Определение № 2164 от 28.01.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2164 гр. София, 28.01.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-А, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Георгиева

Членове:

Димитър Ковачев

Йоанна Н. Станева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20251100512145 по описа за 2025 година Производството е по чл. 274 – чл. 278 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК.

Образувано е по подадена от М. М. Х. и от адв. М.Л., оказал безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗА в качеството на процесуален представител на ответницата М. М. Х., частна въззивна жалба срещу определение от 12.08.2025г., постановено по гр.д. № 55455/2023г. по описа на СРС, ГО, 119 състав, в частта, в която е оставено без уважение искането на жалбоподателите по чл. 248 от ГПК за изменение на решение от 10.12.2024г. в частта му за разноските.

Жалбоподателите твърдят, че решението, в частта му, с която ответницата е осъдена да заплати суми, представляващи разноски в двете фази на делото, е неправилно, поради което е направено искане същото да се измени, чрез заличаване от диспозитива му на частта, с която М. М. Х. е осъдена да заплати на „Финансцентьр” ЕООД сумите в размер на 1 025, 10 лева - разноски за исковото производство и 25, 10 лева – разноски за заповедното производство. Изложени са доводи, че видно от мотивите на първоинстанционното решение, съдът правилно е приел, че вземането, претендирано срещу ответницата, не се основава на запис на заповед, а произтича от договор за потребителски кредит, който е обявен за недействителен поради противоречието му с материалния закон. Направен е извод, че М. Х. има качеството потребител, а спорът й за съществуване на задълженията й към кредитната институция, произтича от признатия от съда 1 за изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК договор за потребителски кредит. В този смисъл счита, че присъждането в тежест на ответницата на процесуални разноски съобразно уважената част от иска по чл.

422 ГПК при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК е в противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО, тъй като е пречка за потребителя да упражни предоставеното й от Директивата право на ефективен съдебен контрол. Позовава се на постановеното решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС, в което се приема, че чл. 6, Параграф 1 и чл. 7, Параграф I от Директива 93/13, както и принципът на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били върната, вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза поради неравноправния й характер. Сочи, че в същия смисъл е и постановеното по преюдициално запитване на СРС решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/'22 на СЕС, в което се приема, че чл. 6, Параграф 1 и чл. 7, Параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа па ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато след установяването на нищожността на договорна клауза nopaди неравноправния й характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично. Излага, че прилагайки тази практика ВКС е приел, че в този случай не следва да се възлагат разноски в тежест на ответника. На следващо място са развити подробни съображения за неправилност на изводите на първоинстанционния съд, че в полза на процесуалните представители на ответницата не се дължи адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА съобразно изхода на спора. Излага, че в диспозитива на решението съдът е достигнал до противоречиви изводи спрямо тези, изложени в мотивната му част и поконкретно, че претендираната срещу ответницата сума от 1 025 лева, част от общия размер на иска от 1 255 лева, се дължи като непогасено задължение по запис на заповед. Противоречието според жалбоподателите произтича от обстоятелството, че в исковото производство съдът е приел за основателни възраженията на ответницата, че процесното вземане представлява непогасена чиста стойност на заем във връзка с кредитно правоотношение, което е 2 недействително. По тези съображение се обосновава извод, че предявеният иск е следвало да се отхвърли изцяло, доколкото производството е инициирано по чл. 417 ГПК въз основа на запис на заповед, който в случая не е самостоятелна сделка, а обезпечение на изначално нищожно кредитно правоотношение. Сочи, че платената от потребителя сума възлиза на общо 475 лева, при усвоена чиста стойност на кредита от 1 500 лева, което означава, че дори и да дължи вземане в размер на 1 025 лева, то това задължение не произтича от запис на заповед, а от евентуално неоснователно обогатяване съгласно чл. 23 от ЗПК. В жалбата са развити съображения, че плащането на сумата от 230 лева не е станало в хода на производството, тъй като към този момент ответницата не е била уведомена за образуваното срещу нея заповедно производство. По тези съображения е направено искане за отмяна на определението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което в полза на адв. Любомиров да се присъди на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на 88 лева, съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция.

