Решение № 4606 от 14.07.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4606 гр. София, 14.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Ивета Антонова Въззивно гражданско дело № 20241100505064 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „ЛЕВ ИНС“АД срещу решение № 2255/08.02.2024г. постановено по гр.д. 33396/2021г. на СРС, ГО, 54 състав, с което е уважен предявения от А. Л. Т. иск с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ е чл.86ал.1 от ЗЗД за сумата от 2103,08лв. представляваща обезщетение за имуществени вреди- разходи за лечение и възстановяване, претърпени от ищеца в качеството му на водач на лек автомобил „Хюндай Соната“ с рег. № ****, пострадал при ПТП, настъпило на 05.09.2016г. на пътя между с. Роза и гр. Ямбол, по вина на водача на товарен автомобил „ДАФ ФТ95ХФ430“ с рег. № **** с прикачено ремарке с рег.

№ ****, гражданската отговорност на автомобилистите на който била застрахована в „ЛЕВ ИНС“АД по силата на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.06.2018г. до окончателно изплащане на задължението, както и разноски по делото.

В жалбата се твърди, че първоинстанционния съд не е обсъдил в цялост и взел предвид всички събрани по делото доказателства, поради което е стигнал до неправилни фактически и правни изводи както относно допустимостта на иска, така и с оглед преценката му, че същия е основателен. Твърди, че вземането на ищеца е погасено по давност към датата на подаване на исковата молба, поради което и исковете са недопустими. Евентуално – твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съответно не е съобразил доказаното по несъмнен начин съпричиняване от страна на ищеца. Твърди, че е налице основание за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по смисъла на чл.494 ал.1 т.1 от КЗ. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което да отхвърлят исковите претенции. Претендира разноски.

1

От насрещната страна по жалбата А. Л. Т. е подаден писмен отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, в който се излагат подробни съображения за правилност на обжалваното решение, респ. несъстоятелност на доводите на въззивника за порочност на съдебния акт.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Относно иска с правно основание чл.432 ал.1 от КЗ

Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по правило тъждествена по обем с отговорността на деликвента. За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 498 ал.3 от КЗ е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка "Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди.

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, а и с оглед наличието на влязла в сила присъда по нохд № 805/2020г. по описа на Районен съд- Ямбол, влязла в сила на 24.06.2022г., която е задължителна за гражданския съд – чл.300 от ГПК, следва да се приеме, че по делото е установена фактическата обстановка относно настъпването на ПТП , а именно: че на 05.09.2016г., около 20:20 часа, по път 536, в посока от с.

Роза, обл. Ямбол, към гр. Ямбол, до входа на база на „Дъмпер“ ЕООД, гр. Ямбол, при управление на моторно превозно средство- товарна композиция от влекач „ДАФ ФТ95ХФ430“ с рег. № ****, Н.Д.К. и прикачено към него ремарке с рег. № ****, е нарушил правилата за движение по пътищата, визирани в чл. 94, ал. 1 ЗДвП, вследствие на което е настъпил удар с лек автомобил „Хюндай Соната“ с рег. № ****, управляван от А. Л. Т. от гр. София и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на повече от едно лице- А. Л. Т. и Е.Н.Т..

От влязла в сила присъда по нохд № 805/2020г. по описа на Районен съд- Ямбол , която е задължителна за настоящия граждански съд относно това дали деянието е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца /чл.300 от ГПК/ се установява, че Н.Д.К. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 3, б „а“ във вр. с ал. 1, б. „б“ във вр. с чл. 342, ал. 1 НК..

Тук е необходимо да се направи разграничението между фактите, които гражданския съд следва да се приеме за установени поради наличие на влязла в сила присъда на наказателния съд и обстоятелствата, които следва да бъдат доказани с оглед заявената искова претенция от ищеца.

Гражданският съд следва да приеме, че са установени съставомерните за престъплението обективни и субективни елементи, в случая относнимите такива към настоящия случай – това са: Н.Д.К. е признат за виновен в това, че 05.09.2016г около 20:20 часа, по път 536, в посока от с. Роза, обл. Ямбол, към гр. Ямбол, до входа на база на „Дъмпер“ ЕООД, гр. Ямбол, при управление на моторно превозно средство – управление на моторно превозно средство- товарна композиция от влекач „ДАФ ФТ95ХФ430“ с рег. № ****, е нарушил правилата за движението по пътищата - чл. 94 ал. 1 ЗДвП като при извършване на маневра 2 завой на дясно преминава в лява пътна лента, след което застава перпендикулярно заемайки част от лявата и изцяло дясната пътна лента за движение, при което е настъпило ПТП с движещия се зад него лек автомобил „Хюндай Соната“ с рег. № **** и причинил по по непредпазливост телесна повреда по смисъла на чл.129 ал.2 от НК на ищеца, изразяваща се закрито, диафизарно счупване на десен долен крайник довело до трайно затруднение движенията на десния долен крайник за срок повече от 30 дни.

Следователно с оглед квалификацията на престъплението съставомерни елементи на деянието са както причинената средна телесна повреда на ищеца, така и управлението на МПС при нарушение правилата за движение от страна на водача на товарния автомобил, които обстоятелства са задължителни и за настоящия състав.

