Решение № 322 от 23.12.2022, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 322 гр. Шумен, 23.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I, в публично заседание на шести декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мирослав Г. Маринов

Членове:

Азадухи Ов. Карагьозян

Ралица Ив. Хаджииванова при участието на секретаря Даниела Ст. Андонова като разгледа докладваното от Ралица Ив. Хаджииванова Въззивно гражданско дело № 20223600500391 по описа за 2022 година

Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение №124/23.06.2022г. по гр.д.№166/2021г. Р айонен съд-гр.Велики Преслав е признал за установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца „ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ /с предишно наименование „АЛФА КРЕДИТ“АДСИЦ/, съществува вземане от ответника К. М. Х. в следните размери: сумата 2010лв.,представляваща главница, мораторна лихва 433.8лв. за периода от 26.01.2018г. до 12.03.2020г., мораторна лихва 109.44лв.- за периода от 15.07.2020г. до 26.01.2021г./при допусната в диспозитива на решението очевидна фактическа грешка при която вместо период 15.07.2020г.-26.01.2021г. е посочен период 26.01.2018г.-12.03.2020г./, законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 27.01.2021 г. до изплащане на вземането, като вземането произтича от следните обстоятелства: задължение по договор за потребителски кредит № 173178, сключен на 29.08.2006г. между К. М. Х. и „Българска пощенска банка“ АД /нова фирма „Юробанк И Еф Джи България“ АД/, вземанията по който са прехвърлени в полза на „АЛФА КРЕДИТ“ АДСИЦ(понастоящем „ДЕЛТА КРЕДИТ“ АДСИЦ) по силата на договор за прехвърляне на вземания от 05.09.2008г. и Приложение №1 към него, за което е уведомен длъжника, за които е издадена заповед за изпълнение №260030/29.01.2021г. по ч.гр. дело №62/2021г. по описа на ВПРС на основание чл. 415, ал.

1 вр. чл.422, ал.1 от ГПК вр. с чл.99 от ЗЗД вр. с чл.240 от ЗЗД вр. с чл.79 от ЗЗД вр. с чл.9 и сл. от ЗПК и чл.86 от ЗЗД. Присъдени са и следващите се разноски в исковото и заповедното производство.

