Решение № 3392 от 05.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3392 гр. Пловдив, 05.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330115249 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. И. В., ЕГН: **********, против „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 140 лева – главница, недължимо платена по Договор за кредит № ***/***, евентуално да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата о т 123.15 лева – недължимо платена по клауза за „такса за експресно разглеждане на документи“ по Договор за кредит ***/***, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане – 02.09.2024 г.

В исковата молба и в уточняваща молба, се твърди, че между страните е бил сключен Договор за кредит ***/***, по силата на който в полза на кредитополучателя, била предоставена сума в размер на 500 лева. По договора била уговорена договорна лихва от 16.85 лева (41%), при ГПР – 49.70 %. Твърди се, че с договора била начислена „такса за експресно разглеждане на документи“ в размер на 123.15 лева. Сочи, че общата дължима сума по договора следвало да се върне на една погасителна вноска – 19.10.2020 г. на стойност 640 лева.

Твърди се още, че сумата по договора била изплатена изцяло, в периода от *** – 25.10.2020 г.

Счита, че сключеният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушение изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК и заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената дължимост на „такса за експресно разглеждане на документи“ била нищожна, като противоречаща на чл. 10а ЗПК и на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

Искането е да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 140 лева главница, недължимо платена по Договор за кредит № ***/***, евентуално да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 123.15 лева – недължимо платена по клауза за „такса за експресно разглеждане на документи“ по Договор за кредит ***/***, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане – 02.09.2024 г. Претендират се разноски.

1

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с който оспорва предявения иск.

Признава сключването на договора и погасяването на задълженията по него от страна на ищцата в размер общо на 640 лева, както следва – 500 лева за главница; 16.85 лева за договорна лихва и 123.15 лева за такса за използвана услуга „експресно разглеждане“.

Договорът за кредит отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, поради което бил действителен. В него бил посочен приложимият лихвен процент, който бил фиксиран – 41 %, при което не било необходимо посочване на методиката за определянето му.

В специалните условия бил посочен размерът на разходите по кредита, който съответствал на заложената законово допустима граница, определена в ЗПК. Липсата на желание за възползване от услугата по приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредит и незаявяването й не било пречка да се иска кредит и такъв да бъде отпуснат съгласно стандартната процедура, уредена в т. 2.1 ОУ.

В ГПР не били включени разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане, т.к. единственият разход по кредита бил договорната лихва, което отговаряло на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 и 2 ЗПК, съобразно която разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си, не следва да се включват в ГПР.

Предоставената на ищцата допълнителна незадължителна услуга, която същата сама заявила и заплатила, съответствала изцяло на законовата възможност, уредена в чл. 10а, ал.

1 ЗПК. Услугата била пожелателна, допълнителна и незадължителна и се предоставяла само по изрично искане на кредитополучателя, поради което и не следвало да бъде включвана в ГПР. Таксата не се отнасяла до действия, касаещи усвояване на кредита. Била допустима и законосъобразно начислена.

Договорът изцяло съответствал на изискванията на ЗПК, разпоредбите на ЗЗП също били спазени. Всички параметри по договора били предварително известни и предоставени на потребителя по ясен и недвусмислен начин със СЕФ.

Таксата за услуга „експресно разглеждане“ представлявала възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, която се предоставяла на кредитополучателя преди сключването на договора, без връзка с условията и параметрите на договора, отнасящи се до определянето на размера и заплащането на възнаграждението за ползване на предоставения паричен ресурс. Същата била дължима поради това, че кредиторът следвало да даде отговор по одобрението на кредита в рамките на до 15 минути, а не стандартно в срок от 7 дни от получаване на искането за отпускане на кредит. Начислената такса била за реално предоставена услуга.

На следващо място, таксата нямала задължителен характер. Ползването на услугата, а от там и заплащането й, ставало само по изрично искане на потребителя. Липсата на желание за възползване от услугата по приоритетно разглеждане не било пречка да се иска кредит и да бъде отпуснат такъв съобразно стандартната процедура по кандидатстване.

Ищцата била редовен клиент на дружеството, като сключвала договори при аналогични условия на процесния и многократно се възползвала от възможността от заявяване на допълнителни незадължителни услуги.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и 2 правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан Договор за кредит ***/***, по който предоставената сума е усвоена, а общо дължимата сума в размер на 640 лева – погасена, както следва – 500 лева за главница; 16.85 лева за договорна лихва и 123.15 лева за такса за услуга „експресно разглеждане“. /виж Определение по чл. 140 ГПК № 4796/08.04.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

По делото като писмени доказателства са приети – Договор за кредит ***/*** /л.28/ и Общи условия към него, от който се установява, че на *** е сключен договора между страните по делото, по силата на който ответното дружество в качеството на кредитодател, е предоставило на М. И. В., в качеството й на кредитополучател, сумата от 500 лева, при фиксиран лихвен процент от 41 %, а ГПР е 49.70 %. Уговорена е също „такса за експресно разглеждане“ в размер на 123.15 лева. Ищецът се е задължил да върне сумата в срок от 30 дни, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 640 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит № ***, по който ищецът е усвоил заетата сума.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.70 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 41 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да 3 разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение.

Страните в договора са уговорили, че кредитополучателят дължи на кредитодателя такса за експресно разглеждане в размер на 123.15 лева.

Относно таксата за експресно разглеждане, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

В настоящия случай, таксата за експресно разглеждане представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение.

Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покрИ.т разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите от 49.70 % не отговаря на действителния такъв.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.

С допълнителното плащане на „такса за експресно разглеждане“ се покрИ.т разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, при което същият би надхвърлил законовото ограничение, вземайки предвид сегашния му размер и съотношението между главницата, таксата и възнаградителната лихва. Ето защо е налице неравноправна клауза, с която реално се заобикаля забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което не отговаря на изискването за добросъвестност между страните и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и потребителя – чл.