Съобразно чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината при непозволено увреждане се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е било да опровергае презумпцията по чл. 45 ал. 2 ЗЗД, което по делото не е направено.

Ответникът е направил възражение за съпричиняване на вредите от страна на ищеца, поради управление на МПС без обезопасителен колан, несъобразена с пътните условия скорост и неспазване на дистанция – т.е. нарушения по смисъла на чл.137а от ЗДвП и чл. 20 и чл.23 от ЗДвП.

Следва да се има предвид, че „изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения и намаляването на дължимото обезщетение за вреди от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД предполага доказвани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. /Р №98/24.06.2013г. по гр.д. № 596/2012г. на ІІ ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК/.

Съпричиняването на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на пострадалия е и причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата.

Т.е. ответникът при условията на пълно и главно доказване следва да установи обстоятелствата, от които черпи благоприятни правни последици.

В настоящият случай по делото липсва доказване, че към момента на инцидента ищецът е бил без поставен обезопасителен колан предпазен колан, като такава категорична констатация не следва и от причинените увреждания т.е. с оглед травмата в десния долен крайник не може да се направи категоричен извод, че ищеца е бил без обезопасителен колан, доколкото че функцията триточковия предпазен колан е спиране и предпазване на тялото от удар с оборудването на автомобила в купето находящо се пред съответния пътник и най – вече в горната част на тялото и главата.

Същият извод важи и по отношение на направеното от възражение за съпричиняване, поради управляване на лекия автомобил от ищеца с превишена скорост и несъобразена с пътната обстановка и атмосферните условия. Липсват категорични доказателства, от които да се установи предполагаемата скорост на движение на лекия автомобил. В мотивите към горецитираната присъда на наказателния съд е посочено, че ищеца е управлявал лекия автомобил със скорост 55-57 км.ч, като в настоящото производство не са ангажирани доказателства, от които следва такъв извод. В района на настъпилото ПТП липсват знаци, които да ограничават и определят скорост, различна от определената в чл.21 ал.1 от ЗДвП т.е.90 км./ч. Както вещото лице посочва в заключението си, което настоящия състав кредитира като пълно, мотивирано, обективно и подробно, при липса на доказателства за спирачен път, следва да се приеме, че скоростта на движение е такава, каквато е към момента на удара с товарния автомобил. /разпит на вещо лице в открито съдебно заседание на 08.11.2023г. – л.111 от делото на СРС/. Вещото лице посочва, че при скорост 80 км./ч и по – висока, опасната зона за спиране е 70 м., която е значително по – голяма от зоната на видимост предвид конкретната пътна обстановка и настъпването на ПТП в тъмната част от денонощието. Следователно при спазване на правилата за движение за наличие на дистанция 3 при движение по път извън населените места и със скорост дори под допустимата максимална, то в процесната ситуация ударът е бил непредотвратим и водачът на лекия автомобил – ищеца не е имал възможност да избегне удара.

Предвид изложеното и проведено пълно доказване от страна на ответника на обстоятелствата, които биха обосновали наличие на съпричиняване на процесното ПТП от страна на ищеца – несъобразена скорост, липса на дистанция и непоставяне на обезопасителен колан, то същото се явява неоснователно. От аргумента на по – силното основание липсва и поведение на ищеца, което да бъде определено като независимо извършителство.

Тъй като по делото бе установено по несъмнен начин настъпването на застрахователно събитие през действието на процесния договор за застраховка “гражданска отговорност”, съдът приема, че застрахователното покритие обхваща отговорността на причинителя на пътнотранспортното произшествие. Налице са всички материални предпоставки за уважаване на иск, предявен пряко срещу застрахователя на основание чл. 498 ал.3 КЗ /още преди изпращане на препис от исковата молба съдът е преценил, че претенцията е процесуално допустима, тъй като е изпълнена специалната положителна предпоставка за допустимост, а именно – претенцията да е заявена извънсъдебно пред ответника/.

Във връзка с наведеното в отговора на исковата молба възражение от ответника за погасяване на претенциите по давност, настоящият състав счита същото за неоснователно и препраща към подробните мотиви на първоинстанционният съд по реда на чл.272 от ГПК, които по този начин стават и част от мотивите на настоящия съдебен акт.

С оглед разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК и предвид липса на оплаквания във въззивната жалба, настоящият състав приема, че вида на уврежданията на ищеца, които са в причинна връзка с процесното ПТП и които са установени от първоинстанционният съд са закрито диафизарно счупване в средната трета на бедрената кост на десен крак, което е причинило на пострадалия трайно – за повече от 30 дни затруднение на движенията на долния десен крайник/; претендираните и доказани като реално направени разходи за лечение в размер на исковата сума са били необходими във връзка с оказване на първа помощ след инцидента, както и за лечението на причиненото увреждане; момента, от който следва да се присъдят дължимите лихви за забава върху дължимото обезщетение, поради което и въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции същото следва да се потвърди на основание чл.271 ал.1 изл.1 хип.1 от ГПК.