Решението е обжалвано от ответната страна изцяло, чрез назначения й особен 1 представител адв.Ж.Д. при ШАК.. Жалбоподателят намира същото за неправилно поР. незаконосъобразност, допуснати при постановяването му нарушения на материалния закон, нарушения на съдопроизводствените правила, както и поР. необоснованост.. Съдът приел, че е налице спогодба по чл. 365 от ЗЗД, каквито твърдения не били заявени от ищеца с исковата молба. Напротив, последният изрично заявявал, че на 25.03.2014г. било сключено споразумение, с което длъжникът признал дълга и се задължил да изплати същия на разсрочени ежемесечни вноски, т.е. било налице само споразумение за разсрочване на плащането и не се касаело до новационно споразумение. Неправилно бил приел и че процесният договор отговарял на императивните изисквания на действащия към момента на сключване му ЗПК, а към момента на сключване на процесния договор - 29.08.2006г., нямало действащ ЗПК. Отделно първоинстанционният съд не бил изпълнил императивното изискване на закона - чл. 7, ал. 3 от ГПК да се произнесе относно наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор. Процесният договор за потребителски кредит от 29.08.2006г. бил изцяло нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Било налице пълно несъвпадение със страните по договора за потребителски кредит и тези по представените от ищеца документа. Цесията не била съобщена на длъжника от надлежния цедент и въпреки сключеното споразумение, съдържащото се в споразумението признание не било годно да прекъсне погасителната давност по смисъла на чл.116, б."а" от ЗЗД. Както в правната теория, така и в съдебната практика се приемало, че за да прекъсне погасителната давност, признанието трябва да бъде направено в рамките на давностния срок. Сочи също, че ако се приеме, че е съществувал договор между ответника и ищцовия цедент, то задължението по него, нямало данни да е възникнало след датата на сключването му, като посочването от страна на цедента, че към датата на цесията дългът е в някакъв размер, нямало значение за никой, освен за страните по договора за цесия. Началният момент на давността била в периода 2006г. - 05.09.2008г., от когато, до сключване на процесното споразумение бил изтекъл много по-дълъг срок от предвидения в закона петгодишен. Даже и да се приемело, че ответникът с подписването на споразумението бил направил изявление относно дълга, което да представлява признание, по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, последното би прекъснало давността само ако е направено преди изтичането й, какъвто настоящият случай не се явявал. Вероятната дата на настъпилата изискуемост на кредита съвпадала с датата на цедиране на вземането - 05.09.2008г., от която дата и започвал да тече петгодишния давностен срок за кредитора, който съответно бил изтекъл на 05.09.2013г.. От тази дата до подписването на споразумението на 25.03.2014г били изтекли повече от пет години, поР. което и не следвало да се приеме, че погасителната давност е била прекъсната с подписването на споразумението, тъй като това е направено след изтичането на давността. В процесния случай, ищецът не само че не успял да създаде абсолютна достоверност в истинността на сочените от него правопораждащи фактически твърдения, но и ангажираните от него доказателствени средства оставяли изключително разколебана сигурността в релевантните за спора факти, поР. което предявените искови претенции следвало да се отхвърлят изцяло. Сочи също, че споразумението, сключено между трето лице и длъжника, не би могло да прехвърли вземането при липса на съгласие на 2 първоначалния кредитор. Не се установявало кога точно и от кого е уведомена длъжницата за прехвърляне на процесното вземане както и кога то се е осъществило. Като не отразявало действителното състояние на отношенията между страните, споразумението не е могло да произведе целения резултат, поР. което волята на ответника при подписване на споразумението е била опорочена. ПоР. тези причини, споразумението нямало последиците на чл.365 ЗЗД, не създавало задължение и не прекъсвало давността. Що се отнася до двата съединени иска за заплащане на мораторна лихва за посочените два периода не става ясно основанието за претендирането им и начина по който са определени сроковете. Сочи, че по отношение акцесорната претенция за заплащане на лихви за забава също била изтекла предвидената в закона давност, поР. което следвало да бъде отхвърлена. Моли, решението да бъде отменено изцяло и вместо него постановено друго такова, с което предявени те искове бъдат изцяло отхвърлени.

Въззиваемата страна взема становище по неоснователността на жалбата.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК, от надлежна страна, поР. което се явява процесуално допустима.

Шуменският окръжен съд, след като обсъди доводите, изложени в жалбата и прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, приема за установено следното:

Въз основа на депозирано от „ДЕЛТА КРЕДИТ”АДСИЦ /с предишно наименование „АЛФА КРЕДИТ“АДСИЦ/ заявление, по реда на чл.410 от ГПК, е издадена заповед №260030/29.01.2021г. по ч.гр.д.№62/2021г. на ШРС , по силата на която е разпоредено ответницата К. М. Х. да заплати на ищцовото дружество: сумата 2010лв., представляваща главница, мораторна лихва 433.80лв. за периода от 26.01.2018г. до 12.03.2020г., мораторна лихва 109.44лв. за периода от 26.01.2018г. до 12.03.2020г., законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 27.01.2021 г. до изплащане на вземането, като вземането произтича от следните обстоятелства: задължение по договор за потребителски кредит № 173178, сключен на 29.08.2006г. между К. М. Х. и „Българска пощенска банка“ АД /нова фирма „Юробанк И Еф Джи България“ АД/, вземанията по който са прехвърлени в полза на „АЛФА КРЕДИТ“ АДСИЦ(понастоящем „ДЕЛТА КРЕДИТ“ АДСИЦ) по силата на договор за прехвърляне на вземания от 05.09.2008г. и Приложение №1 към него, както и сумата 201.07лв.-разноски в заповедното производство. Заповедта е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, поР. което на заявителя е указана възможността да предяви иск. Последният в дадения срок е сторил това и е предявил настоящите установителни искове срещу Х..

