. 496).

Както посочихме по-горе, въззивният съд действа при условията на чл. 269, изр. второ от ГПК, поради което той следва да се произнесе само по релевираните във въззивната жалба и писменият отговор на въззивната жалба възражения. Освен това обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която е уважен искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди за сумата от 30 000 лв. – неимуществени вреди и за сумата от 705.70 лв. – имуществени вреди (в частта, в която първоинстанционното решение не е обжалвано), основанието (правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявените осъдителни искове е установено със сила на пресъдено нещо. Следователно, правният спор, пренесен пред настоящата съдебна инстанция с въззивната жалба, се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение.

В случая не е налице възражение на ответника за необоснованост на първоинстанционното решение и в този смисъл въззивният съд следва да приеме за установени следните правопораждащи спорното материално право юридически факти: че чрез своето противоправно и виновно поведение застрахованият водач на процесното МПС – Л. Д. А. е причинил телесни увреждания на Я. Д. В. (счупване на медиалния малеол на дясна голямопищялна кост) и че през релевантния период ответникът е обезпечавал деликтната отговорност на процесния лек автомобил – управляван от Л. Д. А., чрез сключване на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В т. см. - т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС на РБ: „Въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това“.

Установено е, че на 29.01.2024 г. около 12:50 ч. в гр. Русе, на ул. „Хан Крум“, настъпва пътнотранспортно произшествие (ПТП), като водачът Л. А., управляващ лек автомобил „Пежо 307“, удря пешеходеца Я. В., докато последният пресича платното на обозначена пешеходна пътека.

От заключението на допуснатата и изслушана основна и допълнителна съдебна медицинска експертиза и обясненията на вещото лице в съдебно заседание се установява, че ищецът е претърпял счупване на медиалния малеол на дясната голямопищялна кост.

Проведено е 9-дневно болнично лечение, включващо операция (метална остеосинтеза), 4 медикаментозна терапия и шиниране на крайника. Вещото лице заключава, че увреждането съответства на механизма на ПТП от 29.01.2024 г. Дава заключение, че основният процес на възстановяване обикновено продължава около 3-4 месеца, като най-интензивни са болките непосредствено след травмата и в следоперативния период, а болки с по-слаб интензитет при натоварване или промяна на времето могат да продължат месеци, години или до края на живота. Заявява, че са установени - траен оток и накуцваща походка, които водят до ограничаване на движенията в глезенната става. Посочено е в заключението на експертизата, че по делото липсва медицинска документация за проведена специализирана рехабилитация или физиотерапия, като ищецът е извършвал само лечебна физкултура в домашни условия.