Насрещната страна в производството – „ФИНАНСЦЕНТЪР“ ЕООД, изразява становище за неоснователност на частната жалба. Поддържа, че предявеният иск е отхвърлен частично, поради извършено в хода на делото плащане. И както правилно е приел в мотивите съдът, съгласно разясненията, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГК на ВКС, искът се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което направените в хода на производството плащания рефлектират само върху размера на вземането към датата на постановяване на решението, но не и върху основателността на претенцията като размер към датата на предявяване на иска. А именно последното би променило разпределението на отговорността на страните за разноските. Счита за неоснователни доводите на частния жалбоподател относно противоречие на постановеното определение с целта на Директива 2008/48/ЕО и в частност с цитираната практика на СЕС, доколкото същата се отнася до предявени претенции от потребители за неоснователно платени суми по потребителски кредити. В настоящия случай съдът се е произнесъл по иск за дължима сума по непогасена от кредитополучател главница по потребителски кредит, поради което даденото от СЕС тълкуване по отправеното преюдициално запитване е неприложимо за процесната хипотеза. Относно искането за 3 присъждане на разноски в полза на адвокатите на ответницата са изложени съображения, че същите по съществото си представляват такива по правилността на решението по предмета на спора и не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство. По тези съображения е направено искане за отхвърляне на подадената частна жалба.

Софийски градски съд, след като обсъди възраженията жалбоподателя и взе предвид данните по делото, намира следното: на

Частната въззивна жалба е подадена в преклузивния срок за обжалване п о чл. 248, ал. 3 от ГПК , от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е било образувано по предявен по реда на чл.

422, ал. 1 от ГПК от „ФИНАНСЦЕНТЪР“ ЕООД срещу М. М. Х. иск с правно основание чл. 535 от ТЗ за установяване съществуването на оспорено от длъжника вземане, представляващо непогасено задължение по запис на заповед от 21.09.2018г., платим на 21.04.2019г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.

417 от ГПК по ч.гр.д. № 25916/2019г. по описа на СРС, ГО, 119 състав.

Ответникът е релевирал доводи, че вземанията на кредитора по процесния запис на заповед обезпечават и произтичат от каузално правоотношение по договор за потребителски кредит № 8000144 от 21.09.2018г., като страните по делото не са формирали спор относно връзката на ценната книга и горепосоченото каузално правоотношение. Първоинстанционният съд е приел, че макар формално процесният договор за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Съдът е формирал извод, че като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, ищецът е нарушил императивни изисквания на приложимия ЗПК и не може да се ползва от уговорената сделка. Прието е, че в тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК.

При преценка на конкретния размер на дължимото вземане е посочено, че ответницата е направила доброволни плащания – 245 лева преди подаване на 4 заявлението по чл. 417 ГПК /които не се претендират от заявителя в производството/ и 230 лева след подаването му, но преди образуване на изпълнителното дело на 28.09.2019г. В случая е установено, че чистата стойност на кредита е сума в размер 1 500 лева, получена от ответника, като платената сума от 230 лева в хода на делото, е отнесена към погасяване само на валидно възникналото задължение за връщане на чистата стойност на кредита /главницата/. С оглед изложеното първоинстанционният съд е формирал извод, че ищецът се легитимира като кредитор на вземане в размер на 1 025 лева /1 500 лева – 475 лева/, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

417 ГПК – 10.05.2019г. до окончателното плащане. По претенцията за разноски е приел, че такива се дължат в полза на ищцовото дружество, съразмерно на уважената част от исковата претенция, поради което е осъдил ответницата да заплати 1 025, 10 лева за исковото производство и 25, 10 лева – за заповедното производство. В полза на ответницата не са присъдени разноски съразмерно на отхвърлената част от иска, предвид обстоятелството, че сумата от 230 лева е платена в хода на висящото производство и в този смисъл е формиран извод, че длъжникът неоснователно е отричал претендираното срещу него вземане.

С молби от 30.12.2024г., подадени в едномесечния преклузивен срок по чл. 248 от ГПК, ответницата и нейните процесуални представители в заповедното и в исковото производство, са направили искане за изменение на постановеното решение в частта му за разноските, като се заличи диспозитива, с който в тежест на М. Х. са възложени съдебни разноски и се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА.

С обжалваното определение СРС е приел, че молбите по чл. 248 от ГПК са неоснователни. Изложени са мотиви, че при определяне на разноските не следва да се вземе предвид отхвърлянето на иска поради извършеното в хода на процеса плащане, тъй като отговорността за разноски се основава на идеята за санкциониране на неоснователното възбуждане на съдебния процес, поради което и отговорност за разноски следва да възникне всякога, когато страната неоснователно е отричала/претендирала съдебно предявеното право. Съдът е длъжен да отчете извършеното в хода на процеса плащане само във връзка с постановяване на решение относно дължимостта на дълга, но не и при 5 определяне тежестта за разноските. Доколкото ответникът е дал повод за завеждане на делото, същият дължи заплащането на сторените от ищеца разноски. За неотносимо към предмета на делото, досежно тежестта за разноските, е прието посоченото от процесуалните представители на ответницата решение на СЕС по дело С-714/22, в което е прието, че режимът на разпределяне на съдебните разноски не трябва да възпира потребителя да упражни правото да предяви пред съд иск за установяване на неравноправния характер на договорна клауза и връщане на платените въз основа на нея.