Решение № 2250 от 11.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2250 гр. София, 02.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-В СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Елена Иванова

Членове:

Ивета М. А.ова

РОЗАЛИНА Г. БОТЕВА при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Ивета М. А.ова Въззивно гражданско дело № 20211100508042 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на А. Щ. Д. срещу решение

№20092759/12.04.2021г. постановено по гр.д. № 31371/2019г. по описа на Софийския районен съд, 171-ви състав, с което е отхвърлен предявения от него иск срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ с правно основание чл.49 от ЗЗД за сумата от 10 000,00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие на непозволено увреждане, изразяващо се в нарушени граждански и човешки права във връзка с неудовлетворено искане на основание чл.80 от НПК и издадено постановление № 946/218г. на Апелативна прокуратура Варна.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила, тъй като от една страна съдът е изисквал доказване от страна на ищеца, че срещу него е повдигнато обвинение, което е прекратено, както и че е претърпял неимуществените вреди от проведеното наказателно преследване, съответно е направил разход за адвокатско възнаграждение, а след това е посочил, че не е налице виновно и противоправно действие на органите на Прокуратурата. Посочва, че в решението са направени неправилни фактически и 1 правни изводи.

Въззиваемата страна ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който посочва, че правилно първоинстанционният съд е приел, че не е осъществен състав на непозволено увреждане по смисъла на чл.49 от ЗЗД вр. чл.45 от ЗЗД, като твърденията на ищеца са несъстоятени и недоказани.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви:

Относно възраженията за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения:

С ГПК в сила от 01.03.2018г., при първоинстанционното разглеждане на делата, съдът е длъжен да изготви и съобщи на страните доклад, съобразно разпоредбата на чл.146 от ГПК, с който очертава предмета на делото – релевантните за спора факти и наведени твърдения от страните съответно възражения, дава правна квалификация на предявените искове и възражения, разпределя доказателствената тежест и дава указания във връзка с непосочване на доказателства за фактите от предмета на доказване. Надлежното изпълнение на горното задължение на първоинстанционния съд, законодателят свързва с настъпване на преклузия за страните за сочене на нови доказателства и факти, освен в хипотезата на чл.147 от ГПК. Това е вярно при условие, че е налице редовна искова молба.

В настоящят случай предявената от ищеца А. Д. искова молба, като нередовна, е оставяна без движение от районния съд с разпореждане от 18.09.2019г. и отново с определение от 22.09.2020г., с което също делото е насрочено в открито съдебно заседание и е изготвен проект на доклад по чл.146 от ГПК.

2

Действително, в проекта за доклад, обективиран в определение от 22.09.2020г., районният съд е посочил като част от предмета на доказване факти и обстоятелства, които не са твърдяни от ищеца /започнало и прекратено наказателно производство/, както и дал квалификация несъответстваща на твърденията – чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ.

Тук е необходимо да се посочи, че изготвения в определение от 22.09.2020г. доклад е проект, а не окончателен такъв и именно поради обстоятелството, че е работен и неокончателен доклад, осончателният е изготвен и обявен на страните в първо съдебно заседание на 21.01.2021г. Във връзка с нови уточнителни молби подадени от ищеца за изпълнение на указанията на съда, дадени с определение от 22.09.2020г., а именно – от 18.01.2021г., препис от която е връчен на ответника по делото, първоинстанционният съд е изготвил окончателен доклад съответстващ на фактическите твърдения на ищеца, съответно на защитните възражения на ответника по фактите, твърдяни от ищеца, дал е правилна и съответна правна квалификация на заявената претенция и е разпределил доказателствената тежест т.е. изготвил е пълен и съответен на фактическите твърдения на страните доклад по делото, обективиран в протокол от първо съдебно заседание, на което ищецът е присъствал и с който доклад е запознат.

Произнасянето в съдебното решение на първоинстанционният съд е именно въз основа на така уточнената обстоятелствена част и петитум на исковата молба и възражения на ответника и при посочената в доклада по делото правна квалификация.

Хронологията на така извършените от първоинстанционният съд процесуални действия, не обосновават допуснато процесуално нарушение при извършване на съдопроизводствените действия.

Поради навеждане на различни и много факти и обстоятелства от страна на ищеца, както в исковата молба, така и в уточненията й вкл. и във въззивната жалба, въззивният съд също е дал указания до ищеца за уточняване на заявените твърдения, с оглед прецизност и яснота относно обстоятелствената част на предявения иск.

С молба от 21.02.2020г. въззивникът и ищец в първоинстанционното производство отново е изложил фактите, които съставляват обстоятелствена част на исковата молба, като изрично е посочил, че противоправните действия, от които търпи неимуществени вреди са: отказ от компетентния прокурор по прокурорска преписка № 8029/2018г. по описа на Окръжна прокуратура Варна за предоставяне на данни за адресна регистрация на лицето В.А. от гр. Варна и обективиран в постановление от 21.09.2018г. на ОП-Варна, потвърдено с постановление от 12.11.2018г. на прокурор от Апелативна прокуратура Варна.

Както в цитираната по – горе молба, така и в съдебно заседание, ищецът се домогва да направи недопустимо изменение на предявения иск – не само да го увеличи до размера от 20 000,00 лв.,а и да включи нова претенция за имуществени вреди, които не следва да бъдат разглеждани и обсъждани в настоящото решение, тъй като не са 3 част от предмета на делото.

Относно иск с правно основание чл.49 от ЗЗД.

