Решение № 90 от 16.03.2026, Районен съд - Карлово

РЕШЕНИЕ

№ 90 гр. Карлово, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Ст. Иванов при участието на секретаря Йоана М. Апостолова като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело № 20255320102166 по описа за 2025 година

Производството е по иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД от 1. Л.

Д. Б. /с предишно фамилно име Ч./, ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес: ***, чрез адв. П. Г. против „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК: 201127485, адрес: гр. София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от В.

Г. С..

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит № 79283 от 16.05.2019 г., по силата на който са й били предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000 лева.

Кредитът следвало да бъде изплатен на12 месечни вноски от по 101.94 лева при обезпечен кредит и 167.94 лева – при необезпечен, при фиксиран лихвен процент 38,95% и ГПР 49,65%. Посоченият ГПР бил неверен, защото не включвал неустойката за непредоставяне на обезпечение в размер на 792 лева.

Същата представлявала скрито възнаграждение в полза на кредитора.

Договорът формално изпълнявал изискванията на ЗПК, но реално лишавал потребителя от информация за действителните финансови параметри.

Посочените нарушения водели до заобикаляне на императивните разпоредби на ЗПК и Директива 2008/48/ЕО и правели договора нищожен.

1

Ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи недействителността на сключения между страните договор за потребителски кредит № 79283 от 16.05.2019 г., поради противоречие със закона – чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, юрк. Т. В., с който признава иска и моли съда да се произнесе при условията на чл.237, ал.1 ГПК. Моли, на основание чл.78, ал.2 ГПК в тежест на ответното дружество да не се присъждат разноски, тъй като не било дало повод за завеждане на иска.

В условията на евентуалност, моли адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищцата да се присъди под законовия минимум, тъй като делото не се отличавало с фактическа и правна сложност.

От събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Във връзка с направеното от ответника признание на иска, съдът намира, че не са налице препоставките за постановяване на решение в хипотезата на чл. 237 ГПК. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. Според чл. 237 ГПК то може да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието, при такова искане от ищеца. В случая обаче искане в този смисъл не е направено, а спорът между страните се концентрира върху това, дали ответникът е дал повод за завеждане на делото и следва ли да се възлагат в негова тежест разноски.

По така изложените съображения, съдът намира, че следва да изложи мотиви по основателността на иска.

Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищцата пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание 2 представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон – ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Няма спор по делото, че на 16.05.2019 г. между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищцата е усвоила сумата от 1000.00 лева. Видно от представения Договор № 79283 и погасителен план към него, страните са се договорили сумата да бъде върната на 12 месечни вноски, с първа падежна дата 16.06.2019 г., последна падежна дата 16.05.2020 г., при ГПР от 49.65% и ГЛП от 38.95 %. Общата сума, която кредитополучателят следва да върне на кредитодателя е посочена в размер на 1223.30 лева.

В чл. 10 от Договора е уговорено кредитът да бъде обезпечен с поръчителство на едно физическо лице, отговарящо на определени условия, което да се предостави в срок от 3 дни от сключване на договора. В противен случай кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер. В случая на ищцата е начислена неустойка в размер на 792.00 лева, платима на вноски от по 66.00 лева, заедно с погасителната вноска по кредита, като общата сума за плащане нараства до 2015.30 лева.

Така регламентирана в договора, съдът намира клаузата за неустойка за нищожна. Тя излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението – до три дни след сключването на договора, както и многобройни изисквания към евентуалния поръчител. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит – да върне получената сума в уговорения срок и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до 3 допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. представлява скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно – ежемесечно, заедно с погасителните вноски. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК.

Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му предвид предоставените от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

На следващо място, в процесния договор за кредит е посочен ГПР от 49.65 %, в който неустойката не е включена, което в противен случай безспорно би довело до друг размер на същия и то по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по 4 смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Посочването в договора за кредит на годишен процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК води до неговата недействителност.

Според нормата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно правоотношение, когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените норми е и тази по чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Следователно искът е основателен и доказан и следва да се уважи.

По разноските:

Съдът намира, че право на разноски има ищцата и в случая разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не намира приложение. Предпоставките за недължимост на разноските по делото от ответника, когато искът е уважен по арг. от чл. 78, ал. 2 ГПК са две: ответникът да не е дал повод за предявяване на иска и да го е признал. Тези предпоставки са кумулативни и следва да се преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски, когато неговото поведение нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са оспорени правата на ищеца. Когато обаче сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК.

Настоящият случай е именно такъв, доколкото от представената по делото справка /л.34/ е видно, че ответникът актуализира ежемесечно в ЦКР задълженията на ищцата, т. е. претендира съществуването им и с тези свои действия е станал повод за завеждане на иска.

Ищцата е направила своевременно искане за присъждане на разноски и е представила списък по чл. 80 ГПК. На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК в нейна полза следва да бъде присъдена сумата от 630.60 лева, равняваща се на 322.42 евро – 80.60 лева за заплатена държавна такса в производството и 550.00 лева за заплатено адвокатско възнаграждение, плащането на което се доказва с представения договор за правна защита и съдействие /л.36/.

5

Съдът не споделя възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение.

Минималното адвокатското възнаграждение с оглед цената на иска е 501.53 лева, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Според актуалната практика на ВКС, посочените в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. В случая, съобразявайки цената на иска, обема и сложността на извършената дейност от адвоката, с оглед фактическата и правна сложност на делото, настоящият съдебен състав намира, че договореното адвокатско възнаграждение от 550 лева е в размер близък до минимума по Наредбата и се явява справедливо за осъщественото от адв. Г. процесуално представителство.

Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА за недействителен сключения между Л. Д. Б. /с предишно фамилно име Ч./, ЕГН: **********, с адрес: ***, съдебен адрес:

***, чрез адв. П. Г. и „МАКРОАДВАНС“ АД, ЕИК: 201127485, адрес: гр.

София, ул. „Г. С. Раковски“ № 147, ет. 5, ап. 14, представлявано от В. Г. С.

Договор за потребителски кредит № 79283/16.05.2019 г., поради противоречие със закона – чл. 11 ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.