На 29.08.2011г., между Българска пощенска банка“ АД/„Юробанк И Еф Джи България“ АД/ и К. М. Х. бил сключен договор за потребителски кредит №FL173178, по силата на който на ответницата бил предоставен паричен кредит в размер на 3300лв. със задължението на последната да върне предоставената сума на ежемесечни вноски посочени в погасителния план, като банката получава възнагР.телна лихва в размер на 10.5 % през първата година, за всяка следваща година годишна лихва, представляваща сбор от базовия 3 лихвен процент на БНБ за потребителски кредити за съответния период плюс надбавка в размер на 8.20 пункта, като към датата на сключване на договора БЛП бил 7.75 %. Съгласно чл.7 от договора, кредитът се погасява на равни анюитетни вноски месечни вноски/включително лихва и главница/, с размер на всяка вноска: 70.93лв.-през първата година от срока на издължаване на кредита и 78.44лв. за всяка следваща година до крайнияя срок на издължаване на кредита/29.08.2011г./, като погасителните вноски се изплащат ежемесечно на 29-то число на съответния месец.

Видно от бордеро за усвояване на кредит от 29.08.2006 г., ответницата е получила сумата по кредита.

На 25.03.2914г. страните по делото са подписали споразумение, с което са констатирали извършеното прехвърляне на вземане по договора за кредит от 29.08.2006г. , както и че кредитор на Х. се явява ищцовото дружество, съответно страните са констатирали, че към датата на подписването на договора за цесия размерът на цедираното вземане срещу Х. е в левова разностойност на 3497.76лв., като са се споразумели последната да погасява задължението на 52лв. месечни вноски, считано от м.април 2014г., както следва:първа вноска в размер на 80.76лв. дължима в срок до 07.04.2014г. и всяка следваща в размер на 67лв., дължима най-късно до 7-мо число на месеца, за който се отнася.

По делото е представен и попълнен от Х., формуляр за кандидатстване за кредит.

По силата на договор за цесия от от 01.09.2006г., „Българска пощенска банка“АДгр.София прехвърлило на „България Ритейл Сървисиз“АД-гр.София, всички свои вземания по договори за потребителски и живлищни кредити, изброени в Приложение№1, Приложение №2 и Приложение №2а, неразделна част от договора.

Съгласно представения договор за прехвърляне на вземания от 05.04.2008г., „Евробанк И ЕФ Джи България“АД и „Бългериън ритейл сървисиз“АД, в качеството на цеденти, прехвърлили на „Алфа кредит“АДСИЦ, в качеството на цесионер, свои вземания, произтичащи от сключени договори за кредит. В чл. 1, ал. 2 от договора е посочено, че прехвърляните вземания са определени и индивидуализирани подробно в списък, представляващ Приложение № 1, който е неразделна част от договора. Съгласно извлечение от Приложение №1, вземането от Х. фигурира в същото. Видно от чл.8 от договора, цедентите са дали съгласието си и са упълномощили цесионера да уведоми от тяхно име всички длъжници по всички вземания, предмет на договора за цесия от 05.04.2008г., за прехвърляне на задълженията им по силата на договора.

Ищецът и „Бългериън ритейл сървисиз“АД, са изготвили уведомление за прехвърляне на вземането до Х., получено от последната на 02.10.2008г..

Съгласно заключението на назначената в хода на първоинстанционното производство ССЕ, размерът на признатото задължение по споразумението от 25.03.2014г. възлиза на 3497.76лв, като съгласно предоставената от ищцовото дружество информация, по споразумението нямало извършени плащания от страна на длъжника или от трети лица.

Размерът на законната лихва върху сумата от 2010лв., за периода от 26.01.2018г. до 4

12.03.2020г. възлизала на стойност 433.83лв., а размерът на законната лихва върху сумата от 2100лв. за периода от 15.07.2020г. до 26.01.2021г.-на 109.44лв..

При така установената по-горе фактическа обстановка съдът достигна до следните изводи:

Заявени си претенции с правно основание чл.422 от ГПК - за установяване същестуването на вземания – неиздължена главница по договор за потребителски кредит и следващата се върху нея лихва за забава.