Сложният фактически състав на отговорността на непозволено увреждане в хипотезата на чл.49 от ЗЗД предполага кумулативното установяване на следните материални предпоставки: деяние (действие или бездействие), противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между осъщественото деяние и претърпяната вреда, както и вина, която съгласно чл. 45 ал. 2 ЗЗД се предполага до доказване на противното.

Противоправността се изразява в такова поведение (действие или бездействие) на дееца, което засяга чужди субективни права, а причинната връзка е необходимо закономерно следствие на конкретното деяние с вредоносен резултат. Отговорността по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата е безвиновна, гаранционно – обезпечителна и се ангажира в случаите, когато лицето, на което е възложена определена работа, е причинило непозволено увреждане при и по повод извършването на последната т.е. за чужди виновни действия.

Съгласно чл. 7 от Конституцията на Република България, държавата отговаря пряко за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ специалния закон, уреждащ отговорността на държавата при участие в процеса на съответните държавни органи като нейни процесуални субституенти, както е в настоящият случай, тъй като видно от фактическите твърдения и обстоятелствената част на заявената претенция от ищеца, не е налице нито една от хипотезите по чл.2 от ЗОДОВ, поради което отговорността за вреди следва да се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД. В този случай държавата, чрез процесуалният си субституент, който по настоящото дело е Прокуратурата на Република България, отговаря за вреди, когато те са причинна връзка с постановения акт, съответно извършеното от прокурор незаконосъобразно действие или бездействие. /Решение № 300/09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 2262/2018г. на ВКС, IV го. /.

Първоинстанционният съд в окончателния доклад по делото изрично е разпределил доказателствената тежест по реда на чл.146 ал.1 т.5 от ГПК, като е указал, че ищецът носи такава за установяване, че е налице противоправно и виновно поведение на съответните длъжностни лица, причинна връзка с настъпили в правната сфера на ищеца вреди и техния вид и размер.

За да е налице противоправно поведение на прокурор от съответната 4 прокуратура е необходимо да се установи дали с действията си същия е нарушил/противоправно бездействал при изпълнение на служебните си задължения, като при установена противоправност, функционалният му имунитет не изключва отговорността на държавата за незаконосъобразен акт/действие/бездействие.

От събраните по делото писмени доказателства безпротиворечиво се установява, че на 11.10.2017г. ищецът А. Д. е входирал във I I РУ – Варна и по преписка 8029/2018г. на Окръжна прокуратура -Варна, искане за предоставяне на информация относно адресната регистрация на В.А. Щ., като с постановление по същата преписка, както и разгледана съвместно с преписки № 13883/2014г. на РПВарна, пр.пр. № 11518/20174г. по описа на РП-Варна, издадено на 21.09.2018г. на прокурор от Окръжна прокуратура Варна, жалбата на ищеца е оставена без уважение, като са изложени мотиви за причината, поради която не се предоставя исканата от А.

Д. информация - адрес на физическо лице.

С постановление на прокурор от Апелативна прокуратура Варна с рег. № 946/2018г. от 12.11.2018г. обжалваното пред него постановление от 21.09.2018г. на ОП-Варна е потвърдено, като изрично е постановен нов отказ за предоставяне на А. Д. на информация съдържаща лични данни на друго лице.

Следователно в настоящият случай е налице отказ от прокурор в Окръжна и Апелативна прокуратура – Варна за предоставяне на А. Д. на данни за адресна регистрация на друго физическо лице – В. Щ..

Съобразно разпоредбата на чл.83 от НПК, на която ищецът се позовава и която твърди, че виновно и противоправно е нарушена от прокурорите, „пострадалият и подсъдимият имат право да искат съдействие от органите на Министерството на вътрешните работи за събиране на сведения, които сами не могат да съберат.“ На първо място, прокурорите към съответните прокуратури не са органи на Министерството на вътрешните работи, а органи на съдебната власт, поради което и цитираната разпоредба не създава задължения за същите за предоставяне на сведения и съдействие за набавяне на такива. Отделно от това, ищецът не е установил по някоя от цитираните преписки същия да има качеството на пострадало лице /напротив от текста на двете цитирани прокурорски постановления е видно, че е налице отказ за образуване на досъдебно производство по молба на ищеца/ или на подсъдим – качество, което възниква едва с предаването на съд на обвиняемото лице.

Няма спор обаче, че прокурорът осъществява ръководство и контрол върху разследващите органи, част от които са служители от Министерството на вътрешните работи – чл.52 ал.3 вр ал.1 т.1 от НПК, но във връзка с работата им по образувани наказателни производства. В настоящият случай ищецът не установява, че има каквото и да е процесуално качество по образувано наказателно производство за престъпление 5 от общ характер, по което прокурора да има ръководни и контролни функции.

При условие, че не е налице нито една от гореизборените хипотези, то отказът за предоставяне на лични данни за определено физическо лице по молба на друго такова, несъмнено е законосъобразно действие от страна на прокурорите. Противното, освен че излиза извън компетентността на прокурора, би било и пряко нарушение на конституционно възложената функция на Прокуратурата да осъществява надзор за законност /чл. чл.127 от Конституция на РБ /, доколкото според Закона за защита на личните данни, адресната регистрация на лицето се включва в понятието „лични данни“ по смисъла на §1т.1 от ДР на ЗЛД и подлежи на защитата, предвидена в същия закон, която несъмнено изключва възможността всеки да има достъп до цитираните данни, когато липсва законово основание за предоставяне /искането до Прокуратурата на РБ не е от посочената категория/.

Разпечатката съдържа 41 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/a6d04f00-d528-4abb-ac73-5b34903ec329